Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

3. Тревогите на отче Матея

В един малък хан сред Карлово отседна чудноват калугер. Външният му вид веднага направи впечатление на няколкото карловски заптии, които заобиколиха хана и навлязоха в него да разпитат ханджията кой е този пътник.

— Калугер, свят човек! — отговори ханджията.

Заптиите първоначално се задоволиха с този отговор. Това се случи рано сутринта, веднага след пристигането на пътника. Подиробед обаче рано-рано те пак се върнаха в хана да поискат тескерето на новодошлия, който им бе направил такова силно впечатление.

— Кой е този човек? — отново запитаха те.

— Калугер от търновския Светопреображенски манастир — отговори ядосано ханджията. — Ето и тескерето му, като почтен човек остави го на съхранение у мене!

— Калугер или просяк? — разприказваха се заптиите. — Парцалите на гърба му и калеври, кърпени отгоре и отдолу, не показват, че този човек е един добър калугер.

— Напротив, те показват, че е свят човек и не държи на земните угоди! — отвърна ханджията.

— Ти чувал ли си за Дякона?

Ханджията побледня, но отговори твърдо:

— Дякони по света има много. За кой дякон говорите?

— За този, който днес е калугер, а утре просяк — отговориха заптиите, като му смигнаха с око.

Ханджията тичешком се качи в стаята на своя пътник и го погледна:

— Отче Матея — запъхтяно извика той, — твоята работа не е добра. Заптии постоянно заобикалят хана и разпитват за тебе кой си и що си.

— Какво им бъркам в очите?

— Не ти, а твоята капа им бърка в очите, твоето расо и твоите изкърпени калеври — загрижено го разгледа ханджията. — С калеврите вече нищо не може да се направи. Толкова много кръпки си залепил отгоре, отдолу и отстрани, че повече не можеш прибави. Но дупките на раменете си можеш изкърпиш и да изчистиш с мокра кърпа калта от гърба си. Защо не вапцаш и тая пуста калимавка, да не жълтее такава на главата ти?!

— Виж, това не мога да направя! — решително отвърна отче Матея. — Това е невъзможно! Ти искаш да боядисам душата си!

— Но, отче Матея, заптиите не могат да повярват, че това на гърба ти са твоите обикновени дрехи! Те те подозират, че си преоблечен!

— Преоблечен?!…

— Те ме запитаха: „Чувал ли си за Дякона, който днес е калугер, а утре просяк?“

— Ай, майчице! — хвана се отзад за жълтата капа отче Матея и скочи. — Ти знаеш, че аз всеки час очаквам тука Дякона!

— Е?!… Тогава питам те, какво да правим, като си увъртял толкова заптии около хана?

— Наистина какво? — извика отче Матея.

— Първом трябва да захвърлиш тия дрехи от гърба си!

— Това не може да бъде!

— Тогава замини! Когато Дякона дойде, ще му кажа, че си заподозрян и си заминал.

— Но Дякона може да пристигне всеки час в хана! — отвърна разтревожено отче Матея. — И защо той въобще толкова се бави?… Ние се водихме до Татар Пазарджик. Преди да влезем в града, той ме спря и ми каза: „Тука ще стоя два дни и навсякъде ще трябва да отида сам. Замини, отче Матея, за Карлово и ме почакай в еди-кой си хан. Аз веднага ще дойда да те взема. Заедно ще прехвърлим Балкана.“

— Нищо друго не остава, освен да излезеш от града и да го причакаш на пътя — посъветва го ханджията.

Отче Матея се съгласи, че трябва да предприеме веднага една решителна стъпка, нахлузи жълтата капа на челото си и напусна хана.

Вън на улицата и по околните дворове бе пусто, студено, обаче изпръхнало от продължителната суша. Сняг не искаше да вали, за дъжд нямаше топлина и облаци по небето. Отче Матея помисли, че това е една необикновена, белязана от Бога зима. В такова нередно време много злини се случват на человечеството. Колкото и това человечество да е сляпо за съдбата си, самото време понякога го притисва отгоре и го кара да я чувства.

„Зло ли иде върху главите ни?“ — запита себе си отче Матея, като крачеше с големите си изкърпени кондури по студените, изпръхнали от суша улици. Вадичките, които винаги буйно течаха покрай дворищата на този хубав град, сега едва пъплеха в своите каменни корита. Сутрин и вечер върху тях се образуваше тънка ледена корица.

Тъкмо да излезе вън от града, отче Матея усети, че някой го следи. Откъде бе тръгнал този някой? Улиците навред около хана бяха пусти. Той имаше да извърви само няколко криви улички, за да излезе на полето. Къщите бяха затворени, градините — замръзнали и безлюдни. Откъде бе излязъл, откъде бе тръгнал този, който го следеше? И какъв бе той, мъж или жена?… Заптие… някой преоблечен турски шпионин… или българин, от оня рядък, но най-опасен тип, който наричаха „турско ухо“?

Отче Матея не можеше да се обърне и види този, който го следваше, но той го чувстваше залепен за своя гръб, колкото и далеч да бе той. Скитническият му и бунтовнически живот го бе наградил с тази чувствителност.

Той излезе на полето и погледна надалеч по пътя, по който трябваше да дойде Дякона. Този път бе пуст, сив и спечен от сушата, каквито бяха и улиците на града.

По това време той чу биволска кола да скърца зад гърба му. Отче Матея се зарадва на нея, че сега ще може да се обърне и погледне зад себе си.

Наистина това беше биволска кола, натоварена с говежди тор. Караше я един стар, необръснат от седмици карловец. Натоварена догоре, с тежко скърцане тя се изтърколи покрай него и замина към полето. Зад нея един циганин, който носеше торбица с някакви сечива на гърба си, остана да наднича по чуждите дворове и вратни.

Отче Матея разбра, че този е, който го следваше.

Циганинът застана и почука на една недалечна врата. Стопанката излезе и той я запита с висок глас, та да бъде чут до края на улицата:

— Имаш ли корита за поправяне?

— Когато моето корито се пукне, аз си купувам ново! — викна обезпокоената жена и веднага се прибра вкъщи. Очевидно той бе попаднал на дом, чиято стопанка бе много заета.

Циганинът не се оскърби, нито се отчая от такъв неуспех. Той седна на високия камък, който служеше пред една вратня за пътно столче, и като свали сечивата от гърба си, потропа с носа на кондурата си на прогнилата дъсчена вратня.

Излезе едно малко момиченце.

— Имате ли вкъщи корито за поправяне? — запита циганинът.

Момиченцето бе учено да не отваря на цигани. То се уплаши, бързо заключи вратнята и повече не се яви.

На връщане отче Матея мина с високо вирната глава край преоблечения коритар. Той си представляваше, че този ще да е някое заптие от конака, което търсеше под листо Дякона, душеше и ровеше земята като хилядите къртове, които служеха на властта из цяла България. И той навярно жадуваше да сложи в джоба си петдесетте хиляди гроша, награда за главата му.

Когато се прибра в хана и погледна през дъгите на тарабата, отче Матея видя циганина да влачи кирливата си торба по мегдана. Той веднага влезе при ханджията и му се обади:

— Ти имаш право! Аз съм следен! И ако не замина веднага, мога да нанеса голяма беда на Дякона!

— Да, ти трябва да заминеш! — каза ханджията.

Когато слезе от горния кат с торбата си на рамо, отче Матея се развълнува и разтъжи.

— Тръгвам — каза той. — Ето ме, че не мога да изпълня докрай своя дълг! Търновци ми поръчаха да не оставям Дякона да ходи сам по България, а да го заведа в Търново, за да го прехвърлим оттам във Влашко. Кажи му, че много съм го чакал и че си тръгвам оттук, изпълнен с голяма тревога. Напомни му, че нашето желание е час по-скоро да излезе от България!

— Ще му напомня това непременно!

— Един черен клюн е закълвал сърцето ми! — отново се обади на прага отче Матея. — Кажи му, че ние няма да се успокоим, додето не ни се обади от Влашко!

— Добре, добре, ще му кажа всичко това. Бъди спокоен, отче Матея!

Очите на отче Матея бяха плувнали в сълзи.

— Сбогом, добри българино!

— Сбогом, отче Матея!

Миткалото отри сълзите, които се изтърколиха по сипаничавото му лице. Той метна кирливата торба на рамо и с високо вдигната глава излезе пред хана. Циганинът коритар надничаше зад една вратня. Други двама преоблечени заптии пушеха настрана късите си чубучки и разговаряха, без да бързат. Отче Матея изпъчи гърди, слезе от каменното стъпало на хана и като тръгна напред, поведе копоите, които го следваха, към противоположния край на града.