Яна Язова
Левски (200)

3. „Заловеният“

Никой не може да не си припомни с трепет на страх и отчаяние за последствията на този миг, на това залавяне, което се извърши в място скромно и неизвестно никому досега, наречено Къкрина. Уви — това място в скоро време трябваше да стане прочуто и към него да се отправят проклятията на целия български народ.

Заптиите от вълнение не знаеха какво да правят със себе си. Те се блъскаха, викаха, биеха се в гърдите един други, хвърляха оръжието си на земята, за да го вдигнат отново, и тичаха като луди в кръг около „заловения“, като не искаха да признаят кому принадлежи голямата награда от 50 000 гроша за главата му, дали на този, който бе хвърлил ножа си и отрязал продупченото му вече ухо, или на оногова, който пръв се бе хвърлил и свързал опасния човек на земята. Не можеха да се съгласят за това, кому принадлежи голямата похвала на падишаха.

Този, който бе хвърлил тъй сполучливо ножа си върху главата на Дякона, викаше на този, който се бе одързостил да го свърже:

— Каква заслуга е твоята?… Ти извади ножа си на заклана овца!…

А другият отговаряше:

— Тази работа, с която се хвалиш, не я свърши твоят нож! Още додето се биеше с нас, от ухото му църкаше кръв! Това видяхме всички, месечината още свети… И няма да те оставим да се хвалиш, че ти си пролял кръвта му!

— Но и ти не можеш да кажеш, че той беше жив, когато го свърза на земята! — отвърна му замервачът с такава острота, сякаш и този път бе замахнал сполучливо, но срещу него. Личеше си, че той бе опитен в това изкуство и го владееше във всяко отношение, защото и този път улучи целта и ножът му се забоде право в сърцето на възгордяното заптие.

През това време очите и на двамата бяха изхвръкнали навън, а от мустаците им течеше пяна. Останалите заптии се надпреварваха около тях със запъхтени гърди, които хъркаха като претоварени мехове. Бе ли това указание, че битката е била жестока и дълга, или указание за тяхното състояние, в което ги хвърляше мисълта, че този в ръцете им е Дякон Левски?!… Че както и да е станало неговото залавяне, той е заловен!… Той е вързан!… Той е в техни ръце!

Те донесоха запалени насмолени главни и го подкараха с викове към хана, като го държаха от всички страни. Те вече не вярваха на своето щастие, защото бяха полудели от него. Само когато докосваха ръцете си до неговите членове, до неговите дрехи, можеха да мислят, че са будни, че това щастие не е сън.

С ръце завързани на гърба и с окървавена глава, като минаваше през двора, Апостола съгледа Юсеин Бошнак, който още лежеше прострян пред вратата на яхъра. От раздробената му ръка бе изтекла локва тъмночервена кръв, която лъщеше върху спечената от суша земя.

Юсеин Бошнак се повдигна в това време и подпря на здравия си лакът. Той бе наблюдавал цялата борба с Дякона. Прострян по корем на земята, притиснал раната си със здравата си ръка, забравил, че е ранен от негов куршум, забравил, че е турчин, че е враг, Юсеин Бошнак с удивление гледаше сражението, което този прочут юнак водеше срещу всички заптии при северната врата на хана. Той не знаеше на кое по-скоро да се чуди, на неговата ловкост ли, с която отбягваше ударите, които му се нанасяха от всички страни, на неговата храброст ли, с която се излагаше на куршумите, на неговата изкусна стрелба ли, когато се мъчеше да си пробие път, за да се оттегли в някоя посока, или на неговото умение да си служи с един къс нож срещу острите саби, които святкаха върху него отвсякъде.

Юсеин Бошнак бе гледал на тази борба с широко отворени очи, но в тях бе изчезнал азиатският фатализъм, който казваше на Пазимост или на вратата на яхъра, когато бе ранен:

„Всичко това е отдавна решено… Не се противи на съдбата!“

Ако някой в този миг, изпълнен с гърмежи, с барутен дим, миг страшен и предсмъртен за отделни хора, но миг съдбоносен за цял народ, можеше да отдели известно внимание и за падналия пръв боец в битката Юсеин Бошнак, да отдели болката в раздробената му ръка от възхищението, което му вдъхваше стрелбата на неверника, врага от ценителя, презрението на правоверния от благоговението на храбреца, превъзходството по „закон“ и „Божие повеление“ от равенството по съвест, той щеше да забележи една основна мисъл и едно основно мнение, което Юсеин Бошнак премисляше в това си положение на земята.

Когато се подигна на лакът и погледна как го откарват вече вързан и като пленник в хана, Юсеин Бошнак постанови:

„Никой не можеше да залови този мъж, ако той не бе предаден!“

Неговите очи потърсиха да срещнат очите на пленника, който минаваше покрай него, и двамата се погледнаха без омраза, без да изпитат злоба един към друг. Те се бяха унищожили взаимно не защото бяха врагове, а защото са били предопределени да се видят в един съдбовен час.

Когато Дякон Левски влезе в хана, Юсеин Бошнак прилегна отново на студената земя, като притисна раната си и затвори очи. Той не се чудеше, че другарите му го видяха, но не се притекоха да го вдигнат, а всички тичаха вкупом подир пленника. Нито се гневеше на това. Те присъстваха на края на една голяма игра, която днес завършваше пред техните очи. Това не бе голямата игра на един роб, който се бореше срещу султана. Един народ се бе надигнал против полумесеца. Всичко останало нямаше значение. Азиатецът знае да отделя голямото от малкото, важното от неважното. Такава бе волята на аллаха!…