Яна Язова
Левски (90)

1. Една хижа накрай града

Между последните бедни къщурки на града Ловеч имаше една, която се гушеше най-последна, почти на полето, скрита под клоните на два бряста. Това беше повече полска хижа, отколкото жилищен дом, няколко неокастрени добре дървета, забити в земята, няколко почернели дъски за стени, малко стъклено опушено прозорче и сламен покрив. Притежателят на това своеобразно жилище бе притиснал сламата на своя покрив с няколко каменни плочи, хвърлени небрежно отгоре й, сякаш той отсъстваше и преди да замине, бе метнал набързо плочите върху сламата, за да не би вятърът да я издуха в негово отсъствие. Под един подобен покрив и опушени дъски на стените малкото стъклено прозорче изглеждаше не на мястото си и като голям лукс, който свидетелстваше, че обитателят на тази хижа познава по-добър живот и още изпитва нужда от някое и друго удобство.

Хижата не бе заградена, както всички други български домове, с двор, обори, кокошарници и малки или големи кочини, а с буренак и храсти, които не позволяваха на един случаен наблюдател да надникне в нея и да разбере с какво се занимава и препитава нейният стопанин. Нему никой от града не идеше на гости и той не отиваше никому. Под един от брястовете често пъти можеше да се види завързано едно тъмносиво дългоухо магаре, което търпеливо чакаше своя господар. То беше едничкият другар на самотника. С него той отиваше доста далеч в гората, откъдето донасяше товар дърва, който разтоварваше зад хижата. Сред буренака, който царуваше там, зееше голям черен трап. Ако имаше някой любопитен да надникне в трапа, щеше да види разхвърляни в него големи и малки лъскави парчета дървени въглища. Този човек бе въглищар. Наричаха го Лазар Въглищаря. Но хората от Ловеч клатеха глави, когато минаваха край неговото усамотено жилище:

— Въглища!… — казваха те. — Въглищата имат нужда от добри дърва. Те са добро оправдание да скиташ кой знае къде по горите. Защо трябваше на Лазаря тази въглищарска хижа и това скитане по горите, когато мнозина знаеха, че баща му имаше на село голям двор, стопанство, ниви, лозя?… Къде пропадна всичко това? Никой нищо не знаеше да каже. Можеш ли да хвърлиш такъв имот за една дупка с въглища? Можеш ли да смениш просторната селска къща с тази сламена колиба и добитъка в стопанския двор с едно дългоухо магаре под бряста? А ето Лазар направи това. Защо?… Никой не го бе виждал да пие, да скита с лоши другари. Той другари изобщо нямаше. Усамоти се, както правеха това лошите синове, които сами виждат, че не са за добрата среда на родителите си, излезе от къщи, излезе от село… изчезна.

Жителите на града малко се грижат за домашните работи на селяните дори и от съседното село. Когато Лазар се засели между тях, те не знаеха дали той няма вече близки, че не се прибира на село. Дали наистина имотът му е разпилян. Той не влезе в града, а остана извън него, на полето под двата бряста. Един ден донесе отнякъде почернели дъски и си сгради на това място хижа. А беше здравеняк мъж, едър, с тежки като чукове ръце. Дърветата и дъски хвърчаха в ръцете му като перо. Съгради за един ден къщата.

— Колко са черни дъските на неговите стени! — казваха проходящите. — Трябва да ги е довлякъл от някое опожарено жилище. Дали бащиният му дом на село не е горял?…

Скоро зад къщицата се издигна дим и зад черните опушени стени се провидя първата купчина дървени въглища.

— Въглищар ще става — казаха съседите, — ух, виж колко са почернели стените на къщата му! Това ще да е пушека на въглищата…

И тъй те забравиха, че Лазар е донасял тук тези дъски черни и забравиха да питат дали бащиният му имот на село е горял.

Когато им дотрябваха дървени въглища, те не го търсеха вкъщи, защото сигурно беше, че няма да го намерят, а както децата, така и възрастните се бояха да прегазят онзи почти непроходим буренак пред къщата на въглищаря, онзи змиярник, както го наричаха, за да идат и почукат напразно на малкото стъклено прозорче. И какво ли още можеха да зърнат те в прозорчето, което се случва само в запустели къщи?

Когато им дотрябваха въглища, те чакаха „черния петък“ на въглищаря, в който с магаре, натоварено с два чувала въглища, той минаваше по едни определени улици, спираше пред едни и същи вратни и отмерваше с черните си ръце върху кантара, който носеше на рамо, въглища на жените, които му бяха станали редовни клиентки. Ако някоя го заговореше, защото Лазар беше здравеняк мъж, който можеше да привлече женското сърце, той отговаряше кратко. Ако тя се разбъбреше, додето отмерва въглища върху кантара, той мълчеше и не даваше никакъв отговор.

— До следния петък, съседко! — казваше той, като заминаваше. И толкова. Гласът му бе нисък и глух, като на човек, който много мълчи. Никой не го бе виждал да се усмихва. Никой не го бе виждал да се застоява в града. Дори и в „черния петък“ не!… След като продадеше двата чувала въглища, с пари в джобовете той изминаваше всички кръчми и веднага се връщаше у дома си. Не ходеше в църква, никой не бе го виждал да взима причастие или нафора. Никой не знаеше той пости ли в сряда и петък у дома си, както вършеха това всички добри верующи в града.

Често пъти енориашите на черковата „Св. Богородица“, в която енория живееше и една такава загубена овца като Лазар Въглищаря, напомняха на своя енорийски свещеник по един или друг начин за отшелника, но поп Кръстю ги поглеждаше с мрачен поглед, който искаше да каже: „Вие себе си сте оправили, че сега остава да се погрижите и за него!…“ — и не даваше никакъв отговор. Не можеше ли той да застави Лазар Въглищаря неделно време да коленичи в храма на молитва, така се пази род и вяра, и да взима причастие, когато всички енориаши пречистват душата си с причастие, взето от поп Кръстювата ръка?

Можеше, разбира се. Всички знаеха колко неотстъпчив и непримирим е поп Кръстю спрямо най-дребните грешки на своите енориаши. Стига веднъж да пожелаеше да отиде до кошарата на своята загубена овца и като добър пастир да поговори с нея. Обаче поп Кръстю досега не бе сторил това и никому не бе казал, че има намерение да го стори. Неговото презрение към Лазар Въглищаря бе такова, че той не показваше дори каквото и да е раздразнение от неговото отсъствие от черкова, нито настояваше отшелникът от последната къща да пости и да взима от ръката му светото причастие.

Когато в някоя студена вечер в малкото опушено прозорче на въглищарската хижа блеснеше светлина, тогава благочестивите съседи от последните къщи си помислюваха по някой път, че този човек там вътре трябва наистина да се чувства много самотен и че поп Кръстю може би преувеличава и греши, като го презира толкова дълго време.

Обаче и тия мисли на съседите, които показваха съжаление към самотника, биваха скоро забравяни, защото светулката в неговото прозорче твърде скоро угасваше. На следущата вечер беше вече тъмно.

Къде скиташе той? Всеки можеше да помисли: за дърва. Магарето върви бавно. Гори има близки, но има и далечни. По някой път той влачи на гърба на магарето голям товар чак от Балкана. Всяка професия иска добър материал. Никой не можеше да каже, че Лазар Въглищаря прави лоши въглища.