Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

XXV
Човекът и неговата сянка

1. Образът

Когато софийският съд започна своите заседания, Мазхар паша, който устрои тази смесена комисия от граждански чиновници, военачалници мюсюлмани и „благонадеждни християни“ за съдене на бунтовниците от Орхание и Тетевен, постави себе си начело на този специален и организиран за целта съд.

Софийският затвор се оказа недостатъчен да побере заподозрените съмишленици на Димитър Общи. Сам той веднага бе доведен в София и затворен между тях. В същия ден, в който пристигна, заптии го изведоха и откараха в съда.

— Ще се явиш пред Мазхар паша — казаха му по пътя те с такъв глас, сякаш му завиждаха за тази чест. — От Тетевен са донесли цял чувал с ваши бунтовнически книги. Пашата те вика да му ги прочетеш.

Димитър Общи не знаеше да чете, но не удостои заптиите с никакъв отговор. Тяхното любопитство го изпълваше с досада, каквато изпитва конят от мухите, които го следват и се лепят под опашката му.

Когато се изправи в съда пред Мазхар паша, който бе заобиколен от турци и от българи съдии, той изглеждаше тъй, сякаш виждаше пашата за първи път. Пред него на масата бе изсипан цял куп книжа, които по вид Димитър Общи знаеше, че принадлежат на Тетевенския комитет. Те бяха заловени при обиска, извършен в домовете на тетевенските съзаклятници. Това бяха разписки за внесени или изразходвани комитетски пари, писма до комитетите и копия от изпратените отговори.

Мазхар паша се ровеше из тях. Като попаднеше на фотографии, каквито имаше няколко, размесени между книжата, той ги отделяше настрана. Подир малко подаде ги на Димитър Общи и запита:

— Познаваш ли ги? И тези ли са комити?

— И тези са членове на комитета — отговори Димитър Общи, като надзърна във фотографиите. — Тези са вече арестувани. Този е в моята стая, а онези са другаде, но знам, че и те са докарани в София.

Додето той даваше своя отговор, Мазхар паша продължи да рови по-нататък. По едно време той спря вниманието си върху нещо, което го накара да потъмнее и да се замисли.

— Кой е пък този? — запита той, като вдигна в ръката си един малък портрет.

Димитър Общи не можа веднага да даде отговор. Това той направи от изненада. Не можеше да си представи кой от съзаклятниците е притежавал този портрет. Образът върху него бе забранен за отпечатване и разпространение между комитетите.

— Това е Дякон Левски! — отговори той.

Мазхар паша дръпна ръката си, сякаш портретът го опари. Тозчас обаче той го вдигна отново пред очите си и впи жадно орловия си поглед в избелелия образ, фотографията наистина бе стара и лоша, но още можеше да се види върху нея лицето, младо, русо, лъчезарно лице, с усмихнати светли очи, които още си личеше, че гледат смело и открито на света.

Съдиите турци и българи, които седяха от двете страни на пашата, не можаха да устоят на голямото изкушение и проточиха вратове да надзърнат в шепата му, която беше сграбчила портрета. Десет години те бяха наслушали всичко за този невидим и неуловим Дякон Левски, без да знаят кой е той. Едни твърдяха, че е млад, но други обратното, че е стар. Едни казваха, че той е турчин, други — българин. Едни казваха, че е дервиш, други — поп.

— Това ли е истинското му лице, или е маска? — извика Мазхар паша.

— Това е истинското му лице — отвърна Димитър Общи.

— Ти виждал ли си го някога в истинския му образ?

— Виждал съм го много пъти.

Развълнуван, Мазхар паша продължаваше да стиска драгоценната находка в ръката си. Неизвестният имаше вече образ! Неуловимият бе в неговите ръце!…

В това време едно заптие влезе в залата и съобщи, че са докарани пред вратата двамата търговци от Ловеч, които пашата е съизволил да извика телеграфически от ловчанския каймакамин.

Мазхар паша се събуди от своя унес и скочи.

— Да влязат веднага! — заповяда той.

В заседателната зала влязоха двама млади мъже, в европейски дрехи и с белезници на ръцете. Единият, по-възрастният, бе минал вече 30 години. Той се назова Димитър Пъшков. Държанието му бе спокойно и самоуверено, а стойката му горда. Мазхар паша веднага разбра, че пред него стои един мастит търговец, който е уважаван в своя град и е научен думата му да се слуша навсякъде. По-младият се назова Марин Поплуканов. И той минаваше за виден търговец и занаятчия в града. Макар и пребледнял, и той изглеждаше твърд и спокоен.

Зад тях вървеше прегърбен един стар свещеник, който също така носеше белезници на ръцете си. Дългото пътуване на коне го беше много изморило. Марин Поплуканов го назова свой баща.

— Този ли поп искаше да доведат? — запита Мазхар паша.

— Попът не е този — отговори Димитър Общи, като раздрънка желязната верига на десния си крак. — Онзи поп е млад, въздебел, нисък на ръст и с черна брада.

— Освободете тогава свещеника! — извика Мазхар паша на полицаите, които вардеха при вратата. — Един от вас да го придружи до Ловеч с писмо, че се освобождава!

Додето той разговаряше вече с тих глас, обърнат към Димитър Общи, старият поп Лукан със сълзи на очи погледна своя син.

— Татко! — прошепна Марин. Той не можеше да му протегне ръката си, защото китките му бяха заключени в белезници. Оттук нататък техните пътища се разделяха. Живели тридесет години под един спокоен и щастлив покрив, те тръгваха днес: бащата — към своя опустял дом, а синът — ако не към бесилото, към едно тъмно и безнадеждно бъдеще.

— Синко! — отвърна разтърсен като пред гроб старецът. Това бе тяхното сбогом в живота. Заптиите го изведоха прегърбен и с провлачени нозе вън от залата. Всеки, който го видеше, можеше да каже, че не неговият син, а той крачи към своя гроб.

Когато вратата се затвори след него, гласът на Димитър Общи се издигна в утихналата зала:

— Да, тези двамата са мои хора!

— Познаваш ли тогова човека? — обърна се Мазхар паша към развълнувания Марин Поплуканов, който току-що бе извърнал очи от вратата, която се бе затворила подир неговия баща. Той преглътна дълбоко своята мъка и отговори хладно:

— Не го познавам!

Гласът на Димитър Общи отново се издигна в утихналата зала:

— Комитетът във Влашко, когато да вляза в България, ме изпрати най-напред при тебе и при твоя другар Димитър Пъшков. И двамата сте членове на Ловчанския комитет, който е най-главен от всички комитети в България. Тогава чрез вас закупих три коня за 2500 гроша, единия за мене, другия за Дякон Левски, а третия за Ангел Кънчев, с който ходехме да бунтуваме България.

— Никакви коне не съм купувал с тебе! — презрително го изгледа от глава до пети Марин Поплуканов. — Никога не съм те виждал и не съм чувал имената на хората, за които ми говориш!

— А не носех ли аз на вашия комитет, като най-голям, парите, които събирах в Орханийско и Тетевенско, и не ги ли прибирахте вие, за да ги изпратите във Влашко?

— Никакъв комитет не зная да е имало в Ловеч — отговори Марин Поплуканов, — никакви пари от теб не съм получавал и с Влашко земане-даване не съм имал!

Мазхар паша обърна погледа си към Димитър Пъшков, който му се струваше още по-горд и недостъпен.

— И ти ли не познаваш тогова човека? — запита го любезно той, защото неговата цел бе друга и той жадуваше да чуе от неговите уста не за тогова грубиянина и разбойника, който стоеше пред него, а за онзи, портретът на когото продължаваше да стиска в ръката си.

— Не го познавам — отговори спокойно Димитър Пъшков.

— В градината на Яким Шишков ходил ли си, срещал ли си се с него и говорил ли си с него за политически работи?

— В Якимовата градина често съм ходил. Яким ми е съдружник в закупуване на вино и ракия и складът ни е в градината, но с непознати хора там не съм се срещал и за политика никога не съм говорил.

— С какво ще удостовериш съдружието си с Шишков?

— С моите търговски тефтери, които стоят пред почитаемия съд, сложени на масата. Ако този човек твърди, че ме познава, нека каже къде живея и с какво се занимавам.

— Аз не зная къде живееш, нито с какво се занимаваш — каза Димитър Общи, — но зная положително, че си член на комитета.

— Като не знаеш едното, как ще знаеш другото? — извика Димитър Пъшков с омерзение. — По думите ти може да се разбере, че ти оклеветяваш непознати хора, че ти си подлец, шарлатанин и лъжец!

Председателят на съда издигна глас и се намеси.

— Не се нахвърляй върху него! — каза строго той. — А се покай и разкажи за своите престъпления. Ти, Димитър Пъшков, знай, че който се покае, едно на сто му се прощава, който не се разкае за своите престъпления, наказва се най-строго! Помисли и кажи!

— Аз нямам повече какво да кажа! — отговори Димитър Пъшков. — Аз съм оклеветен! Клеветниците ми завиждат за моето материално положение. Със своя труд, честност и коректност си пробих път в търговския свят. Занимавам се с купуване на ярешки и агнешки кожи, пашкули и коприна, взел съм десятъка на две села: Сопот и Микре. Тефтерите ми и търговските ми писма са на масата пред почитаемия съд, от които съдът ще се удостовери за моите търговски сделки. Богатата швейцарска търговска къща „Леонид“ ми е открила кредит, който съм заслужил със своята честност. За това почитаемият съд ще се удостовери от моите книжа и тефтерите ми. Относно клеветите на тогова, когото нарекохте Димитър Общи, върху мен, вярвам, че почитаемият съд ще им даде оценката, която заслужават, тъй като той е опорочен в обира на хазната и у него се намериха обраните пари.

— Добре — съгласи се председателят, като впи своя ожидателен поглед в него. — Разправи сега в коя година дойде при вас Дякон Левски, кога съставихте комитета и кои са членовете в този комитет?

Димитър Пъшков издигна гордата си глава и отговори решително:

— Аз не познавам такъв човек на име Дякон Левски да живее в Ловеч. Не зная да има комитет в Ловеч.

— А орханийци и тетевенци твърдят, че ти заедно с Дякон Левски си обикалял по селата и сте съставяли комитети.

— Казах ви, че човек на име Дякон Левски не познавам, нито зная да има някакви комитети. Това потвърдих няколко пъти пред каймакамина в Ловеч, за последен път го твърдя и пред вас!

— А тогова виждал ли си, или не си? — викна Мазхар паша, като издигна пред очите му портрета на Дякона.

Димитър Пъшков позна скъпото лице, което сияеше дори и върху тази извехтяла фотография, стисната здраво в ръката на турчина. Той не се съмняваше, че вижда за последен път този образ и че оттук нататък, ако не отиде на бесилото, сигурно ще отиде на вечно заточение в азиатската крепост, гробницата на всички млади и смели българи „Сен Жан д’Акър“, която заточените наричаха Диарбекир. Той обаче отклони очите си от скъпия образ и каза твърдо:

— Никога не съм виждал този човек!

— Махнете веднага от очите ми тия песове! — скочи Мазхар паша и съдебната зала потрепера от несдържаните викове, които на цял поток се изляха от неговата яростна уста върху главите на двамата „осъдени“.

Чиновници и съдии мюсюлмани се впуснаха да го успокояват, само българите, софийски първенци, които за лице бяха доведени да попълнят състава на Мазхар пашовия съд, останаха да се свиват в кожусите си и да стоят гузно настрана. За тях двамата добри българи, търговци от Ловеч, бяха вече осъдени на смърт.

Жертвите обаче търпеливо и с достойнство изчакаха заптиите да притичат от коридора и да ги изведат. Когато вратата на залата се затваряше подир тях, те още веднъж чуха гласа на Мазхар паша, когато викаше прегракнало.

— Тази фотография да се отпечати още днес в хиляди екземпляри и да се залепи по всички дувари така, че да се вижда отдалече! Да се разпрати по всички градове и села! Под фотографията да се сложи надпис с големи букви на турски и на български език, че правителството на негово императорско величество султана дава 50 000 гроша за неговата глава!