Яна Язова
Левски (203)

2. Занемялото аязмо

В подземието на храма „Въведение“ при треперливата светлина на свещите и при шума на свещеното аязмо през цялата нощ кипя трескава деятелност.

На външната порта бе оставена да дежури сестра Евдокия, която нямаше физически сили да работи в подземието на храма.

Подир свършване на вечерята, като пожелаха „лека нощ“ на старата сестра Софрония, която бе толкова напълняла, че едва можеше да се изправи на нозете си, сестрите на Горния метох, въоръжени с кирки и лопати, навлязоха в черковата на метоха и заключиха черковната двер.

Госпожа Евпраксия първа отиде до свещника, отлепи една голяма свещ и се отправи наляво пред олтара, към откритата в пода четириъгълна дупка. Малка дъсчена стълба водеше надолу към извора на свещената вода, която от незапомнени времена си извираше и шуртеше на това място, като протичаше през едно продълговато каменно корито, което показваше, че храмът на Горния метох е построен и върху скала. Когато госпожа Евпраксия издигна върху извора своя храм, неговият глас продължи да се чува на откритата пред стъпалата на олтара четвъртита дупка, която се виждаше отдалеч зинала в дъските на пода. Той внасяше неуморно свежа струя в храма, като благодат за всички богомолци.

Госпожа Евпраксия наведе свещта към дупката и освети стълбичката под нея. Гласът на аязмото достигна чист и нежен до ушите й. Неговите леденостудени бистри струи лъснаха в дълбокия мрак.

Госпожа Евпраксия прекрачи на стълбата, която изскърца под нейната тежест, и след миг изчезна в черната дупка. Една подир друга сестрите на метоха слагаха крак на стълбата и дългите им черни дрехи изчезваха в подземието. Те слизаха мълчаливо, като носеха своите сечива в ръце. Някои от тях държаха високо своите запалени свещи, като осветяваха пътя на сестрите, които следваха да слизат подир тях.

Когато всички се събраха долу, госпожа Евпраксия първа остави свещта си в най-далечния ъгъл, вдигна тежка, голяма мотика и я заби с мъжка сила в спечената над големия камък земя. Сестра Ефросиния веднага зае мястото до нея и с войнишка суровост се зае за работа. Нейните горчиво стиснати устни на треперливата светлина на свещта приличаха на една права черна линия. Серафима се нареди до сестра Ефросиния, а до нея започна да копае Младата Макрина. От всяка стъпка на подземието се разнесоха глухи удари. Замириса на прясно изкопана пръст. Чуваше се цамбуркане и пляскане на вода, когато някой камък отхвръкнеше от здрава мотика и паднеше далеч в каменното корито на аязмото.

По челата на монахините лъснаха капки пот, които потекоха по страните им. В подземието ставаше все по-горещо. В такава студена януарска нощ, тук, под пода на храма, започна да се чувства нетърпима дори и топлината на запалените свещи. Работата на сестрите обаче не се преустановяваше нито за миг. Мотиката падаше от едни ръце, за да влезе в други, които я издигаха с по-голяма енергия.

Към полунощ земята на подземието под храма зееше вече разкопана на дълбоки дупки. Госпожа Евпраксия, която не бе сваляла своята мотика нито за миг и не позволи да бъде сменена, подаде знак за спиране на работата. Сестрите от последната смяна, изпотени и зачервени, изправиха задъханите си гърди и вкочанени кръстове, като подпряха мотиките си на стената. Госпожа Евпраксия тръгна между разкопаните ями и прегледа всяка една от тях. Нейното лице беше почерняло и мрачно като гроб. Монахините мълчаха. Дори сестра Анисия не бърбореше, въпреки че имаше за съседки най-младите монахини.

— Достатъчно! — каза игуменията. — Пренасяйте!

Заповедта й се отнасяше за сестрите, които една подир друга отиваха да подпрат своите мотики до стената. Тя първа грабна една свещ и се изкачи с енергични стъпки горе в студения храм.

Цялата тълпа черни привидения изпълни подир нея помещението на храма. Тези черни привидения сякаш извираха из черната дупка на аязмото. Неговият напевен шум се чуваше горе под сводовете на храма много по-ясно, отколкото се чуваше долу.

Госпожа Евпраксия влезе през страничната вратичка на олтара и всички сестри тръгнаха подир нея.

Олтарът на църквата „Въведение“ се оказа едно помещение, накичено твърде странно. Строено, за да бъде с обла стена, поради своята уредба то бе заприличало на един петоъгълен долап, хранилище на църковни одежди, предназначени за празнични облекла на свещениците, които удостояваха игумения Евпраксия неделно време и на големи празници да отслужват литургия в нейната черкова. Между тези празнично натруфени и разперени одежди се забелязваше и едно истинско владишко одеяние от светлорозово кадифе, изпъстрено със златни бродерии. Никога истински владика не бе удостоил със свещенослужението си храма на игумения Евпраксия и освен архимандрит Хрисант, който слизаше понякога от хълма на „Св. Архангел“ да служи, причестява и ръкополага в Горния метох, знаеше се за още един или двама свещеници, които са служили в храма „Въведение“. Това изобилие от свещенически и празнични черковни одежди, закачени по стените в олтара на тази черкова, не само че изглеждаше неоправдано, но навеждаше на мисълта, че игуменията има склонност към странни колекции.

Освен такивато одежди в олтара се намираха окачени още и най-разнообразни платна, рисувани с блажни бои, изображения на сцени из Новия завет. Някои от тях издаваха известно майсторство, но други поразяваха зрителя със своята наивност. Ако госпожа Евпраксия ги търпеше в своя олтар, това не показваше ли, че й трябват за нещо?

Когато игуменията разгърна едно от тия платна, всеки можеше да види, че то е било завеса, която е покривала някаква грижливо натрупана там и поставена на склад черковна покъщнина. Сестрите веднага се нахвърляха да я раздигат от това място.

Скоро зад така натрупаните черковни вещи се показа стена. Когато госпожа Евпраксия я побара на две-три места, като че ли опипваше нейната гладкост, в стената зинаха някакви дупки, а от дупките лъхна навън задушен мрак, който е бил вътре в скривалище и е съхранявал предмети, опаковани в мушами, в намаслени платна, в брезенти, чували и дървени сандъчета. Всички тези предмети бяха с голяма тежина и сестрите две по две трябваше да ги хващат, за да ги извлекат вън от дупките, да ги натоварят на раменете си и да ги изнесат от олтара. Само госпожа Евпраксия не се нуждаеше от чужда помощ. Тя вдигна на рамото си първия сандък, който й попадна под очи, и го понесе към дупката на подземието.

В скоро време по малката дъсчена стълба на аязмото тръгна цяла процесия от задъхани носачки, които внасяха в дълбокото подземие тежките опаковани предмети. Когато зад изрисуваните платна в олтара останаха да зеят празни дупки, сестрите наредиха раздигнатите черковни вещи в тях, стената се затвори и наивните картини с изображения от Новия завет заеха своето предишно място. Тогава те всички слязоха в подземието и се заеха за една нова работа. Носеха в кошове приготвена от вечерта суха слама и постилаха прясно изкопаните дупки, които опираха вече на камък.

Когато всички дупки бяха меко застлани, те започнаха да нареждат донесените тежки пакети в тях, като ги притискаха плътно един до други и отгоре ги покриваха с нов пласт суха слама.

Госпожа Евпраксия обхождаше всички дупки, за да им направи последен преглед. Сърцето й се сви от болка, като погледна това, което полагаше в земята. Когато видя да се погребва в земята нейното оръжие, безгласно да се заравя онова, което трябваше да бъде гръм и мълния! Това бе съкровището на Горния метох, което тя погребваше в земята!… Това бе денонощният труд на шейсет ней верни жени войници и тяхната обща жажда за свобода. Заравяше се в земята един идеал, който много скоро можеше да бъде осъществен.

Госпожа Евпраксия издигна очи и даде знак всички дупки да се заринат с пръст. Подът на подземието значително се издигна. Пръстта трябваше да бъде затъпкана. Уморените черни жени още веднъж се изкачиха в храма, където в крайния тъмен кът се съхраняваха някакви тежести от камък и желязо, снабдени с дръжки. Те приличаха на огромни ръчни гранати, като че ли предназначени да бъдат хвърляни зад стените на метоха върху главите на нападателите, но от ръката на някой гигант. Тези странни, будещи удивление тежести почиваха от много години, натрупани на пирамида, в най-отдалечения тъмен кът на храма. Сестрите с голяма мъка ги довлякоха в подземието и наредени една до друга, започнаха да удрят и да натъпкват с тях рохкавата пръст.

Зората се бе пукнала вече, когато пръстта в подземието стана равна и твърда. Монахините извлякоха странните тежки предмети горе в храма и отново ги построиха на пирамида в същия тъмен и хладен кът. Когато се връщаха в подземието да приберат сечивата си, те едва влачеха нозе от умора.

Госпожа Евпраксия отлепи своята свещ от стената на аязмото и го погледна за последен път. Сладостното шумолене на извора, неговите студени бистри води, които неспирно бликаха, за да потекат надолу по праговете на каменното корито, я изпълниха със страдание.

— Дълго време няма да те видим! — каза тя с развълнуван глас.

Наредени около нея с мотики и лопати в ръце, сестрите гледаха старото свещено аязмо и мълчаха. Какви жертви трябваше да понасят те, какви жертви!… Днес те бяха тъжни, защото гласът на старото свещено аязмо замлъкваше, но когато един ден то отново ще се чуе през отворения капак в храма на Горния метох, това ще бъде сигурен знак, че въжделеният час на освобождението е ударил!

Те нарамиха сечивата си и се заизкачваха по малката дъсчена стълбичка, стъпалата на която бяха изтрити от нозете на безброй страстни богомолци, слизали в празнични дни да пият светена вода от аязмото.

Госпожа Евпраксия възлезе последна и като подаде своята свещ на Серафима, коленичи и се наведе над тъмната четвъртита дупка. Сестра Теоктиста й подаде секирата. Тя замахна вътре в дупката. От нейния силен удар дъсчената стълбичка изскърца пронизително и се разлюля. Госпожа Евпраксия се наведе, хвана нейния увиснал край и я блъсна в тъмната яма на подземието.

След туй тя положи върху дупката нейния тежък четвъртит капак, който никога досега не бе захлупван върху свещените води, и поиска най-дългите гвоздеи. Сестра Теоктиста й ги подаде и с тях тя обкова дървения капак навсякъде. Въпреки студа в храма струи пот течаха по двете й страни.

Когато и тази работа бе свършена, в голямото черковно помещение настъпи глуха тишина.

— Замлъкна — чу се шепот, приличен на плач. Това бе Младата Макрина, която плачеше. — Аязмото замлъкна!…

С това тя си припомняше много весели празници и желани посещения, които бяха свършили.

Сестрите наведоха глава и уморени, излязоха от храма.

На портата за голямо тяхно учудване дежуреше старата сестра Софрония, която сама, по свое желание, бе довлякла тежките си нозе до дежурната стая да смени призори припадналата от бдение сестра Евдокия.

Небето бе започнало да побелява.

Госпожа Евпраксия го погледна от средата на двора. Тогава мълчаливо, една подир друга, монахините тръгнаха да минават пред нея, като се навеждаха да целунат десницата й. Само най-старите си позволяваха да промълвят:

„Да ти помага Бог!“ и… „На добър час, госпожо!…“

Когато сестрите се прибраха една подир друга в своите килии, госпожа Евпраксия повика при себе си Серафима.

— Да вървим, Серафимо! — каза тя.

Серафима се поклони, което показваше, че тя е готова за път.

— Твоят австрийски паспорт — повтори й госпожа Евпраксия — и твоето гражданско име ще ти помогнат да намериш веднага австрийския консул в Русчук. Ти трябва най-настоятелно да искаш намесата на австрийското правителство и на всички европейски сили в този варварски процес! Дякон Левски е политически враг, а не обикновен злодей!… Ако Европа протестира, те няма да посмеят да го осъдят на смърт!… Аз пък отивам да диря помощ у българите! Ние сме вече организирани. Навред имаме комитети, а комитетите имат здрави мъже. Те ще ми помогнат да го спасим!… Сбогом, Серафимо!… Твоят път е към север! Аз отивам на юг!…

Като каза това, тя се обърна с лице към своя храм, направи широк кръст на гърдите си, поздрави на портата старата сестра Софрония и излезе от манастира.