1. Запознаване с отец Матей
Над стария престолен град Търново и над Преображенския манастир в неговата околност цяла нощ валя дъжд. Чести светкавици раздираха небето, гръм разтърсваше потъналата в буйна зеленина височина на манастира, светваха за миг мокрите скалисти зъбери над манастирските стени и дъждът заваляваше отново, постоянен, изобилен, августовски дъжд.
Когато дядо Натанаил се събуди в своята висока килия, изградена при най-стръмните скали, дъждът бе намалял, но продължаваше ситно да се сипе върху наситените с мокрота грамадни орехи, круши и салкъми, които той гледаше през прозореца на своето орлово гнездо. Леки бели мъгли като разпокъсан в небето воал се залавяха с единия си край с върха на някой салкъм или скалист зъб, като продължаваха със свободния си край да се носят из мокрия въздух.
Дядо Натанаил погледна надолу между големите орехи да види дали пътеката, която слизаше под големите дървета на хълма към града, се е разкаляла от дъжда. Всяка сутрин след молитва и подир една здрава закуска дядо Натанаил слизаше по тази пътека да подиша горска прохлада, влажна от утринна роса, и да се порадва на многогласното събуждане на горските птички. Тази сутрин той изглеждаше недоволен, защото мислеше, че дъждът се е нагласил още през нощта да попречи на неговата любима утринна разходка.
Когато братята подир църковният разпус излязоха от манастирската магерница, дъждът продължаваше да вали, но сега тъй ситен, като че ли над главите им росеше мъгла. Остра свежа миризма на зелени листа пълнеше въздуха на цялата преображенска височина.
На дядо Натанаил се стори, че въпреки мъгливото и дъждовно време тази сутрин манастирските братя изглеждат много оживени, дори весели. Както обикновено, той не се намеси в тяхното шушукане, а повдигна полата на расото си, за да не го настъпи върху мократа трева, и като се опря на бастуна си, пое надолу по манастирската пътека, която криволичеше под големите орехи.
Той не забеляза любопитните и насмешливи погледи на братята, които го изпровождаха. Когато мина първия завой под стените на манастира, пред него се изпречи старият манастирски пазач бай Радован, който до зряла възраст бе манастирски говедар, а впоследствие повишен от дяда Натанаила в пазач на голямата преображенска обител. Пазачът се връщаше към манастира почервенял от умора, а най-вече от гняв, натоварен до над глава с дървена стълба, дълги прътове, намотани на върха с топка мокри парцали, метла с дълга дръжка и един гигантски търнокоп.
— Откъде се връщаш така тежко натоварен? — учудено го спря дядо Натанаил.
— Голямо безчиние е извършено през нощта, дядо игумене — изтощен от умора и вълнение застана пред него пазачът Радован, като подпря на земята цялата грамада сечива, които крепеше над главата си. — Някой безсрамник се е възползвал от проливния дъжд и отново е писал горе на стената.
— Писал?… Както по-рано?
— Да, така… и още по-лошо, дядо игумене. Досега съм се катерил по скалите, стълбата ми едва не събори в пропастта. Трих буквите с метла, с мокри парцали, чуках ги с търнокопа, нищо не може да ги заличи. Този проклетник е писал с черна магия белите букви и наистина трябва да е бил самият дявол, защото как иначе се е покатерил и задържал на проливния дъжд и светкавици върху стръмната скала, за да напише на стената такива сквернословия? Ето, ела сам, повдигни главата си и виж какво е написала ръката му.
Дядо Натанаил обиколи скалата и се изправи пред една почти отвесна, гола скалиста стена, по която можеше да се задържи човек само върху няколко пукнатини. Над тази скалиста стена, мокра и хлъзгава, се виждаше почернялата манастирска стена, накичена сега с четири реда бели букви. Да, само дяволът в такава дъждовна нощ е могъл да се покатери до манастирската стена и напише тези редове със своите неизтриваеми букви. Само дяволът, но дядо Натанаил знаеше още един, който можеше да свърши тази работа.
Додето Радован отчаяно гледаше в земята, той напрегна взор и прочете:
В цяло Българско няма такъв умен
като Натанаил игумен.
Пред гърците проклети тих, набожен,
от българите свлича по две кожи.
Игуменът наведе очи и не каза нищо. Миналата година от другата страна на манастира една нощ върху стената пак такава безбожна ръка бе написала:
Ако попиташ в Търнов за Софрония светопреображенски,
ще го намериш среди десет фусти женски.
А пък Манасий, кой заучений светец се препоръчва,
ще го намериш да се дави в бъчва.
Дядо Натанаил се обърна и погледна печалното лице на стария Радован. Дойде му наум колко весели изглеждаха тази сутрин манастирските братя въпреки дъждовното и мъгливо време.
— Това е извършил без съмнение Миткалото — каза той. — Само Миткалото съчинителства стихове и само той е годен да извърши такава работа.
Пазачът нарами сечивата си и с наведена глава тръгна подир дяда игумена към Преображенския манастир.
Когато се изкачиха в малкото дворче на манастира, постлано с влачести, бели, измити от дъжда камъни, мъглата се беше разкъсала съвсем и престанала да роси. Мокрота и тръпна прохлада пълнеха цялата планина. Манастирските братя работеха поради лошото време едни в църква, други по манастирските стаи, трети в готварницата.
На един от чардаците седеше, дълбоко погълнат в някакво занимание, монах на около 40 години, с висок ръст, здраво телосложение, малка кестенява брада и подстригани тъмнокестеняви мустаци. Неговото лице беше мургаво, белязано от сипаница, но озарено от жив, бърз и проницателен поглед.
Този монах бе Миткалото. Всъщност той се казваше отче Матея светопреображенски, когото братята наричаха с това име Миткалото заради голямата му подвижност и скитнически живот.
Историята на отче Матей беше история странна. Това бе един човек, изхвърлен на брега от бурите на живота. Чумавата 1837 година го бе направила кръгъл сирак в едно търновско село. Десетгодишен, той тръгна да слугува из търновските села. По този път стигна до послушник в Преображенския манастир. Когато поспести някоя и друга пара и наложи на главата си калугерската капа, отче Матея реши да отиде пеша до Света гора. Там той престоя 12 години. В книгите на този стар манастир той се запозна не само с житията на светиите, но и с принципите на механиката и реши да построи на Бяло море воденица, която „сама се върти“. Дванадесет години работи той модел след модел, до един безуспешни. Искаше да впрегне в своята воденица стихията на свободните морски вълни. Без да обръщат обаче внимание на неговите модели, те си запазваха свободата и отче Матея се отчая. Той остави на мира брега на Бяло море и замина за Йерусалим да се поклони, да стане хаджия. С една дума, припомни си, че е монах. След като извърши своето поклонение, той не се поблазни да остане в числото на хилядите йерусалимски просяци, които намираха препитанието си около поклонниците, които прииждаха тук от всички страни на света.
Отче Матея замина за Русия да обиколи голямата славянска земя, оттам се прехвърли във Влашко, но не остана и там дълго време, а премина в Сърбия, защото по това време тя се бореше за своето освобождение. Той влезе като прост войник в легията на Раковски и при изпъждането на турския гарнизон от Белград се би рамо до рамо с Дякона. В това сражение той придоби няколко рани и биде признат за герой.
Уморен от миткане по чужди страни, той се върна в родния си край и се настани на почивка в Батошевския манастир. Като се видя под покрив, той отново замисли да построи „самовъртяща се воденица“, която да не се движи този път от морски вълни, а от пясък. Пясъчната воденица не можа да се осъществи, като остави една голяма празнина в душата на отче Матея, както и оная, останала на беломорския бряг. Отпаднал духом, отец Матей се прибра в своята изходна база — Преображенския манастир. Братята монаси го приеха с „добре дошъл“, защото той беше израсъл едър и як мъж, който можеше да върши добра работа. Но когато отец Матей се разбунтува, отказа да нарами на гръб чувала и да тръгне с тях по селата, сърдечното отношение на братята спрямо скитника на Преображенския манастир, който се бе завърнал с тям чужди и странни разбирания за своите длъжности, поохладня.
Той спокойно приемаше да бъде хранен от тях на манастирската трапеза, като правеше само туй, което нему харесваше. Той или седеше дни наред затворен в килията си, зает с четене на книги, които бе купувал от всички страни, преминати надлъж и шир от него, или усърдно се занимаваше да човърка модела на някое ново свое изобретение. Няколко години поред той се опитваше да направи барут от непознати до туй време елементи. А този ден работеше върху нов вид изобретение от дъски и хартия, което се състоеше от няколко подвижни кръга.
Той никак не отклони вниманието си от своята работа, когато чу тежките и застрашителни стъпки на игумена Натанаила по дъсчения под на чардака, нито повдигна поглед, когато последният се изправи пред него.
Дядо Натанаил го изгледа от глава до пети. Той диреше да открие по дрехите му калта от нощното приключение на отче Матея, но напразно. По овехтялото расо на тогова, когото той назова Миткалото, можеха да се намерят пръски кал, останали и от най-сухи времена. Такива остатъци личаха по неговите окъсани габровски кондури и върху пожълтялата му от времето калугерска капа, която не помнеше кога е била черна. С такива външни улики отче Матея можеш да бъде съвсем спокоен пред всички братя монаси в манастира, понеже те го знаеха такъв, откакто бе дошъл между тях.
— С какво се занимаваш, отче Матея? — сурово го запита дядо Натанил.
— Правя „Вечен календар“ — отговори отец Матей. — Нали виждаш? Четири кръга, които могат да се въртят и нагласяват така, че да се познае кога се падат главните празници, кои евангелия да се четат и прочие.
— Ако не те познавам, ще помисля, че ти се грижиш само за богослужението — язвително го прекъсна дядо Натанаил.
— Не се грижа за богослужението, а за такива, които никога не мислят за богослужение, защото мислят само за търбуха си — отвърна дръзновено отец Матей. — Моят „Вечен календар“ ще им напомня да не забравят Бога.
— Ти си намираш всякаква безполезна работа само и само да не работиш нещо достойно, с което да заслужиш хляба, който ядеш в манастира — продължи игуменът.
— Че нима аз не правя този „Вечен календар“ за в твоя полза? — отвърна отец Матей.
— Аз не съм стигнал дотам ти да ми напомняш моите свещени обязаности!
— Ти забравяш, че нашият Бог ни забранява да се гневим и да крещим!
— Не и срещу мързеливи негодници като тебе!
— Какво приказваш? — извика отче Матея, като изправи пред него целия си ръст. — Ако ти се струвам мързелив и негодник, аз мога и да си вървя!
— Най-добре веднага да сториш това! — с облекчение въздъхна игуменът. — Ти си се превърнал в един опасен гост на манастира. Ти размиряваш покорните, насъскваш смирените, правиш безсрамници от срамежливите, да бягат от работа прилежните, как искаш и аз повече да те търпя?
— Добре — каза достолепно отче Матей, като прибра дъските и хартиите от четирите кръга на своя „Вечен календар“. — Отивам си!
И без да се сбогува със своя игумен, той повлече материала на своето изобретение към килията си.
