Яна Язова
Левски (4)

3. Нежеланият гост

Младият мъж се изправи пред голямата порта на Горния метох и като вдигна тежкото чукче, закачено на желязна халка, силно почука няколко пъти. Тази нощ дежурна беше сестра Анисия. Нейната служба се състоеше в основно преглеждане на постройките при залез-слънце. След туй тя влезе в църква да подреже фитилите на кандилата, да долее зехтин, да изгаси, ако има някоя запалена свещ на свещниците, да прегледа всеки ъгъл зад завесата на олтара и тогава да си излезе, като превърти два пъти ключа в ключалката на голямата дървена врата. Вече по мръкнало тя предприе обиколка из двора, прегледа оградната стена и завърши със заключването на голямата порта и на малката задна вратичка, скрита почти в чемширите, които ограждаха стената към полето.

Младият пътник познаваше тази вратичка, той можеше да похлопа и на нея, но предпочете да не плаши дежурната сестра и да се яви като добър гостенин на голямата порта.

Сестра Анисия, която току-що бе задрямала над своето ръкоделие в дежурната стая, скочи при неколкократното стоварване на железния чук върху пътната врата. Туй не беше нито едно от сигналните почуквания, с които си служеха близките на манастира гости. Кой можеше да иде толкова късно и да тропа тъй настоятелно да му се отвори? Сърцето й неспокойно биеше, когато наметна дългия си черен шал и откачи запаления фенер от гвоздея при вратата. Проклето дежурство!… Тя беше слаба и страхлива жена. Боеше се от турци, защото те бяха погубили нейния дом, а не по-малко и от тъмнината на двора, защото вярваше в нечисти сили. В лошо настроение тя стигна до оградната порта и почти долови зад дебелата дъска дишането на непознатия, който чакаше да му се отвори.

— Кой чука? — запита неспокойно тя.

Пътникът веднага я позна по гласа. Това е сестра Анисия — каза си той, — онази дребна женица, която загуби в пламъците на къщицата си своя мъж и единственото си дете. По нейното обло бяло лице никога не минаваше усмивка. Като мразеше неверниците, у нея не бе останало сърце и за християните.

— «Истина, истина ти казвам, сестро Анисия — весело се обади той. — Който не влиза през вратата на кошарата на овците, но прескача отдругаде, той е крадец и разбойник. А който влиза през вратата, овчар е на овцете. Нему вратарят отваря!»

— Амин! — отвърна успокоено сестра Анисия, като се прекръсти. — Десета глава от Йоана!… Но, отче свети, аз не си спомням гласа ти. Да не си ти отец Софроний?

— Не. Дякон Игнатий!…

Зад вратата настъпи кратко мълчание, съмнение и двоумение.

— Кой дякон Игнатий? — запита със затаен дъх сестра Анисия.

— Дякон Игнатий от Карлово — отговори с известно натъртване младият мъж, — отвори, сестро Анисия!

Но Анисия стоеше зад вратата като гръмната. Нито се решаваше да отвори на госта, който й беше наистина познат от много години, нито можеше да побегне назад. Тя стискаше в ръце запаления фенер и не знаеше какво да предприеме. Изглежда, че нощният гост схвана зад вратата нейното колебание.

— Иди повикай госпожа Евпраксия! — с по-мек глас й се обади той. — Кажи й, че съм дошъл отдалече и веднага искам да говоря с нея!

Името на игуменията събуди плахата сестра Анисия.

— Госпожа Евпраксия отиде привечер на воденицата и не се е върнала още в метоха! — извика тя с надеждата, че нежеланият гост ще остави манастирската врата и ще отиде да търси игуменията нагоре по реката, която гърмеше от чаркове и тепавици.

— Добре, аз ще я почакам в манастира! — рязко отговори пътникът и сестра Анисия трябваше да отвори, защото вече не можеше да измисли нещо, което бе попречило на полунощния гост на игуменията да влезе. С разтуптяно сърце тя отмести дебелия железен лост, изтегли от железните скоби дебелото дърво и отвърза желязната верига. Тогава пъхна един голям колкото тесла ключ в ключалката и като размисли за последен път, безмълвно го завъртя и открехна вратичката на голямата порта, която отваряха, когато в метоха не влизаха коли или товарен добитък.

Под мътната светлина на звездите, осветен слабо от сложения в нозете й фенер, пред нея действително стоеше този, когото тя никога не бе мислила, че ще види отново в живота си. Пък и ако да не го познаваше добре отпреди и ако той не й се обади кой е и тя не си припомни неговия тъй привлекателен и винаги весел глас, сестра Анисия никога не би могла да го познае в този му образ. Тя помнеше един младеж в расо и калимавка, под която се вееше руса, бляскава като коприна коса. Този младеж винаги държеше очите си смирено наведени надолу и хората виждаха, че неговите очи приличат на хубави сини извори само когато той ги вдигнеше към високия свод на храма, за да запее: «Слава во вишних Богу!…» Това пение беше незабравимо. Този обаче, който сега нарече себе си дякон Игнатий от Карлово, беше един гражданин, който я гледаше с твърдия и студен поглед на чужденец под един светски астраганен калпак. Гражданските му дрехи го правеха по-едър отпреди. През тези години, в които не го бе виждала, той бе станал мъж.

Без да приветства този късен гостенин, сестра Анисия сведе своя укоризнен поглед и като вдигна фенера пред нозете си, отмести се от вратата и му направи път да влезе.

Младият човек мина манастирския праг, като погледна сестра Анисия с весела усмивка. Изглежда, и той не бе очаквал по-любезен прием. Тя мълчаливо се зае да заключи малката врата и укрепи портата. Когато тръгна с фенера пред него, той й забеляза, че твърде малко килии светят, че е вече късно и за да не безпокои сестрите, той предпочита да остане на някоя пейка в двора, където би могъл да дочака връщането на госпожа Евпраксия.

Сестра Анисия отговори кратко и студено, че не може да го остави на двора, а ще го заведе при сестра Серафима. Тя ще му каже кога госпожа Евпраксия ще благоволи да се завърне и къде може да почака той.

— Сестра Серафима^[1] ли? — запита учудено гостът. — Коя е тя? Някоя нова ли?

— Тя е в нашия метох от три години — отвърна Анисия.

— Три години!… — възкликна младият човек. Монахинята бързо го стрелна със своя пълен с укор поглед, който веднага сведе надолу. — Да, аз забравих — каза той, — пет години става, как не съм идвал тука…

Анисия мълчаливо продължи своя път по насипаната с жълта пръст пътека.

— Късно е вече. Сестра Серафима може да си е легнала — гласно помисли човекът, който преди пет години бе познат на монахините от манастира под името дякон Игнатий.

— Тя спи твърде малко и винаги чете в килията си до полунощ — отговори Анисия. — А когато госпожа Евпраксия е навън, тя чете и я чака да се върне до сутринта.

— Толкова близка ли е тя на игуменията? — запита той.

— Госпожа Евпраксия е тази, която я доведе преди три години в манастира — отвърна Анисия.

— Откъде?

— Тя каза, от Пловдив…

— А Серафима откъде е?

— Никой не знае — със слабо оживление отговори сестра Анисия. — Госпожа Евпраксия ни е забранила да разпитваме. Тя не търпи в манастира любопитни жени.

— И много добре прави — заключи пътникът.

Сестра Анисия сви многозначително устни и влезе в една от тесните врати на дългата двуетажна постройка, в която се помещаваха килиите на монахините.

… Тя ме води в гостната стая — позна пътникът. Той си припомни добре тази просторна, оградена отвсякъде с дъсчени миндери стая, покрити с дебели четвъртити дюшеци и тънки червени вълнени покривки. Тази материя с изкусни пръсти бяха изработили монахините от манастира и тя предизвикваше винаги похвалата на посетителите. Освен големия дъбов, украсен със сребро иконостас в стаята имаше и една «Тайна вечеря» от седеф, донесена от Божигроб. Малките масички, наредени около миндерите, бяха от дъбово дърво с орнаменти от седеф. Тежка червена завеса покриваше прозореца, а тежък вълнен килим на червени клони покриваше целия под. В стаята миришеше на розово масло от два сребърни мускала, сложени на иконостаса — последна реколта от манастирските гюлове.

Сестра Анисия запали голямата лампа, която бе от сребро и висеше на три сребърни вериги от тавана. Цялата стая светна и се появи пред очите на пътника такава, каквато я помнеше отпреди пет години. Сребърните вериги на лампата блестяха до тавана. Някоя сестра при пролетното чистене се бе качвала на стълба и трила веригите с пясък и оцет.

Сестра Анисия с кратък жест покани този гост да седне на миндера и като съобщи, че отива да доведе сестра Серафима, вдигна своя фенер и бързо изчезна от стаята, като затвори вратата зад себе си.

Когато се намери сама в коридора, сестра Анисия се преобрази. Тя бързо направи един кръст и полетя с фенера нагоре по стълбата към килията на сестра Серафима.

— Сестро Серафима — извика тя запъхтяна, като блъсна вратата на килията. — Стани да видиш!… Блудният син се върна!… Ето го там долу в гостната!…

Удобно изтегната на своя широк одър, покрит с дългите бели руна на една китена покривка, Серафима вдигна очите си от книгата, която четеше, и учудено погледна своята другарка. До този ден тя не помнеше да е видяла сестра Анисия така развълнувана. И какво означаваше мъж по този нощен час в манастира?

— Кой е този блуден син? — запита тя без особен интерес, защото бе чужденка и не познаваше добре местните жители.

— Дякон Игнатий! — извика Анисия, като очакваше сестра Серафима да скочи от одъра.

— Дякон Игнатий!… Дякон Игнатий!… — повтори тя, като гледаше с недоумение и се мъчеше да извлече из тъмнината на малкото, което знаеше за хората на това селище, образа на един неизвестен дякон Игнатий, който внезапно бе дошъл тази нощ в манастира и смутил покоя на сестра Анисия.

— Васил Иванов от Карлово!… — извика в отчаяние Анисия, сякаш викаше: — Как може да не знаеш кой е Васил Иванов от Карлово?… Как да не знаеш кой е дякон Игнатий?…

— Ах, «онзи» ли?… — досети се изведнъж Серафима и стана.

— Да, «онзи»!… — многозначително я погледна Анисия.

— И какво дири той тук посред нощ?

— Каза, че иде отдалече и веднага иска да говори с госпожа Евпраксия. Ако не била тук, щял да я чака, додето се върне. Какво можех друго да направя, освен да го пусна да влезе?!…

Сестра Серафима стоеше изправена сред килията и я гледаше. Значи това, което госпожа Евпраксия един ден бе поверила само ней, бе известно вече на сестра Анисия, а може би и на всички сестри в манастира.

«Любопитни жени! — казваше за тях госпожа Евпраксия. — Жената и в монашеска одежда не може да се очисти от този смъртен грях.»

Да, сега тя си спомни добре кой е Васил Иванов, или дякон Игнатий, от Карлово, където госпожа Евпраксия няколко пъти я бе водила в пазарен ден или на някой храмов празник. Този град беше забележителен по бистрите поточета, които течаха по всичките му улички. Тези бързи бели поточета с шумно блъскане от камък на камък се спущаха от всички страни на Балкана, за да се съберат над Карлово и хвърлят пред лицето на самия град в един величествен водопад Сучурум, което значи Водоскок. Жителите на това селище бяха укротили бурния водопад, като откъснали от неговото подножие многобройни весели вадички и отправили по улици, дворове и градини. По тази причина дворовете на града тънеха в буйна растителност и постоянна прохлада.