Яна Язова
Левски (190)

2. С отче Матея на път

Първите петли бяха вече пропели, но в крепостта на великия Траян бе още тъмно. Зимното утро не бързаше да просветне въпреки сушавото и безоблачно време.

Двама монаси като две черни привидения вървяха из улиците на крепостта. Облеклото им се сливаше с околния мрак. Само по стъпките, които се чуваха слабо в тишината, можеха да се доловят и двете черни фигури, но подир дълго взиране. Когато наближиха главната Траянова врата, единият се обади отдалече на сънливите заптии, които зъзнеха на нощния студен въздух под колоните на портата. Те вдигнаха фенерите си в ръка и осветиха лицата им.

Единият монах бе висок, снажен, с грубо сипаничаво лице, а другарят му беше по-млад, с дълга черна брада и мустаци, които падаха на меки вълни върху нея. Лъскавата му черна коса се извиваше красиво върху двете му рамене. Загрозяваше го само едното му око, поради черната превръзка, която бе завързал върху него, а другото бе със зачервен клепач и толкова болно, че от него непрестанно се отронваха сълзи върху бузата на монаха, поради което той беше принуден да държи кърпата си под него, за да ги трие и попива.

И двамата извадиха тескеретата си и ги подадоха на заптиите, сменили дневните пазачи, които не искаха да пуснат отче Матея в крепостта.

— Къде отивате? — запитаха заптиите, като прегледаха тескеретата им.

— Ние сме от Нова Загора — каза по-възрастният. — Там нямаме добър очен лекар, а моят другар се нуждае от бърза медицинска помощ. Както виждате, очите му са много болни. Дойдохме тук да подирим лек при някой специалист.

Едно от заптиите вдигна фенера си и освети лицето на болния.

— Свободни сте! — каза то.

Двамата монаси излязоха от Траяновата врата и се отдалечиха от очите им по тъмното шосе.

— Питам се, докога ще можеш да влизаш и излизаш така? — запита отче Матея, когато се отбиха от шосето и навлязоха в междуселския път да подирят коня на Дякона. — Всички градове и села са вече завардени.

— Докато ги освободя! — отговори Дякона.

— Ти сам сложи срок да се приготвим за революцията една година. Можеш ли ходи още една година от град на град и от село на село, без да те хванат?

Дякона се замисли.

— Обстоятелствата силно ме принуждават бездруго да вървим на бой и минута да не губим! — каза той. — Но аз възпирам революцията за някой месец и друг, докато известя по всички страни на Българско да се приготвят откъм барут, куршум и други припаси. Да дадат кой колкото пари вече има, да вдигнат с лихва кой колкото може. Парите най-много до два месеца да бъдат готови, че щом им пиша, да ги донесат, където поискам.

Докато се нарежда работата за революция, да станат готови пушките и всички други припаси и да се разнесат по места, защото вдигнем ли народните байраци, дотам е всичкото ни приготовление. Докато не видим, че самички можем да си изтъчем платното, няма да дам глас за въстание!

— Колко ли много ще ти се разсърди Централният комитет в Букурещ? — запита отче Матея. — Защо не се опиташ сам да им обясниш как стоят работите у нас?

Дякона отговори с тих глас:

— Те са хора, които са забравили вече много от България, а някои от тях не я познават и не са я виждали. Но понеже тям е предоставено да решат въпроса за революцията, аз вече реших да отида при тях, да ги убедя да дадат един по-добър ред на нашето въстание. Ако можем с голяма мъка отблъсна туй време за някой месец повече, работата ще бъде още по-добра. Но революцията няма да се забави повече от една година.

— Сега към Влашко ли сме се упътили? — запита отче Матея.

— Не, сега отиваме към Пловдив — отвърна Дякона. — Оттам аз ще дам първите си нареждания на цялата страна да се готвят незабавно пари и оръжие! Всичко трябва да бъде готово до два месеца. Оттам ще отидем в Пазарджик да видим как е заработил Пазарджишкият комитет като окръжен център. След туй ще поемем през Балкана към Северна България и Ловеч. От Ловеч аз имам да прибера всичките си книжа и да сложа ред в комитета. Марин Поплуканов и Димитър Пъшков са издадени от Общи и закарани в София. Съдбата им е неизвестна.

Освен това Ловеч е последният град, който ще превърна в окръжен център. Едва тогава ще помисля да отида във Влашко. Бързам, трябва да оставя цялата страна в приготовление на въстанието, а после да отиде, за да определя с Централния комитет кога то да стане.

— А нашите търновци вярваха, че ти веднага ще заминеш — загрижено каза отче Матея.

Дякона го погледна скришом в посивялото утро и се усмихна с единственото си око, което бе престанало да сълзи, щом напуснаха Траяновата врата.

— Ако аз мисля само за себе си, кой сега ще мисли за България? — запита той. — Нали затова съм аз и не съм поверил работата си другиму? Мислиш ли, че от дълго време не мисля за свой заместник?… Но ако един е в едно, в друго го няма. Ако е решителен, то той ще бъде неразсъдителен, ако ли е разсъдителен то страхът му не го пуща да прекрачи по-нататък. В случай на опасност ще развали и готовите работи. Имаме честни хора, но като не са работили отдавна тази работа, додето се опознаят с нея, щото да могат сами да съдят, пак нищо добро не могат да свършат.

Водачът на такава работа трябва да е опознал по-тънко човеците, като кой е Петко, Стоян и пр., в какво са добри, а в какво не. Какви са техните слабости. Да не им се дава да попаднат в тях и да се увредят! Да се съдят — единият и другият, — без да се уврежда на работата, и пр. Дай работата на такива хора, които са разсъдителни, постоянни, безстрашливи и великодушни! Едно от тия качества не може да липсва на един народен водач!

Купчината дървета, в които Дякона бе завързал своя кон, се провидя в разкъсаната дрезгавина на утрото. Тя се намираше край една малка река с пресъхнало вече корито.

Той отвърза своя кон, който изцвили, като позна господаря си. Дякона го погали между ушите и притисна челото си до неговото. Тяхната топла и нежна близост трая само един миг, след което кон и ездач се показаха заедно на пътя.

— Така е, отче Матея — каза Дякона, като се усмихна на своя замислен и угрижен спътник.

— Ако е така, Дяконе — отвърна отче Матея, — то ти никога не би могъл да напуснеш народа ни, защото никога няма да намериш човек като тебе!