Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

2. Левтерово минало

Двамата турци превалиха Стражата и слязоха на брега на Курнидица, където вторият, който не беше извършил обира, а само вардил с пушка в ръце другаря си, свали изкуствената си брада и уми саждите от лицето си. Когато се изправи, изтърси капките в реката и прокара мокри пръсти през косата си, всеки можеше да познае в неговото лице Васил Гайдаджията, онзи добър съсед на Делича, който му подари черните си шаячени панталони от своя младежки празничен костюм, когато за първи път бе седнал с гайдата си сред хорото. Този подарък той бе направил от добро сърце, като едничък негов съсед, за да може някога Делича да стане учен мъж. Той не знаеше, че с този подарък той свързва яко съдбата на Делича със своята съдба и че от него щяха да произлязат ония страшни събития и сетнини, на които бе ударил часът да настъпят.

Тъкмо сега неговият другар го запита къде е Делича и защо от няколко дни не се е явил при него.

— Дядо Хрисант го изпрати куриер — отговори Васил Гайдаджията, — да пресрещне едни новоселци на Брадиновата мандра.

— По каква работа? — запита грозно турчинът, вече на чист български език.

— Не зная. Негова… дядова Хрисантова…

— Дядо Хрисант не можеш да изпраща без мое позволение моите хора, където си науми! — с ярост извика другият. — Всеки от вас искам винаги да ми е подръка! Не получавате ли достатъчно пари за това? Днес Делича ми трябваше повече от всякога! Кога ще се върне?

— Получил треска и останал да полежи няколко дни в мандрата.

— Знаех си, че ще получи треска и ще остане да полежи в мандрата — беше резкият отговор.

— Добри!… — извика уплашено Васил Гайдаджията. Той бе обикнал Делича като свой син и го смяташе за такъв, тъй като бе израсъл пред очите му и под неговите съседски грижи. При това той познаваше какво е жестоко сърцето на Добри, когато някой го разядоса. — Делича ти е най-преданият от всички. В какво го подозираш?

— Засега го подозирам само в нежелание да ми служи безпрекословно, още не съм го подозрял в страх, а когато го подозра в измяна, за него ще бъде вече късно да се говори! — с грозен поглед отвърна Добри войвода. — Да вървим!

Лошото настроение напусна Добри едва край Калофер, когато той съгледа в гората трима овчари, които го чакаха. Още отдалеч Васил Гайдаджията забеляза, че това са другоселци.

— От Рахманлие са — отговори Добри, — Пловдивско. Това са мои стари другари от Цариград, които аз не съм виждал много години. И тримата са момци от четата на славния Левтер, когато им бях байрактар. Как вилнеехме из Анадола!… Сега научили, че аз съм тук, и вчера ми проводиха известие, че ще ме чакат в тази гора. Юначни момци са, нали? — запита с гордост той.

Васил Гайдаджията трябваше да се съгласи, че тримата Добреви другари от Анадола изглеждат юначни, защото намръщеното лице на Добри цяло беше засияло от сладки спомени. Още отдалеч, като гледаше своите трима другари, той не мислеше, че това са трима овчари от Рахманлие, а виждаше пространната Анадола и по нея да се носи на бял кон славният Левтер Орловото перо! Той виждаше и себе си млад, буен, пълен с надежди, които смъртта на Левтера покруси наполовина. Щом можа да умре Левтер, когото той смяташе за безсмъртен, и то от ръката на едно нищожно гърче, то какво оставаше за него? Но младостта му надви и не позволи да загинат всичките му надежди. Все пак той и сега признаваше, че с Левтер бяха останали най-добрите. С Левтера остана и неговата младост!

Затуй Добри се развълнува, когато се намери сред своите трима стари другари и разтърси с тях ръцете си. Нито един от тях не каза: „Помниш ли Левтера… Анадола?… Помниш ли?…“, но лицата и на четиримата бяха леко пребледнели, когато седнаха върху сухата шума под дърветата и се разприказваха за своя сегашен живот, в който човек нищо весело и хубаво не можеше да намери.

— В нашето село живее един изедник чорбаджи Деньо — казаха овчарите, — който много изтезава българското население. С помощта на турците той заграбва нашите дворища, както нашите най-добри ниви и ливади. Никой не може да му излезе насреща, той от сутрин до вечер с пушка на рамо ходи. Преди две години, когато Хаджи Димитър се появи със своята чета на Бузлуджа, същият този Деньо чорбаджи събра чета от цигани и турци, въоръжи ги и прати своя син Таньо да ги предводителства, на Бузлуджа да унищожат българските юнаци. Ела, Добри, в Рахманлие! Ела ни отърви от него!

Добри войвода ги изслуша със свити устни и намръщено страшно чело. Скръбните, но толкова сладки спомени от Анадола бяха излетели от лицето му и отстъпили място на суровата действителност.

— Ще дойда! — каза той решително, като стана. — Още сега ще тръгна с вас!

— И аз ли? — смутено запита Васил Гайдаджията.

— Не, ти се върни в Калофер! — ядосано отговори Добри.

Той си спомни за Делича, който се търкаляше в сеното на Брадиновата мандра, за дядо Хрисант, който си разпращаше неговите хора като куриери, без да се допита до него, за всички калоферци, които бяха започнали да ръмжат глухо срещу него. От тяхната уста не се бе чул още глас на протест, но не бе Добри онзи вълк, който не усещаше откъде духа вятърът. Той почувства удоволствие да накаже с нещо калоферци заради тяхното мълчаливо недоволство. Джобовете му бяха пълни със злато, той нямаше нужда повече от тях. С това злато той може да си намери в Рахманлие славна дружина!

— Върни се в Калофер — каза гордо той. — За тази работа аз ще си намеря хора от Рахманлие.

Васил Гайдаджията невидимо си отдъхна. При това той се чувстваше много уморен от днешния обир, когато трябваше да варди с пушка в ръка и да гледа как Добри вади из джобовете и дисагите препитанието на нему двама добре познати работливи и честни търговци от града.

— Иди докарай Делича от мандрата! — каза му Добри на отиване. — Подир два дни да го намеря в Калофер! И кажи на дяда си Хрисанта — провикна се той от пътя — да не си простира краката върху моята черга!…

Васил Гайдаджията го изгледа в широкия гръб, додето Добри вървеше с енергични крачки в гората, между тримата овчари от Рахманлие. Той не знаеше, че този уморен поглед, с който ги изпращаше, не произлиза само от недоволството, с което бе присъствал на обира, нито от дългия път, който бе извървял, а от усещането на едно невидимо присъствие, което хората наричат съдба и което в този миг казваше друго нещо за Делича, за дяда Хрисанта, за самия Васил Гайдаджията и за страшния Добри войвода. Той не можеше и да помисли, че сега вижда Добри за последен път.