Яна Язова
Левски (95)

3. Разколебана душа

Слънцето огря широката дъсчена врата на бай Иван Мархолев Талигаджията и едно особено нещо, залепнало върху нея, което чукаше нетърпеливо и риташе вратата с крака, които не можеха да се видят, понеже това нещо носеше големи за ръста си, дълги и широки шаячени гащи, с две кръпки на червени квадрати върху седалището.

Бай Иван Мархолев, който по това време триеше гърбовете на конете си под голямата сушина, изправи глава, стреснат от това невъздържано чукане и блъскане на вратата, и се замисли.

— Заптии!… Проклети кучета! — това беше първата му мисъл. Той чакаше Дякона, който трябваше да дойде в Калофер към обед. Хиляди неприятни мисли, свързани с госта, когото очакваше, минаха през главата му, додето влачеше дървените си обуща по тясната пътечка, която водеше от сушината до пътната врата, постлана с валчести сиви камъни, донесени от брега на Тунджа. От двете страни на пътечката дворът се зеленееше с прясна трева. Росни цветя бяха изникнали на големи букети между тревата. Дърветата зашумели от зеленина, вишната в дъното на двора цъфтеше, а стопанинът на този двор отиваше към пътната врата с мисли за смърт или ако Господ е станал особено немилостив към него, за нещо много по-лошо… турски затвор.

Когато бай Иван Мархолев отвори вратата толкова, колкото да погледне през процепа, една малка чорлава глава се пъхна в отвора и тъй го блъсна в гърдите, че той отскочи с вик настрана и се търкули върху зелената трева. Слабото момче, което имаше върху челото си пепеляви косми, разпилени по всички посоки като суха слама, сложи ръце на кръста си и се наведе да разгледа стопанина на този дом, комуто идеше по такъв начин на гости.

— Делич!…^[1] — изруга Иван Мархолев, като се помъчи да се привдигне. — Ти си проклет, мръсен хлапак!

— А ти лош бунтовник! — осъдително каза Делича. — Първо: ти си бавен и едва си тътриш краката, с това даваш достатъчно време на врага да се приготви. Второ: ти си несъобразителен. Вместо да погледнеш от някоя цепка или да се притичаш да надзърнеш от комшиите, ти си отключи вратата и я отвори, без да запиташ дори кой чука. Трето: ти си непохватен и врагът лесно може да те изненада. Ти падаш от първия удар. Срам!…

Бай Иван Мархолев Талигаджията рипна на крака и се хвърли върху чорлавата глава, но Делича веднага се простря по корем и като се пъхна между двата му крака, изскочи зад гърба му.

— Тюх, брей!… — викна Талигаджията. — Аз два коня задържам с една ръка!…

— Че ти мене за кон ли ме мислиш! — отвърна Делича. — Аз съм революционер!

— Откъде ми идеш в тоя каяфет?

— Ти много добре си известен, че ме изпратиха на разузнаване в село Горно Сахране. Онази история на моста Шейтанджик става дълга и широка.

Бай Иван го изгледа намръщено, но го поведе при конете и го сложи да седне под сушината.

— Е?… Разправяй!

— Лошо.

— Какво лошо?

— Курт Осман наистина не е убит. Убитият бил брат му Ибрахим Големия, който му приличал като близнак. Добри познавал Курт Осман, но онази нощ се заблудил поради приликата на Ибрахим Големия с неговия брат. По това време той продавал и посрещал мющериите в кафенето, додето брат му обикалял Тракия да избира и купува тютюни. Когато Курт Осман се върнал, заревал… Кафенето разрушено, жените и децата му не знам какво станали, братът му и другарите му — избесени… Разправят, че турците от селото се изселили още същата нощ от страх, че Курт Осман ще ги нападне и изколи, задето не са защитили неговия дом. Представи си какво има да търпят беззащитните българи от него!

— Добри войвода да му бере грижата!…

— Добри войвода лесно решава своите грижи с кама и револвер! — каза уморено Делича. Двамата събеседници се спогледаха и размениха дълъг поглед. И двамата изглеждаха недоволни от Добри и загрижени за себе си.

— Искам непременно да видя твоя Дякон — каза по едно време Делича. — Участта си с Добри войвода вече знаем. Връщане назад няма…

Талигаджията изръмжа, додето изтриваше зад ушите на коня.

— Бай Иване, защо не запознаеш Дякона с Добри войвода?

Бай Иван продължи да търка ушите на коня.

— Запитах Дякона… иска ли да го заведа при Добри войвода? Той ми отговори: „Ако Добри иска да ме види, ти знаеш къде да ме намериш.“ Аз мисля, че той няма никакво желание да се видят.

— Щом казваш, че Дякона проповядва всенародна революция… ние трябва да му изглеждаме прости разбойници.

— Делич!… Ти знаеш, че Добри не обича волнодумците и не се шегува с такива!…

— Дякона кога ще дойде? — запита по едно време Делича. Лицето му изглеждаше малко и уморено, като сив юмрук. Очите му се затваряха.

— Към обед. Тогава ще повикаме и д-р Николич, който също като тебе много иска да го види. И Христо Брадинов каза, че ще дойде да ме пообиколи по това време. Ти дотогава да си посъбереш силите, търкулни се тук, под сушината, и поспи! Когато дойде Дякона, аз ще те събудя да го видиш.

Делича бръкна уморено в единия дълбок и широк джоб на шаячените си гащи, измъкна оттам голямо заклано пиле с перушината и го пъхна под конското седло, което беше сложено на земята. После бръкна в другия джоб, откъдето измъкна още едно заклано пиле, което скри при първото, под седлото, и понеже бай Иван Мархолев го гледаше любопитно, той поясни:

— Всеки пътник трябва да му се грижи и за армагана… За малките са… Отдавна са ми казали, че им се яде пилешка чорба.

Бай Иван Мархолев се усмихна под мустак и продължи да трие шията на червения.

— Как ги взе?

— Назаем от едно турско село.

Делича се сви настрана, сложи главата си на конското седло, цял се сгуши в големите си шаячени гащи и веднага заспа. Бай Иван го покри с чула, който хвърляше върху конете, когато се връщаха изпотени, и го погледна с бащинска обич.

— Дете!… — каза той с въздишка. — Дете на заклан роб!… Вместо да легнеш в майчиното си легло, ти скиташ нощем по пътищата, а денем слагаш глава на земята под някоя чужда сушина, винаги обхванат от грижа да се бориш с врага!