Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

6. По друг път

Не се мина много време, и Серафима почука на килията на своята началница. Игуменията бе съблякла вече голямото си расо и навлякла на плещите си грубата бяла конопена власеница, която й служеше за нощно облекло. Нейната прошарена рядка коса, освободена от черното игуменско було и късата калимавка, едва достигаше широките й мъжки рамене. Серафима помисли, че госпожа Евпраксия е грозна, но веднага забрави това, защото погледът й биде прикован от уморените и печални очи на игуменията.

— Какво има, Серафимо? — учудено запита тя.

— Госпожо — каза Серафима, като пристъпи решително към нея, — не бих могла да се успокоя, ако не узная веднага какво става тук?… Какво се промени?… Защо вие казахте, че Добри е извършил това?…

— Той е, бъди сигурна в това!

— Но, госпожо!…

— Добри не е страхлив — усмихна се Евпраксия.

— Но защо?

— Защото не искам да му дам веднага средства да организира един „излаз“, който му е дошъл на ума.

— Мога ли да узная какъв е този излаз, госпожо?

— Може, мое дете — въздъхна тежко игуменията, като се отпусна върху грубото си дървено легло. — Добри иска да отиде с някаква чета в село Горно Сахране на река Тунджа и да убие в кафенето при моста Шейтанджик Курт Осман.

— Защо?

— Защото Курт Осман предвождаше 600 башибозука на Бузлуджа. Курт Осман изряза главите на падналите борци и ги разнасяше за бакшиш из цялата Казанлъшка долина.

— Но, госпожо, какво можете да имате вие против това? — запита Серафима, като гледаше отгоре й с палещ от недоумение поглед.

Евпраксия мълчеше с уморено проточени устни. Нейната могъща снага висеше на големи пластове под грубата конопена власеница.

— Аз съм вече възрастна жена, Серафимо — каза по едно време тя. — Откакто се качих на Бузлуджа, с мене се случи и нещо ново, аз се почувствах стара. На Бузлуджа аз разбрах, че ако искам през своя живот да видя България свободна, трябва да изоставя стария начин на борба. Да престана да мисля за отмъщение, а да се стремя с всички сили само към една цел: освобождението. Да не разпилявам силите си, като гоня отделни потисници, а да преследвам една цел — свободата на народа!

— Мога ли да ви запитам как ще преследвате тази цел — свободата на народа, когато щадите отделни потисници? — запита Серафима.

— Дякона знае това — отвърна Евпраксия. — Аз само чувствам, че това трябва да бъде така, а Дякона има целия план в главата си… Затуй го диря аз навсякъде и разпитвам всеки ден за него. Уви, до този час напразно! Той потъна в земята! И то тъкмо сега, когато ми трябваше най-много!

— Додето чакаме Дякона, не бихме ли могли да помогнем на Добри да изпълни своята наказателна мисия? — запита нетърпеливо Серафима.

Игуменията отвърна глава.

— Не искам да се забърквам повече в неговите работи. Не искам да мисля повече за отмъщение!

— Госпожо, ще ми позволите ли на свои средства да подпомогна Добри войвода?

Евпраксия повдигна изненадана очи. Лицето на Серафима изглеждаше студено и едновременно болно. Страшните нейни очи хвърляха кървави блясъци. Странната изповед на Дертингер мина през нейния ум: „Серафима дири кръв за кръвта, проляна по нейния път…“ Серафима не мислеше за славата на Хаджи Димитра. Тя мислеше само за неговата отрязана глава и за изрязаните глави на неговите юнаци. Кръв за кръвта им искаше тя, защото винаги бе търсила кръв за кръвта, проляна пред очите й.

— Иначе няма да остана нито миг спокойна под този покрив! — прибави тихо Серафима.

— Зная — глухо отговори игуменията. — Но Добри си е набавил вече необходимите средства, като е обрал моите златни украси.

— Къде ще ги продаде? — усмихна се студено Серафима. — Парите му трябват веднага, а комуто и да ги предложи из околността, всеки ще познае, че това са златните украси на госпожа Евпраксия. Вие сама разбирате, че тяхната кражба от страна на Добри е била едно наказателно действие спрямо вас. Аз настоявам да ми позволите, госпожо!

— Постъпи, както диктува сърцето ти! — печално погледна госпожа Евпраксия. — Но по-напред добре размисли!

Серафима любезно се поклони.

— Мога ли да отсъствам три дни, за да си набавя необходимите средства?

— Върви! — глухо каза Евпраксия. Когато нейните сигурни и твърди стъпки заглъхнаха в тъмния коридор, тя каза: — … Подценявала съм я! Ние сме свикнали да мислим, че хората, които носят красиво лице, не са герои! Ние се лъжем, че нашата воля може да ги надвие и да ги ръководи. Ето, тя ме напусна веднага, щом пожела и намери за необходимо да стори това… Както напусна и горкия Карл Дертингер!…

Игуменията стана и се прекръсти пред грубото дървено разпятие, което висеше на стената:

— Прости нашите грехове! — прошепна горестно тя. — Виждаш ли ги… моите чада? Всички под този покрив сме деца на един бурен кръстопът! Прости ни!… Нека се бори кой как може!