Яна Язова
Левски (133)

1. Обитатели на Джендема

Два дена и две нощи горя Чамлъка и неговите пламъци осветяваха планината като ден. Горските животни бягаха на полудели стада към снежните висини на Юмручал. Студът не ги плашеше вече, след като бяха усетили върху козината си палещите искри на огъня. Овчарите обикаляха денонощно с високо издигнати геги в ръце запрения добитък, като се мъчеха да го успокоят. Денем горещият вятър, който миришеше на запалена смола, а нощем ясната светлина на пожара не ги оставяха на спокойствие.

Някои овчари помислиха, че в гнева си Курт Осман е подпалил Алтън Калофер, затуй запряха говедата в мандрите си и хукнаха надолу по планината да се притекат на помощ на дом и роднини, но като видяха, че гори Чамлъка, върнаха се назад и зачакаха някой близък и познат да изкачи планината и да им донесе известия от Калофер.

На третата нощ две човешки сенки се откъснаха от зловещите пазви на Джендема и тръгнаха по огряната планина, като си проправяха път с ножове по запустели и затрънени пътеки. Дрехите им бяха тежки и напоени от водния прах на Джендема, косите им висяха полепени по челата, а лицата им бяха безчувствени от студена влага. Под челата им обаче все още святкаха две решителни, смели очи, които зорко се вглеждаха във всеки предмет, който се мяркаше в близката околност. В дясната ръка държаха широкия нож, с който си проправяха път през шубраците, в другата държаха револвер.

Когато отдалеч съзряха първата мандра, останала настрани от пътя на Курт Османа, те я избиколиха и прегледаха от всички страни. Кучета залаяха в затворената ограда. Двама овчари обикаляха неспокойните говеда с високи геги в ръка.

Мъжете, които излязоха от Джендема, решиха да приближат мандрата и да се обадят.

— Маринчо! Ангеле!…

Овчарите, които трети ден чакаха някой познат да изкачи планината и да им донесе новини от Калофер, притичаха до оградата, но веднага се спряха и застанаха зад плета, когато се вгледаха и познаха своите нощни гости.

— Ах, Стоян Илийка! — тихо извика по-възрастният Ангел. — Ти ли си?…

Стоян Илийка се приближи под треперливата светлина на пожара.

— Какво гори? — запита той.

— Чамлъка!… Хубавата чамова гора!

— Два дена и две нощи тези пламъци не ни дават покой — каза Стоян Илийка. — Днес решихме да излезем и да видим каква е работата. Но щом гори далеч, и враговете ни далече са…

— Да, Чамлъка е далече — уклончиво отговори Ангел. — Но такава хубава гора как гори, че осветлява нощта като ден дори дотук!… Кой е оня с тебе?

— Димитър.

— Десет дни Куртчу Осман ви търси из цялата планина.

— Знам, видяхме го с очите си.

— Къде го видяхте?

— Когато обикаляше Джендема. Той водеше вързани Василя, Иван Фундата и Делича.

— Лошо, Стоян Илийка, лошо направихте, лошо стана за вас! — каза овчарят.

— Между роби на всеки свободен човек не става добре — студено отговори Стоян Илийка. Брадата и мустаците му бяха пораснали и се сливаха с косата му. Ангел се запита какъв е станал в Джендема, дали светлорус като слънце, или съвършено побелял.

— Дай ни нещо за ядене — каза Стоян Илийка, — защото ние имаме намерение веднага да се махнем оттук. Планината до Чамлъка е чиста, нали?

— Засега е чиста, бъди спокоен, Стоян Илийка — побърза Ангел да му отговори и да изнесе хляб и сирене. Колко хубаво щяха да направят час по-скоро да се махнат от тези места! — На добър час, Стоян Илийка!…