Яна Язова
Левски (93)

1. В Троян

Неделна утрин в Троян!… Буйна зеленина по дворовете и букети росни цветя… Планини, които имат блясък!

— Вечно млади! — казва бай Иван Марковски. — Колко бих могъл да се наслаждавам, ако и аз бях още млад. Ако не бях уморен… Ако имах надежда…

Той крачеше с бавни крачки към черкова и се разговаряше сам със себе си. Жена му отдавна вече е там, наредила около себе си децата им, както квачката събира около себе си своите пилета. Тя е припряна и никоя неделна утрин не го е дочакала да отиде с него. Народила е много деца, но е запазила енергията си и вярата си в живота. Той я загуби. Защо? Не е престарял. Търговията го измори. Може би не е трябвало да стане търговец. Търговията суши душата на човека. Ежедневната борба да спечелиш храната на едно многобройно семейство, после тежките данъци на султана… Вечер, когато си направеше равносметка на прихода и разхода през деня и затвореше търговския си тефтер, тогава той виждаше ясно, че за душата му от този ден не е останало нищо.

Едно неделно отиване в църква, колкото и да радваше и вълнуваше булка Ивановица, него не можеше да задоволи.

— Там от молитви една през друга и от силните песни на поповете и певците в хора аз не мога да се съсредоточа и да помисля за душата си — оплакваше се унило той.

— Че как ще ти остане време да помислиш за душата си — отвръщаше енергичната булка Иваница, — когато ти пристигаш в църква последен, едва ли не преди разпус, когато ти е останало време да хвърлиш само един кръст при вратата и да бягаш?… Изслушал ли си една литургия от началото до края? Всяка неделя ти чуваш само „Отче наш“! И додето идеш до свещника да запалиш свещ, додето се прекръстиш, свещеникът тегли завесата на олтара. Такава е твоята работа. Аз не мога да разбера какво напоследък ти толкова си се умислил за душата си. Каква душа има у човек, който цял ден си влачи краката?…

— Душа има у всяка жива твар — замислено отговаряше бай Иван Марковски. — Но у мене, дето тътря краката си, трябва да е за това, че твърде малко време ми остава да се погрижа за нея.

Тази печална размисъл бе обхванала бай Иван Марковски и в тази майска утрин на път за църква.

„Можех да се радвам на тези разцъфнали градини — казваше си той, — виждам новата гора, имам очи… Ноздрите ми са изпълнени с аромата на цветя и миризливи билки. Можех да се радвам на всичко това, ако не се чувствах толкова уморен… и безнадежден…“

С тези мисли той влезе в църква и по шумоленето на богомолците, които неспокойно мърдаха с крака, той разбра, че е пристигнал и този път към края на църковната служба, когато правостоящите са вече изморени и едва дочакват да се изпее „Отче наш“! Той виновно погледна към жена си, която се молеше близо до владишкия трон със строго изражение на лицето, оградена от своите деца. Не се и опита да си пробие път между богомолците, за да стигне до нея, а тръгна направо към свещника пред олтара. Когато неговата голяма бяла свещ затрептя със златен пламък пред очите му, той се загледа в нея, заслуша се в тихото мърморене на енорийския свещеник в отворения олтар и се помъчи да се моли за душата си. Той не е старец, а защо е така уморен? Защо радостите на жена му, на децата му и на хората, които живеят около него в града, не са негови радости?…

„Боже, погледни милостиво на своя раб Иван Марковски от Троян!…“

Но Бог му изглеждаше тъй далеч, тъй далеч от това място, на което се молеше, че бай Иван затвори очи и въздъхна.

Той се зае да изпълни времето си с гледане на свещеника, който влизаше и излизаше пред олтара ту с кадилница, ту с книга в ръка, като пееше.

„… Мъртво е словото Божие у нас!… — унило мислеше той. — Ако бе живо, с една проста дума щеше да ни изгори. А ето тези, между които е и жена ми, цяла сутрин слушат молитви и вече се прозяват…“

Хорът се обади зад решетката на малкото балконче.

В този миг близо до олтара един мъжки глас се издигна бавно над останалите гласове и запя „Отче наш“. Всички богомолци в храма млъкнаха и отправиха към него очи. „Отче наш“ — вопиеше сладкият божествен глас и се издигаше бавно към купола на небето, като увличаше изтръпналите им души към висините.

Разтреперан, бай Иван Марковски впери очи в чужденеца. Той унесено зовеше Бога. Изведнъж сърцето му почувства онова, което не вярваше вече да почувства някой път в църква. Храмовото небе се отвори и горе вечното небе стана осезаемо за него и за всички. С тих вик той се хвърли на колене и с молитвено скръстени ръце посрещна великия, неповторим миг в живота си…

Всички около него бяха паднали на колене, а певецът пееше и пееше над главите им, като славеше небето, изправен като златен ангел с разперени крила.

Когато той млъкна, бай Иван Марковски стана с необичайна енергия и се впусна към него.

— Чужденецо — обърна се той. — Със своя хубав глас ти повика Бога и Бог слезе при нас, грешните жители на Троян. Чрез тебе ние можахме смирено да му се помолим. Кой си и ти и какво дириш в нашия край?

Мъжът, който приличаше на златен ангел, се обърна и вторачи в бай Иван своите бляскави проницателни очи с една лъчезарна усмивка, която плени сърцето на стария търговец и го предразположи и преизпълни с доверие.

— Аз съм твоят по-малък брат, когото ти не знаеше досега — каза му той, — и дойдох да поговоря с тебе.

Бай Иван Марковски остана много изненадан от този отговор, но тъй като богомолците от всички страни ги заградиха и настояваха да се докоснат до сладкогласния чужденец, той измънка смутено:

— Така ли… а пък аз не знаех, че ме познаваш…

— Заведи ме у вас да си поговорим! — каза чужденецът, като го гледаше, а светлата усмивка не угасваше на лицето му.

Замаян от вълшебния глас на неговата песен, покорен от неговия поглед, бай Иван се обърна и започна да си проправя път между богомолците, а чужденецът тръгна подир него.

По едно време той зърна между навалицата жена си, заградена от многобройната им челяд, която го гледаше с широко разтворени очи. Той им кимна виновно отдалече и ги отмина, сякаш служеше на повелението да остави жена и деца и да тръгне след Него.