Яна Язова
Левски (54)

2. Два орела, които не си приличат

Наричаха се — единият Хаджи Димитър, а другият — Караджата. Единият беше едър, тъмнорус, тежък, замислен.

Другият беше нисък, черноок, хубавец, лек и пъргав като сърна. Затуй го нарекоха Караджа — сърна!

Русият мълчеше и решаваше сам. Устата си отваряше само за да издаде последната заповед.

Черноокият бърбореше с всички, смееше се и пееше.

Когато видеше пред себе си враг, русият се спираше, вторачваше своите сивосини очи, гледаше в една точка неподвижно, без да мигне, през което време той размисляше, и без да каже нито дума, се нахвърляше като лъв…

Другият, когато видеше враг, вадеше нож и го съсичаше.

Двамата бяха въстаници.

И двамата бяха войводи.

Двамата водеха две чети.

Командваха заедно с чудно единодушие.

Това единодушие се дължеше на една прилика, която тези двама тъй различни воеводи имаха — и за тях тя беше най-важната — любовта към отечеството.

Еднаква ненавист към тирана, който властваше с кърваво владение над техния народ, ги правеше братя.

Те бяха еднакво доблестни и не си отстъпваха един другиму по храброст. Те си приличаха по безстрашие пред опасностите и смъртта.

„Истински добродетелният почита добродетелния, храбрият почита храбрия.“

Затуй при бой, без да става дума кой от коя чета е, въстаниците, които ги следват, се разделят на две половини. Едната взима под своя команда Хаджи Димитър, другата — Караджата.