Яна Язова
Левски (16)

3. В първите часове на утрото

Малката врата на Горния метох бе пропуснала вече възпитаниците на госпожа Евпраксия и те четяха на глас утринна молитва в класните стаи.

— Тук — започна игуменията — ние занимаваме половин ден най-малките деца на нашите бедни, които не са на възраст да ходят на училище, а родителите им няма къде да ги оставят, когато отиват на работа. Тук ние ги учим, колкото можем.

Нашето основно училище засега е препълнено с деца, момиченца и момчета, които не са изключително рожби на бедни родители. Въпреки отличните училища в града, които са прочути в цяла Турция, както знаеш, доста родители изпращат своите деца на учение при нас, защото нашите сестри са добри учителки.

Ето, класното училище в града си има своя Ботьо Петков. Вярвам, че втори учител като него няма из цяло Българско. Ти го знаеш от Карлово. Той е учителствал и там три-четири години. Този мъж, снажен, с исполински ръст, държи речи в града като оратор, пее в черкова «Св. Богородица», написа книга «За безграмотните человеци» и «Кратка всеобща география», преведе Историята българска на Венелина от руски език, а «Психология или душесловие, за учение на децата» на Галаудет от гръцки. В класното училище преподава нова българска граматика, руски език, землеописание, физика, аритметика, катехизис и всеобща история, но има големи момичета и младежи за класното училище, които се записаха тази година в горния клас на сестра Серафима. Днес ти ще чуеш в нейния курс един урок по история. Сега да влезем при най-малките! — каза госпожа Евпраксия.

Сестра Мелания бе събрала около себе си тридесетина руси и черни главички, с къдрави и прави коси, със сини и черни светнали очи, които вперено, с притаен дъх гледаха в нейните пръсти. Младата сестра Михаила, която се учеше при сестра Мелания за възпитателка и учителка на малки деца, и сестра Христина, която нямаше осемнадесет години, седяха на малки триножни столчета недалеч от групата и плетяха мъжки вълнени чорапи, които бяха прочути из целия град и се продаваха на висока цена. Освен че работата им вървеше по-леко, тъй като при сестра Мелания те се забавляваха заедно с децата, но те веднага оставяха чорапните игли и се залавяха да укротят разлудувалите се деца, когато интересът им към учение се изчерпваше и те искаха да викат, да скачат и да играят.

В този миг те бяха примерно тихи и заети да гледат с проточени вратове в пръстите на сестра Мелания, които тя държеше високо пред очите им. Игуменията даде знак на двете сестри Михаила и Христина да останат на местата си, а сама покри с грамадното си тяло и широко черно расо едно триножно столче, като предложи друго на своя гост. Сестра Мелания ги погледна, но се задоволи само бегло да се усмихне, защото не искаше да отвлече вниманието на децата от своите пръсти, на които бе намотала гранка червени вълнени конци.

Сестра Мелания принадлежеше към втората смяна тъкачки на китени одеяла и червените вълнени конци тя бе взела от основата на своето ръкоделие, което работеше следобед.

— Гледайте, деца! — разнесе се нейният кротък и ласкав глас над вторачените главички. — От това вълнено гранче ние ще направим едно човече! Свързваме гранчето на единия край тъй, че да образуваме главата. Дългата част на гранчето, която остава, се разрязва долу и двата края се завързват с отделни кончета, за да направим краката и стъпалата на човечето. Отгоре оставяме по няколко нишки за ръцете, които ще завържем също така с отделни кончета и отрежем по-късо. Ето сега намотаваме главата на едно до друго с бели конци. Взимаме иглата, в която съм вдянала червен вълнен конец, и ушиваме на човечето очи, нос и уста. Сега взимаме кафян конец и уплитаме това синджирче. Ето отново вдигам иглата, но този път в нея е вдянат кафян вълнен конец. С нея пришиваме на няколко реда кафяното синджирче върху главата на човечето и с това му правим истинска коса. Нали?

— Да, истинска коса! — едва отлепиха устни децата.

— Сега набираме на конец това парченце бяла дантела и приготовляваме яка на човечето, което е вече готово!

И сестра Мелания издигна в два пръста вълненото човече пред възхитените очи на децата.

— Колко е хубаво, сестро! — викаха и се хвърляха към вдигнатите й ръце децата. — Истинско човече!…

Дякона извади от вътрешния си джоб своя бележник и като обърна последната страница, на която вчера бе направил тайния план на кошарата Кървава мандра и пещерата Хан-маара, приглади една чиста страница и набързо скицира с молив следните фигури: една вълнена гранка, свързана на единия край, който сестра Мелания каза, че ще послужи за глава на човечето, втората фигура представляваше долният край на гранката, разрязан на две снопчета, завързани при стъпалата. Оставените горе нишки за ръце — отрязани по-късо и завързани при китките. Третата фигура представляваше цялото вълнено човече, с лице, коса и дантелена якичка, набрана около врата.

— Дай ни го, дай ни го, сестро Мелания! — викаха, пискаха и се бореха пред него децата.

— Имайте търпение деца! — бранеше своето творение сестра Мелания, зарадвана от успеха, който имаше пред игуменията и нейния гост. — От туй човече сега ние ще направим едно смешно джудже!

— Джудже ли? — викаха децата. — Истинско джудже ли?… Добре, сестро, ние ще мълчим, само ти направи джудже!

— Ето, вижте колко лесно ще стане това джудже! — весело се усмихна сестра Мелания на занемелите деца, които я гледаха с блеснали от любопитство и удоволствие очи. — Взимам това парченце памук и обвивам с него главата. Долу под лицето издърпвам памука ей така и правя тази голяма бяла брада. Вдигам пак иглата с червения конец и ушивам върху памука очи, нос и уста. Правя от това триъгълно бяло парченце една фунийка, която подгъвам отвсякъде и на върха пришивам пискюл от вълнени конци. Какво ще бъде това, деца?

— Шапката, шапката на джуджето!… — заплескаха ръце и завикаха отвред децата.

Сестра Мелания надяна шапката на джуджето, опаса му един широк пояс от няколко конеца през корема и го вдигна в двата си пръста пред очите им.

— Истинско джудже!… Истинско джудже!… — викаха и скачаха децата.

Васил Левски с голямо внимание нарисува до своите три фигури образа на джуджето.

— Джуджето сега ще се превърне на селянка! — извика сестра Мелания. — Отрязваме брадата и оглаждаме лицето. Вземаме тази четвъртита бяла кърпа, сгъваме я на две и забраждаме главата. От пояса разпущаме нишките свободно надолу като пола. На кръста завързваме четвъртита бяла престилка.

Ето, селянката е готова, облечена да тръгне на пазар!

Дякона разгледа селянката над вдигнатите ръце, които искаха да я отнемат от пръстите на сестра Мелания, и прибави към останалите четири и нейната фигура.

— Какво те интересуват тебе, един бунтовник, тия кукли от конци? — тихо му изръмжа игуменията, като хвърли око към неговите рисунки.

— Аз много път съм извървял, госпожо — отвърна Дякона, — и досега на много места съм срещал сиромашки български деца, които не играят, защото не знаят да играят и никога не са имали играчки. Във всяка къща обаче аз съм видял вълнени конци и сега, където мина, ще уча бедните деца да правят кукли, да играят и да се смеят като тези ваши деца, които толкова много се забавляват пред очите ни. Техните радостни викове ще бъдат една голяма благодарност за урока, който научиха от сестра Мелания.

Младата калугерка се изчерви от удоволствие. Тя отдавна мечтаеше да напусне смяната на тъкачките и да заеме редовно учителско място в основното училище. Доволни бяха и нейните помощнички, сестрите Михаила и Христина, защото, ако сестра Мелания постигнеше своето въжделено желание да заеме редовно учителско място в основното училище, те щяха да останат възпитателки на тези малчугани, с които имаше много игри, смях и весело прекарване на времето. От радост малката Христина забрави своя срам и като скочи от триножното столче, показа на игуменията, че доплита пръстите на своя вълнен чорап.

— Аз свършвам този чифт чорапи, госпожо! — извика тя със звънливо гласче. — Позволи ми да ги подаря на нашия брат, който пя толкова хубаво тази сутрин в църква!

Госпожа Евпраксия повдигна нейното ръкоделие и се направи, че го преценява.

— Няма ли да ти бъде жал, сестро Христина — каза тя, — да му подариш тези чорапи, ако те трябва да бъдат последните, които плетеш? Защото аз мисля, че е време вече и ти да се научиш да преподаваш на малките тъй добре като сестра Мелания.

Малката Христина притисна вълнения чорап на гърдите си, толкова рано покрити с черна власеница, и писна като птичка:

— О, госпожо, давам му ги от сърце! Тези чорапи ми донесоха толкова радост!…