Яна Язова
Левски (125)

3. Отмъщение, което никой не може да избегне

Деньо чорбаджи вървеше с две жени през полето към своите ливади, най-добрите в селото, наредени край реката. Двете жени, които го придружаваха в този горещ юнски ден, бяха двете му дъщери, които той обичаше повече от синовете си, пазеше ги и ги гиздеше като свое най-голямо благо. Те отиваха с баща си не толкова да му помагат да пои и копае, колкото да бъдат около него и да разсеят с наивни разговори тежките мисли, които го обземаха напоследък.

Никой не можеше да каже, че Деньо чорбаджи е страхливец. Той навсякъде носеше своето чифте увиснало на рамото си не от страх, а от желание да покаже пред турци и пред българи своето могъщество и готовност да излезе срещу всеки бабаит разбойник в околността. Никой от близките му не можеше да повярва, че казани заплахи или начернени писма със смъртни знаци могат да стреснат упорития старец, а ето че нещо съвсем наивно наглед смути неговия ум и помрачи земните радости, които имаше.

Това се случи преди няколко дни, когато една стара циганка умираше в Рахманлие. Нейното последно желание бе странно. Тя бе пожелала да види в предсмъртния си час Деньо чорбаджи. Кой може да се одързости да не изпълни последното желание на умирающ човек! И Деньо чорбаджи, с каквото и неудоволствие да вършеше това, отиде в колибата на старата циганка, която умираше.

— Ти спомняш ли си моя мъж — големия Хасан? — прошепна с изстинали устни тя. — Преди две години ти го забра оттук и го изпрати… да се бие срещу твоите братя на… Бузлуджа…

Деньо чорбаджи се намръщи, защото разбра накъде отива работата. Веднъж той бе платил на големия Хасан пред смъртта му, сега трябваше да плати втори път за боя на Бузлуджа на бабичката му преди нейната смърт.

— Е?… — каза той. — Боят е такова нещо, бабо. Твоят Хасан излезе по-малко ербап от разбойниците и те го убиха.

Пожълтелите очи на старицата се извърнаха с последни сили към него като главите на две змии, които искаха да го клъвнат.

— Лесно ти е тебе да говориш така, Деньо чорбаджи, лесно пращаш хората на смърт… с парите си… лесно убиваш мъжете ни, лесно правиш бабичките им просекини… да се чудим как да изхраним децата си… Помисли ли през тези две години, Деньо чорбаджи, как живее жената на големия Хасан?… Как изхранва децата си?…

— Аз не съм виновен, че разбойниците го убиха — настоя Деньо чорбаджи.

— Разбойници или не… — изхърка циганката — те бяха твои братя. И аз зная, че моят Хасан умря, защото е вдигнал ръка за братоубийство!

Деньо чорбаджи се смая. Отначало помисли, че старата умирающа циганка бълнува, а после, че се е побъркала преди смъртта си.

— Какво искаш ти от мене! — викна нетърпеливо той. — Ако искаш пари, на̀! — и той хвърли един възел с грошове в нейната мръсна парцалива смъртна постеля.

Старата циганка разтвори своята страшна жълта уста, в която зина черна дупка, и се засмя беззвучно и мъртво.

— Искам да ти се отплатя за парите — хрипливо прошепна тя, — след моята смърт те ще нахранят децата ми, затуй приближи се да ти кажа нещо!

Деньо чорбаджи с отвращение направи последна крачка към нея.

— Кажи! — нетърпеливо я подкани той, защото чувстваше, че тя издъхва. Старата циганка събра последни сили в гърдите си.

— Деньо чорбаджи — изхърка тя, — ти изпрати големия Хасан срещу твоите братя… Оттогава срещу тебе е тръгнала една ръка и те дири… Това е ръката на отмъщението! Тази ръка носи куршум. И ти никога няма да можеш да й избягаш… Повиках те… да ти кажа… тази ръка дойде вече в Рахманлие!

Старата циганка се свлече като мръсна дрипа в своето парцаливо легло и веднага издъхна. Деньо чорбаджи се върна вкъщи и с гняв и смях разказа на домашните си за какво го е викала покойната бабичка на големия Хасан. Тя бе поискала да изкопчи от джоба му по някакъв начин пари за своите гладни циганчета. Всички вкъщи се съгласиха, че циганките най-лесно изпросват пари с врачуване.

Погребаха жената на големия Хасан, но по някакво чудо думите й останаха непогребани в сърцето на Деньо чорбаджи. Тъмен облак се спусна над челото му и той тръгна да се лута замислен из къщи.

— Какво му стана? — питаха се жените, които си живееха много весело в богатия му дом. — Магия ли му направи проклетата врачка в предсмъртния си час?

По-рано Деньо чорбаджи обичаше да поседне на двора с двете си дъщери, да ги заговори за туй, за онуй, а най-много обичаше той да му пеят с еднаквите си гласове, нежни и треперливи като изворчета. Откакто умря старата циганка, той не искаше да чуе песен, не посядаше при тях на двора, а се луташе по всички стаи на своя дом, като пътник, който се приготовлява и стяга за път каквото трябва да отнесе със себе си.

Никой не мислеше, че този ден, когато нарами пушката си и тръгна да пои ливадите край реката, той наистина отпътува завинаги.

Двете му дъщери веднага пожелаха да го придружат. Баща им изглеждаше тъй мрачен, че им ставаше жално да го изпратят самичък. Стигнаха ливадите и разградиха засъхналите улеи, по които потекоха чистите струи на реката. Деньо чорбаджи се загледа в тези прохладни струи, които бързаха по улеите и скоро се превърнаха в бели лъскави пътечки сред пожълтелите полета на ливадата. Двете жени отправяха и направляваха вадите с търнокопи в ръце. Чистият въздух зачерви страните им, те приличаха вече на избягнали тъмния облак, който висеше върху техния дом в Рахманлие.

Изведнъж няколко гърмежа от близките дървета екнаха върху ливадите. Куршумите засвириха около техния баща. Той само за миг вдигна очи и като не видя нападателя, хвърли се към тях, сякаш диреше помощ и закрила у тези две слаби жени, които писнаха и закриха очи с ръцете си. Нови гърмежи изтрещяха от същото място зад дърветата и сега те почувстваха, че бият около тях и сигурно щяха да ги повалят мъртви, като диреха да улучат баща им, който се мъчеше да се прикрие зад техните дълги и широки поли. Това ги изплаши толкова много, че те хукнаха да бягат, като викаха за помощ, и не мислеха, че оставят баща си без прикритието на своите слаби тела, изложени на огъня, който сипеха върху него невидимите врагове.

Като се видя изоставен сам сред ливадите, Деньо чорбаджи се прилепи до едно дърво, откачи пушката си и започна да стреля към тази посока, откъдето идеха куршумите, без да вижда своя нападател. Кой беше той, турчин или някой българин, разбойник?… Все едно! Това беше ръката на отмъщението, която бе дошла в Рахманлие!…

Въпреки юнската жега мраз изпълни цялото му същество. Мраз и безнадеждност. Жената на големия Хасан му бе казала, че той е осъден и че няма да може да избяга от ръката на отмъщението.

Напразно вкочанените му пръсти пращаха куршуми към невидимия и неизбежния, който бе дошъл в Рахманлие да отмъсти на Деньо чорбаджи за бузлуджанския бой. Когато един куршум го повали на земята, той не се опита вече да се повдигне и поеме пушката си в ръце. Той не се опита и да се прикрие, толкова бе сигурен, че това е неговият край!