Яна Язова
Левски (207)

1. Пътят на гръмотевицата

Ако една кола с железни обръчи се търкаля по един път, настлан с дребни камъчета, и върши това с такава бързина и сила, че из железните й обръчи изхвъркат искри, то такава кола е гръмотевица.

Ако около колата и заедно с нея препуска конница и под копитата на конете изхвъркат искри, то тази конница принадлежи на гръмотевицата.

Ако в колата седят хора още живи, но които с такава бързина биват отвеждани към смърт — и това принадлежи на гръмотевицата!

И тъй смъртта като гръмотевица летеше по този път. Смъртта бе определена за тримата, които седяха в колата с оковани ръце и нозе. Те обаче не изглеждаха тъй уплашени, колкото бе уплашена конницата, която не бе набелязана за смърт, а летеше, за да занесе минута по-скоро другиго към смъртта. Тази луда бързина при движението се даваше от нея, защото тя се страхуваше.

Гръмотевицата буди страх, но ако гръмотевицата удря, то тя сама не пада ли, не се ли погребва вдън земя?

Тази конница, която отнисаше тримата оковани, знаеше, че ги отниса към смърт, но че и тя също така може да бъде хвърлена в смъртта… Знаеше, затуй бързаше да избегне страшното. Засади по пътя се мяркаха пред нейния поглед. Тя летеше, за да не бъде спряна от смъртта. Тя летеше, за да спре едва когато пристигне на крайното място. Това място за тримата оковани в колата щеше да бъде място на смъртта, а за нея място на избавление и почивка.

С превързана глава, все още в своите окървавени турски дрехи, Дякон Левски се опитваше да води в тази шумна кола тих разговор със своите двама другари. Той чуваше мъчно с единственото си ухо отговорите на своите съпътници, които трябваше да бъдат също така тихи. Завесите на колата бяха нарочно вдигнати, без да се гледа на мразовития вятър, който минаваше свободно през техните членове, защото конниците, които препускаха от двете страни на колата, знаеха български език и тяхна задача бе по пътя да следят всеки разговор, който можеше да бъде поведен между заловените.

— Братя!… — обърна се Апостола с този тих глас към Христо Латинеца, който гледаше мрачно в нозете си, сякаш си гледаше в гроба. Николчо Бакърджийчето не снемаше насълзения си поглед от него. — Благодаря!… Вие се показахте твърди при най-тежкото изпитание в своя живот! Вие изпълнихте своята клетва и своя човешки дълг!

Христо Латинеца въздъхна, а сълзите, които пълнеха очите на Николчо, сега се търкулиха по неговите измъчени и хлътнали бузи. Апостола продължи:

— В София вие непременно ще бъдете освободени, понеже Димитър Общи не ви познава. — И като се усмихна на младия Николчо, прибави: — Твоят сън скоро ще се сбъдне, Николчо!… От омраза към турчина ти устоя с твърдост на голямото изпитание и затуй скоро ще видиш свобода! Не плачи!… Помисли си, че ако ме обесят, поне гробът ми ще остане в България. Ако ме изпратят на заточение, костите ми ще изгният надалеко!…

Разговорът се прекъсна, защото няколко глави се наведоха над прибраните завеси на колата. Заптиите се правеха, че само пришпорват конете си, и затуй слагаха глави на проточените им вратове. Когато се умориха достатъчно да яздят в такова неудобно положение и се изправиха с проклятие към острия новогодишен вятър, Апостола отново тихо се обади:

— Николчо, внимавай добре!… Когато излезеш от затвора… и се върнеш в Ловеч… веднага изпрати Николчо Сирков да подири моя кон в Къкрина!… Не конят ми трябва, а самара!… Чу ли?… Запомни добре!… Онзи, който ти рекох да отнесеш при коня, когато излязох от хана. Ти отнесе ли го?

— Веднага го отнесох, щом ти ми рече.

Апостола се огледа и прибави тихо до самото му ухо:

— В този самар сега се намира цялото наше съкровище! В него съм зашил цялата комитетска архива, всички печатни книжа и документи, които са се намирали у мене.

— Веднага ще отида сам да го подиря, стига да ме пуснат — отвърна Николчо с глас съкрушен и отпаднал.

Главите на ездачите отново се откроиха зад прибраните завески. Те бяха посинели от студ и от лудата гоненица на смъртта.

Едва привечер, когато притъмня достатъчно, за да не може вече да се види в колата, Апостола отново се обади:

— Николчо, каквото намерите в самара — печати, книжа, писма, — отнесете ги веднага на Любен Каравелов в Букурещ!… Те ще ви потрябват пак! — След кратко мълчание той добави: — Нашата работа ще се позабави, но пак ще се поднови!… Тя само позакъсня за някое време!…

Николчо изхлипа от мъка. А Христо Латинеца нищо не му отвърна. Ако тази работа трябваше да се поднови без него, той нямаше никаква надежда за България. А за себе си вече и не мислеше, че ще види свобода. Един дълг му оставаше още, докато увисне на бесилото — твърдостта!… Един помощник — мълчанието!…

С него България губеше един добър войник, но с Апостола губеше още веднъж свободата си!

С усилването на ездата усили се и вятърът. Тракането на железните колела се сля в един общ, непрестанен и нетърпим гърмеж. Разпръснати светлини от лампи като откъснати звезди летяха в мрака до известно място заедно с колата, събираха се в групи, превръщаха се в осветено селище, но веднага и с най-голяма бързина се разпиляваха отново в още по-дълбок мрак. Като искри от наковалня пръсваха искри и угасваха в нощта. Само те еднички, неуморни, смъртоносни, продължаваха да летят край колата и край полудялата от страх конница.

— Къде ли сме? — запита плахо Николчо. — Ако все така бързаме, нашите няма да могат да ни отърват. Додето са чули, че сме пристигнали в Севлиево, ние бяхме вече в Ловеч. Додето са научили у дома, ние бяхме минали вече Плевен!… Ако плевенци са скочили да ни помогнат, ние бяхме пристигнали в Луковит!…

— Не се надявай да те отърват, млади момко — обади се Христо Латинеца. — Тъй утре по-малко ще се ядосваш, като пристигнем в София! Каква полза ще имаш ти, ако пътуваме, да речем по-бавно. Може ли някаква случайно събрана и въоръжена чета да надвие тази войска, която гърми около нас? Остави тая надежда! Ако вървим по-бавно, само ще замръзнем!…

Апостола не се обади. Нито Христо Латинеца, нито Николчо Бакърджийчето щяха да чуят някакъв глас на надежда или глас на укор от неговите устни.

— Това, което блещука тук-таме, трябва да е Орхание — каза по едно време той. — Познавам тези места дори и нощно време…

Подир по-малко от един час гръмотевичната конница въведе своята кола в Орхание и с голяма бързина се прибра и заключи в двора на конака.