Яна Язова
Левски (170)

4. Ехото

Събранието на народните представители от България и тия на българските емигранти в Румъния трая 5 дни и след туй малкото коридорче в къщата на страда „Верголуй“ № 32 в Букурещ опустя.

Любен Каравелов, председателят, този мълчалив работник с перо в ръка, този прочут саможивец, който можеше да наруши своето приятно усамотение само от любов към своето поробено отечество, се бе затворил отново в своята стаичка, която му служеше за спалня и кабинет. Той стискаше перото в ръка, захапал димяща цигара и навел глава по обичая си над белите листове.

Бе отново сам! Разправяше се за него, че му се случва в годината да не излезе по 5 месеца от дома, за да си живее в приятно усамотение, зает с писмената си работа, която го задоволяваше и поглъщаше изцяло. Изведнъж къщата му бе забръмчала като кошер от нему малко познати хора и този кошер бръмча непрестанно пет дни поред. Защо обаче, след като представителите си бяха разотишли, той продължаваше да не се чувства сам? Ухото му слухтеше непрестанно да долови нещо, което се чувстваше и звучеше в неговия дом. Беше ли това ехо от гласовете на народните представители, събрани в малкия коридор? Бяха ли това огнените слова на Дякона, които продължаваха да звънтят в стените на тази тясна клетка? Помещението бе може би твърде малко, твърде тясно за тях. То се бе наситило с тях. Всяка пора на мазилката бе погълнала изреченото с толкова сила и смелост и любов, че сега ехтеше и отшумяваше навън тия думи.

Беше ли туй ехото на тия пет незабравими дни, дни на революция, на бунт, дни на човешко въздигане на робите, в които председателят се вслушваше безспирно, напразно уединен в своята работна стая?

Не, това бяха едни равномерни, безспирни, глухи удари, които се предаваха по земята до неговата стая. Те следваха неуморно от сутрин до вечер и от вечер до среднощ, за да започнат отново в тъмни зори още по-енергични от вчера. Тези глухи последователни удари следваха безспирно своя марш в неговите уши от десетина дни насам. Те не му даваха нощем сън, а денем спокойствие за работа. Той познаваше тези удари, знаеше ги откъде идат и ги чакаше неотменни, равни, неизбежни. Това бе машината на неговата печатница вън на двора под сайванта, която безспирно и неуморно работеше.

Колелото на машината въртеше сам Дякона. Марин Поплуканов от Ловеч седеше до него и когато Дякона за кратко време отпуснеше ръка да си почине, той поемаше колелото и започваше да го върти.

Дякона бързаше да отпечати Закона, или Устава, и да го разпрати по всички частни комитети из Румъния и България. Бързаше да го разпрати навсякъде, за да отстрани час по-скоро различията, които бяха изникнали на някои места по организационни въпроси, за да знае всеки един работник в народното дело на какво служи и на какво трябва да се подчини. Затуй той въртеше колелото неспирно, неуморно. Делото не търпеше никакво забавяне.

Любен Каравелов неволно се вслушваше в ударите на пресата и казваше: „Дякона не знае почивка!“

Когато дойде дванадесетият ден, глухите и последователни удари замлъкнаха, сякаш потънаха в земята. Той разбра, че Законът е отпечатан, стана на крака и каза:

„За такава преданост към един идеал не е достатъчно да си родолюбец, да си фанатик. Иска се да си творец!…“