Яна Язова
Левски (205)

4. В Сливен

През същите тия паметни дни по калдъръмените улици на град Сливен вървеше с тежки и мъжки крачки една голяма, възрастна калугерка. Тя изглеждаше чужденка, която дири дома на свои познати, обаче не се решаваше да спре някой от местните жители, които сновяха по улиците и да го запита. Най-сетне тя спря пред една двуетажна сграда и добре разгледа както гладката й фасада, така и нейната сводеста пътна врата, построена на средата на една висока градинска стена.

На почукването й не отговори никой. Къщата изглеждаше изоставена и пуста. Калугерката обаче не се отчая и похлопа втори път. Отново на нейното настоятелно хлопане се отзова онази глухота, присъща на изоставените къщи и градини.

Калугерката разклати с яката си ръка пътната врата и заблъска с юмрук по нея. Едва тогава отвътре се чу нещо като плахи стъпки на нозе, които спряха за миг и потътраха големи обуща или чехли. До вратата приближи някакво същество слабо, немощно и старо, което можеше да се оприличи на жена, ако гласът му бе малко по-силен от шепот.

— Кой тропа? — запита това немощно същество, което стоеше невидимо зад вратата.

— Отвори да те запитам нещо! — изгърмя отвън гласът на калугерката. Тя сама почувства гласа си много силен пред този немощен шепот зад вратата, затуй го понижи колкото й бе възможно: — Не се бой, отвори!

Немощната жена зад вратата бавно приведе в движение някакви железа и синджири, подир което пътната врата се открехна с жално скрибуцане и тя погледна навън. Пред вратата стоеше една духовна майка, една голяма калугерка. От своя страна калугерката видя на открехнатата врата една изсъхнала като есенен лист жена, която нямаше нито един бял косъм на главата си, но и нито един зъб в своята уста. Този странен мелез между старост и младост, между жизненост и опустошение я погледна недоверчиво, но след миг напрегнатите черти на лицето му се отпуснаха.

— Тук ли живее Атанас Узунов? — запита калугерката шепнешком.

— Защо ти е? — запита жената, без да отговори.

— Нося много здраве. Аз съм от Калофер!

Жената стана твърде печална и въздъхна от мъката, която се бе набрала в гърдите й:

— Света майко — прошепна тя, — той е тука, но от много дни се е затворил в стаята си и никого не иска да пусне при себе си. Ни яде, нито спи. Цяла нощ тумти по дюшемето напред-назад като вампирясан, а денем легне в кревата и още не е поискал да види жив човек. Какво стана с това добро момче, света майко, не зная, но то никак не ми харесва. И другите ми квартиранти не харесват това и затуй напуснаха къщата. Като че ли чума влезе у дома! Всички се разбягаха. Едни по села и роднини, други по работа из градовете. Атанас е сам вкъщи, но и с него не мога да поприказвам, защото, както ти казах, той се е затворил в стаята си и не иска да види никого!

Калугерката прекъсна нейното тихо мърморене:

— Аз ида да му помогна. Иди му кажи да излезе!

— Кой знае дали ще ме послуша! — въздъхна жената. — Сигурно, ще ме изругае и изпъди.

— Няма да те изпъди, ако му кажеш: „Игумения Евпраксия от Горния метох в Калофер е дошла на вратата и иска да те види!“

Жената поклати безнадеждно глава, но притвори вратата и повлече големите си обуща към къщи.

Госпожа Евпраксия остана да чака на улицата. Тя си представи Атанас Узунова такъв, какъвто го знаеше в Калофер, с негово дълго кармъзено палто и двете му бели, дълги ръце, които той махаше от двете си страни, когато вървеше по улицата.

Когато Дякона направи Атанас Узунов апостол да ръководи в Сливен, този голям комитетски център, игумения Евпраксия трябваше да признае, че е бил удостоен с голямо доверие от Дякона.

Като стоеше сега пред вратата, тя мислеше и друго нещо. Тя разчиташе не на неговата признателност, а на неговата привързаност към Дякон Левски. Тя разчиташе само на неговата любов. Имаше ли я?… Туй искаше да види тя. Тогава щеше да поиска и неговата помощ. Нямаше ли я — тогава ще продължи пътя си да дири други помощници.

Тя нямаше време за повече от един поглед.

Додето се питаше така, бързи мъжки стъпки се приближиха към вратата и една енергична ръка я отвори. На прага застана Атанас Узунов. Ако не го чакаше, игуменията нямаше да го познае. Това, което отвори вратата, не бе енергия, а отчаяна решителност. Той приличаше на удавник, който е видял да се носи по водното течение сламка. Страните му за няколко дена бяха изсъхнали и не блестяха вече с розовите блясъци на младостта. Устните му бяха посинели, като че ли бе отровен или дни наред не бе хапвал от страдание.

Игумения Евпраксия му подаде ръка и почти щастливо разтърси неговата десница.

— Атанасе! — извика тя, която едва сега го припознаваше. — Бива ли в такова време да седиш вкъщи? Да вървим!

— Госпожо, накъде?…

— Ти знаеш, да го отървем!…

Гърдите на младия апостол видимо се развълнуваха пред очите на игуменията.

— Нима има някаква възможност? — прошепна страстно той.

— Пусни ме в двора! — каза госпожа Евпраксия, като влезе. — Заключи сега вратата!

Когато се намериха сами в неговата стая, игуменията отново каза:

— Заключи вратата!

След туй тя отметна расо и бръкна в дълбокия си вътрешен джоб, откъдето извади четири железни предмета, които му показа върху голямата си длан. Атанас Узунов се наведе над ръката й и ги разгледа с удивление. Това бяха четири различни ключа за развинтване на болтове.

— Снех восъчни образци и за една нощ ми ги изработиха в Стара Загора — каза игуменията.

— Закъде са предназначени, госпожо?

— За железопътната линия между станциите Каяджик и Търново Сеймен!… Дякона ще бъде съден в Цариград!

— Госпожо!… — викна Атанас Узунов, като стисна с две разтреперани ръце железните ключове в ръката й. — Вие ми отваряте очите!… Вие ме спасявате от гибел!… Вие сте една светица!

— Не дразни ушите на Божиите угодници! — каза госпожа Евпраксия и продължи: — За това дело са ни нужни 25 конника, сине мой. Можеш ли да намериш в твоя окръжен център 25 конника, които няма да се уплашат да спрат един силно охраняван влак, които могат да действат ловко, съобразително и главното — бързо?