Яна Язова
Левски (116)

4. Как един свят човек стана бунтовник

По бялото чисто лице на младия свещеник мина сянката на лека печал. Отче Матея забеляза тази сянка, защото знаеше, че поп Стефан бе някога светец и че той не беше вече такъв. Че поп Стефан беше жрец, който слезе от храма, построен на върха на живота, между хората. Това той не направи доброволно и никой не му каза, че е клетвопрестъпник, но вътре в своята душа поп Стефан знаеше, че бе отхвърлил своя идеал да служи само Богу.

Той бе мислил, обстоятелството, че се е родил роб у мохамеданите, не може да му попречи да отдаде всичките си мисли и любов на небето. В черкова той влизаше като жрец, сред селото живееше като херувим.

— Поп Стефан!… — викаха млади и стари, като се притичваха по пътя да му целунат ръка.

Преди две години обаче с него се случи това страшно събитие, което направи неговия идеал да рухне като стените на Соломоновия храм, граден с помощта на господаря на стихиите Хирам цели седем години.

Това се случи в един обикновен делничен ден в края на месец май, когато той излезе от храма след една дълга молитва, изказана бавно, в щастлив унес и крепка вяра. В този ден светият млад човек, който излизаше от черковата на село Михалци, не знаеше, че само на два часа път от неговото село, в околността на Горни турчета, в местността Пустия, един храбър български мъж на име Филип Тотю се биеше на живот и смърт за свободата му начело на една шепа млади българи с въоръжени турци от околните села и с редовна войска от Търново.

Той не чувстваше нищо от това, което бе далеч от неговия духовен мир.

Забеляза само, че е сам в празното село, тъй като в този хубав пролетен ден млади и стари бяха излезли да работят на околните лозя. Той помисли за тежкия земеделски труд, затуй се упъти вън от село към лозето на своите родители, за да им помогне с каквото може. Когато се намери между лозите и се залови за работа, той не знаеше, че Филип Тотю е вече разбит, че след упорит бой неговите момци са вече изклани или като кървави трофеи отвлечени към бесилките на Велико Търново и Русе. Той не знаеше, че сам Филип Тотю с меч в ръка си е пробил път между страшните турски пълчища и с един ранен другар е отстъпил към Михалци. Той не знаеше, че в този час Филип Тотю се крие на няколко крачки от него под малкото каменно мостче във вадата на Ходжовата воденица на река Негованка. Той видя само настървената за кръв потеря, която с извадени ножове профуча по каменното мостче. В това време михалският пъдар Край Нейко спокойно крачеше с голяма сопа на рамо между лозите. Освирепелите турци го забелязаха и започнаха да стрелят от всички страни върху него. Край Нейко се уплаши, хукна към село и се загуби зад първите къщи.

Поп Стефан биде изненадан от турската потеря, която нагази с изстъплени викове през лозята и се нахвърли с бичове и ятагани върху беззащитното българско население, което мирно и тихо се трудеше на своята земя.

— Мръсни свини! Защо не спряхте комитата? — крещяха турците, като поваляха един след други беззащитните работници.

Поп Стефан ги причака с високо вдигната глава, както винаги стоеше, и с обикновеното достолепие, което неговата святост придаваше на лицето му.

— Това беше само нашият пъдар Край Нейко — каза им той с кротост, като мислеше, че турците гонят някой разбойник и са взели пъдаря за него.

Без да искат да го чуят, башибозуците се нахвърлиха върху него, повалиха го с бичовете си на земята, сякаш искаха да разразят цялата си ярост. Поп Стефан не знаеше да бяга и не можеше да се отбрани от тяхното нападение. Те го стъпкаха на земята и го удряха с бичовете си, докато той престана да трепка и от най-силния удар. Дивитът^[1] на пояса му беше смазан.

След този побой нападателите го свързаха на едно въже с други премазани от бой михалски първенци и завлякоха при аскера, който идеше след тях, за да бъдат разпитани от началника на войската.

Когато го отвързаха от позорното въже, с което бяха обвързали окървавените му ръце, когато го освободиха и той се върна в село, поп Стефан разбра, че е умрял и че днес е било извършено неговото погребение. Погребение не на неговото тяло, а още по-страшно — на душата му. Погребение ругателно, недостойно за един свят човек като него. Поп Стефан за първи път разбра нещо ужасно… че е роб! За първи път разбра какво е робство и защо някой си Филип Тотю бе вдигнал меч и с лъвска храброст се е бил за свобода в местността Пустия. Този ден той разбра какво е свобода!

Нимбата на светеца падна от челото на поп Стефан. Той отклони очите си от небето и когато говореше в черкова, започна да се взира в своите енориаши с такъв поглед, сякаш диреше между тях съзаклятници. Неговите проповеди станаха сухи и дръзки. В тях все по-рядко се споменаваше блаженството на бъдещия живот, а все по-често се говореше за неверниците и за отплатата на този свят. Хората навикваха да го виждат неспокоен и мрачен.

Когато на следната година Хаджи Димитър се би заедно с храбрия Караджа в Канлъ̀дере и въпреки че там Караджата падна сразен в ръцете на врага, поп Стефан пръв съобщи с голямо вълнение на своите енориаши, че в Канлъ̀дере се води кървав бой с башибозука и редовни турски войски и че нашите българи Хаджи Димитър и Караджата се бият за нашата свобода!