Яна Язова
Левски (215)

1. В тъмни зори

В тъмни зори петима души заптии събудиха Димитра Общи и го изведоха вън от затвора. Студът подир полунощ се бе усилил до мраз. Ботушите на заптиите скърцаха при всяка стъпка. Арестантът обаче не чуваше своите стъпки, защото нозете му бяха обути в цървули.

Къде го водеха, току-речи, след полунощ?… Той не запита. В неговия живот не можеше да има вече нещо, което да го учуди.

Едва когато къщите покрай него започнаха да се снишават и да редеят, а улиците да стават все по-тесни и пусти, той разбра, че излизат вън от града, и сърцето му неспокойно заби.

— Къде отиваме? — запита по турски той.

Заптиите, които до вчера бяха много разговорливи с него, сега мълчаха.

— Ще видиш!… — отговори по едно време най-старият. — Близо сме, Димитре Дяковала, ще видиш!

И подир малко той наистина видя!… Това нещо бе накрай града, извън всички къщи, и се извисяваше край някаква казарма. Това бе един строеж от черни греди, който не надвишаваше по ръст последните къщи, не се издигаше над казармения покрив, нито се отличаваше по цвят от общия мрак, но можеше да се види отдалеко и да се различи във всяка тъмнина. Очите, които го различаваха, бяха очите на ужаса. Това нещо бе една бесилка.

В първия миг Димитър Общи помисли, че ще бесят Дякона, а него водят да гледа. Тази мисъл твърде естествено изпъкна в неговото съзнание, тъй като знанието, че Дякона е безвъзвратно осъден, не го напускаше от последната им среща в съда.

Когато обаче наближиха празното място и бесилката, той наистина се уплаши, разтрепера се и започна да се дърпа назад. Защо мястото бе тъй празно и безлюдно?… Ако днес бесеха Дякона, тук трябваше да има войска, която да пази ред и да има натрупан народ, който да гледа.

Под бесилката стояха само трима цигани палачи, които се обърнаха да го изгледат, когато чуха стъпките им да се приближават към тях. На пушливата светлина на един-единствен факел, опрян в основата на бесилката, техните черни лица изглеждаха разкривени, вдъхваха ужас и покруса, сякаш тримата цигани бяха пазители на ада.

Но защо тия страшни пазители го гледаха тъй, сякаш него чакат?…

Нима е възможно… да го бесят!… Какви думи до вчера му говореха, с какви сладки гозби го хранеха!…

Той разкърши окованите си ръце, сякаш можеше да счупи оковите си, да ги отхвърли и да избяга. Неговите премръзнали водачи заптии го смушкаха в гърба с прикладите на пушките си.

Тримата палачи бяха тръгнали срещу тях да ги посрещнат. Единият, най-едрият циганин и най-сънливият, го хвана за лакътя и го довлече под бесилката.

— Ах, излъгаха ме — извика Димитър Общи.

Тъй като нямаше към кого другиго да се обърне, той се обръщаше към него, но циганинът вече бе зает с клупа на въжето. Тогава той се обърна с ужас към другите двама цигани, но те не му обърнаха никакво внимание. Тук, под тази бесилка, всеки казваше по нещо последно. Това бе вик на ужас или вик на молба. Молба последна и съвсем напразна, чута само от циганите палачи, които бързаха да вземат живота му и да се разотидат.