Яна Язова
Левски (19)

6. Историята на Серафима

Госпожа Евпраксия затвори Дякона в тайната таванска килия, сложи ръце на едрите си хълбоци и даде следното заключение:

— Голям късмет ще бъде за мене, ако до довечера не те хванат в манастира!

Васил Левски се усмихна. Той беше доволен от свършената работа.

— Добре стана, че раздрусах умовете на твоите млади хора — каза той.

— По тебе виждам — въздъхна госпожа Евпраксия — колко е права поговорката, че бунтовникът влачи въжето на врата си.

— Аз можех и да мълча, госпожо — усмихна се весело Дякона, — но исках да науча твоята Серафима да преподава история на българските деца както трябва.

— Ти можеше да я повикаш тук и да й дадеш между четири очи необходимите наставления.

— И след моето заминаване тази нежна мома щеше веднага да ги забрави. Само ужасът, който изпита сега, ще я накара да не забрави никога моя урок. Ако пък продължи постарому, нейните ученици ще я подсетят за него, защото те вече няма да я харесват.

— Дяконе — каза игуменията, — започна да ми иде наум, че ти не се спираш пред нищо!… Ти си страшен човек.

Васил Левски свирна с уста и се засмя. Цялото му русо лице засия от светла детска усмивка.

«Кое лице всъщност е неговото?» — запита се госпожа Евпраксия. — «Това, което преди миг ме уплаши, сивото и острото, или това русо лице с лъчезарна усмивка?»

«Това второ лице той го има в джоба си — заключи тя — и веднага го навлича, щом първото прекали и уплаши неговия събеседник. Колкото и да се почувстваш застрашен от онова лице, туй веднага ще ти вдъхне доверие и радостна сигурност. Но този човек е страшен!»

— Госпожо — каза Васил Левски, — виждам, че времето на хайдушкия героизъм и на празните народни надежди свърши. Ако искаме някога да станем свободни, всеки трябва да превърне себе си в организиран борец. Твоята Серафима е длъжна да преподава историята така, че да помага на мен, който въртя меча в Балкана!

— Тя е умна и веднага щеше да разбере — все така замислена отвърна игуменията, — но аз се чудя онези, които полудяха долу, какво правят сега и кой ще излезе от манастира като Юда Искариотски да спечели тридесет сребърника!

— Никой няма да ме предаде дори ако е разбрал кой съм! — твърдо каза Дякона и седна на сламеника върху дъсчения одър. — Аз прегледах всички лица и тогава се реших да им заговоря. Тези млади хора са честни и открити патриоти. Само едно лице остана за мен неразгадаемо и ти трябва да ми дадеш за него точни сведения, защото това лице ни е твърде близко, за да продължаваме да не го познаваме.

— Кое лице? — запита изненадана игуменията.

— Серафима!

— Серафима!… — ахна тя. — Ти подозираш Серафима!

— Аз разбрах, че тя е твоя близка — отвърна Васил Левски. — Най-близката до тебе и ние твърде много се открихме пред нея. Затуй ти сега трябва да ми кажеш коя е Серафима!

Госпожа Евпраксия го изгледа печално и като отпусна ръце, скри ги в ръкавите на расото.

— Между нас не може да има тайни, Дяконе — каза тя, — но аз съм дала обещание на двама души, че никому няма да кажа коя е Серафима.

— Аз трябва да зная коя е Серафима! — погледна я наложително и недвусмислено Васил Левски. — Иначе, където и да отида, аз ще се страхувам за тебе, а нашата работа изисква пълно познаване на всички работници в делото.

— Добре — наведе глава госпожа Евпраксия. — Сега ще сляза долу да раздам брашното на нашите бедни и да видя как са духовете в манастира. Няма нужда пак да те развеждам из тавана. В случай на тревога ти знаеш изхода. Когато се върна да ти донеса храна, ще ти разкажа историята на Серафима.

Подир два часа нетърпеливо очакване Васил Левски чу нейните войнишки стъпки по малката таванска стълба и полутъмния коридор, запречен от цяла система греди и подпори.

— Аз съм, Евпраксия! — обади се тя на вратата.

Дякона бързо й отвори и тя влезе с вързоп в ръце. От вързопа извади неговия обед и една доста дебела тетрадка, подвързана с кожа и снабдена със сребърна заключалка. Малко сребърно ключе висеше от заключалката на тънка сребърна верижка.

— Нахрани се спокойно — каза Евпраксия. — Долу е мирно и тихо. Учениците се разотидоха, след като научиха, че ти случайно си намерил кола и веднага заминал. Нашите бедни трябва да месят вече хляб от брашното, което им раздадох. Вратата е отново заключена. Сестрите се хранят в трапезарията. Слизам да се храня и аз.

Обещах да ти разкажа историята на Серафима, но затуй няма да имам достатъчно време, а съм и много лоша разказвачка. Затуй ти донесох тази тетрадка, в която тайно от всички вписвам по-важни сметки и събития за манастира. В нея аз съм си дала труд, доколкото мога, да оставя по едно животописание за всяка сестра, постъпила в метоха, както съм се помъчила да оставя и за идущите след мен игумении една справедлива преценка за нейните качества и способности.

Тук ти ще намериш също така историята на Серафима. Прочети я! Като свърша работата си, аз пак ще се кача да си поговорим на прощаване.

Васил Левски я съпроводи до вратата, отново се заключи в тайната таванска килия и след като опита обеда на монахините от Горния метох, разтвори кожената тетрадка на госпожа Евпраксия.

Под тежкия кожен капак, на първата бяла страница, игуменията бе надписала с равен и едър почерк следния надпис:

КНИГА

на

ГОРНИЯ МЕТОХ

гр. Калофер

и

НАРЪЧЕН ДНЕВНИК

на храма

«ВЪВЕДЕНИЕ НА СВ. БОГОРОДИЦА»

възобновен с иждивението на игумения Евпраксия

Васил Левски прехвърли няколко нему отдавна познати имена на стари монахини в Горния метох, които госпожа Евпраксия бе удостоила с най-подробно животописание за цели 70 или 80 години. Той започна да прехвърля по-бързо листовете, като се спираше бегло на някои непознати имена, но след като прочиташе по няколко реда, минаваше нататък.

Името на Серафима бе записано последно и след нейното животописание, което бе изложено обширно и в разказна форма, игумения Евпраксия за цели две години не бе вписвала нищо друго.

Той преобърна грижливо изписаните страници и с интерес зачете първата страница на разказа.