Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

4. Краят

Вратата на казармата се отвори и от нея биде изведен един гологлав, окован в железа и във вериги човек, заобиколен от цяла въоръжена войска. Както около него, тъй и след него следваха войници с натъкнати ножове на пушките. Пара излизаше от устата им, всички мръзнеха, но никому не идеше наум, че човекът, който върви окован заедно с тях, е гологлав, тъй като той отиваше на смърт.

Войниците, наредени върху градския ров, обърнаха глави да го видят. Осъденият на смърт, когото водеха към бесилката, бе прочутият Дякон Левски.

Този мъж, известен по своята храброст, не изглеждаше унил дори и сега, когато отиваше на бесило и имаше да извърви един съвсем кратък път. В неговата сегашна безпомощност се виждаше неговата сила. Неговите оковани ръце и нозе бяха вардени от цяла войска. Когато той се появи, тази войска се изправи, застана нащрек, когато бе въоръжена до зъби и можеше спокойно да го наблюдава. Пред него обаче тя не чувстваше своята многобройност, нито силата на своето оръжие. Тя не чувстваше, че той е един, а тя — войска.

Дякон Левски хвърли поглед към бесилото, приближи се и застана под него. Това бе погледът на човек, който безброй пъти бе поглеждал в лицето смъртта. Тази негова опитност изглеждаше страшна. Тя веднага направи впечатление на тия, които осъждаха на смърт, но сами трепереха пред смъртта.

Тръпки преминаха от бесилото между тия, които бяха дошли да видят смутен човека, пред когото трябваше да се разтвори само след един миг ужасната тъмнина на неизбежното.

В това време едно заптие се показа откъм черковата „Св. София“, като подтикваше пред себе си забъркан старец в свещенически одежди. Главата на този духовен пастир се тресеше от мъка и старост. Когато застана под бесилото, той повдигна замъглените си очи да погледне осъдения, който го чакаше. Като го видя обаче, той престана да трепери и се схвана.

Дякон Левски обърна ясния си поглед към него. Една искра от неговата яснота запали угасналите сили на стареца. Неговият слаб и съсипан глас се върна на гърлото му. Той се прекръсти като заспал и зашепна „отпускната молитва“.

Изведнъж гласът на осъдения се издигна в настъпилата тишина и произведе общо сътресение. Свещеникът се забърка още повече и млъкна.

— Моли се, отче, не за мене — каза той, — а за отечество България!

Всеки чу в тези думи горестта, чу гласа на неговата постоянна грижа. В тези думи прозвуча грижата на жетваря, който захвърля сърпа сред избуялата нива, грижата на войника, който захвърля своя меч сред решителна битка.

Нетърпелив шепот се разнесе от устата на турските сановници през народа, който гледаше смаян и не знаеше какво става.

Доведеният свещеник схвана това раздвижване около себе си като акт на враждебност и побърза да се обърне към осъдения с последна покана:

— Дяконе — прошепна той с разтреперан глас, — какво има да ми кажеш?

Апостола помълча, сякаш се колебаеше дали да му отговори, но после отвори уста и каза с тих глас:

— Отче, нищо няма що да кажа, защото нищо не съм вършил за своя полза. Ако служенето на народа е грях, то не искам прошка и от Бога!…

Свещеникът наведе окаяната си глава и потопи очите си в земята.

Палачите веднага повдигнаха осъдения и го качиха на бурето, което стоеше под клупа на бесилото. Един от тях метна въжето на голия му врат.

В този последен миг, изправен пред мрака и вечното безмълвие, когато, за да се бори, той нямаше да има вече глас и да вика, в този предсмъртен миг, когато губеше земята, той отправи поглед и отвисоко изведнъж видя всичко: турците около себе си, войската върху градския ров, но зърна и онези сиви получовеци, онези призраци, които се мяркаха отдалече по околните улички, които му пращаха погледи отчаяни, съсипани, унищожени. Той ги позна и сърцето му се надигна в гърдите.

Братия!… — извика с всички сили той. — Наистина аз съм първият, но след мене идат хиляди!…