Яна Язова
Левски (103)

11. Спомени, които будят гняв

Дякона и Иван Арабаджията яздеха един до друг, коляно до коляно, развеселени от хубавия летен ден и от успехите, които Дякона бе пожънал досега из робската земя. Когато по пътя се зададяха турци, пеши или на коне, Дякона запяваше със силен глас, като правеше турците да го изглеждат с одобрение и да го отминават с благосклонен поглед. При друга среща той се обръщаше към другаря си и високо разговаряше с него. Той се смееше и провикваше към селяните, които работеха на нивите край пътя: „Помози Бог!“, тъй че който и турчин да погледнеше този весел пътник, можеше да помисли само, че отива на сватба. Сам Иван Арабаджията каза, че се чувства тъй весел, сякаш Дякона го води да калесат татарпазарджичани на истинска сватба.

— Ние сме наистина калесари! — високо се провикна Дякона, като прибави на ухото му: — Само че отиваме да калесваме за народна сватба! Щом влезем в Пазарджик, ще отседнем в хана на Червен Стояна.

— Там ще повикаме на разговор Стефан Консулов и брат му Георги, Михалаки Величков, Стоян Акрабов, Пане Хадживеличков, хаджи Рашко Хаджиилиев, Петър Димов, Кузма Поптомов, Никола и Иван Ръженкови, Ноно Атанасов, Петър Манчев и Михо Стефанов, да им кажем? — запита Иван Арабаджиев.

— Никому не се надявайте! — отвърна Дякона. — Ако ние не сме способни сами да се освободим, то значи, че не сме достойни да имаме и свобода!

Когато наближаваха Татар Пазарджик, вече се свечеряваше и двамата конници едва различиха на пътя три фигури. Това бяха трима калугери, които яхаха охранени коне. И тримата носеха на седлата си чували и торби. Те отиваха на обиколка по селата. Дякона се изправи на стремената си, цял пламнал от негодувание.

— Хвърлете торбите! — извика той, разтреперан от гняв. — Не ви ли е срам да крадете народа и да го лъжете в името на Бога?

Тримата охранени калугери се стъписаха от това внезапно нападение, пред страшния поглед на непознатия конник, който викаше върху тях, изправен на стремената на своя кон. Те наведоха глави и побързаха да го отминат.

— Защо се разгневи толкова на тия невинни калугери, бай Василе? — учудено го запита Иван Арабаджията. — Ти така се нахвърли върху тях, сякаш видя турци…

— Разгневих се — отговори Дякона, като седна на седлото и продължи пътя си, — защото си припомних много лоши работи от своето минало. Защото и аз съм ял отровен калугерски хляб.