Яна Язова
Левски (92)

3. Решение в една съдбоносна нощ

Поп Кръстю вървеше с твърди и стремителни крачки из тъмното поле, решен да се втурне в града, да нахлуе в къщата на Иван Драсов, да извика на всички събрани мъже, които го очакваха там, тъй както бяха събрани и вчера, че той е научил кой е техният Апостол, че го е разкрил, разобличил, че най-сетне си е обяснил онова „особено“ явление, което представляваше за него чужденецът. Той бързаше, решен да захвърли своя глас в нозете им и с гръмка реч да ги застави да скочат на крака и да се отрекат от новото дело.

Поп Кръстю обмисляше с каква дума най-добре би могъл веднага да сгази на земята възторга на тези добри ловчански мъже и да разкъса тяхното единодушно одобрение с един вик: „Не Апостола… Ние одобрихме Дякона!“, когато внезапно се досети, че младите мъже, които го очакваха събрани у Иван Драсов, особено Марин Поплуканов, който отведе снощи чужденеца у дома си, не е могъл да не знае, че Васил Левски е Дякона!… Това не можеше да не знае и хитрият Димитър Пъшков, който по пет пъти обръщаше една ярешка кожа, преди да я купи, макар да се пазареше за хиляда. Не можеше да не го знае и Иван Драсов, който снощи разправи надълго и нашироко житието на чужденеца, преди да го приеме у дома си. Всички са си повтаряли наум: Дякона!… Дякона!… Но никой не изтърва тази дума на събранието. Защо?…

Поп Кръстю спря сред забучалото поле, обгърнат от черните буреносни облаци, озарен от светкавица, която бурята напразно чакаше.

— Разбира се, заради мен! — високо извика той, като притисна с ръка расото на гърдите си. — Значи, те са знаели и все пак го приеха с „Добре дошъл!“… Очите им светкаха, те изглеждаха възкръснали за живот! Те са знаели, а го слушаха с жадно внимание, те се съгласяваха с всяка негова дума за голямата народна мъка, одобряваха наученото, додето завършиха с възторжени викове и ставане на крака. През всичкото това време, когато аз се борех с едно силно подозрение, когато се съмнявах и дирех да открия, те са се осмелявали заедно с него да ме лъжат. Те са ме изгледали и са знаели, че този е… Дякона!…

Ако аз отида сега в къщата на Иванчо Драсов и се нахвърлям върху тях, като им кажа истината в очите, те ще ме изгледат със съжаление, защото за тях тя нищо не значи.

Поп Кръстю затвори мрачните си очи и ги стисна силно, до болка. Отново го обхвана онази болезнена душевна самота, която той изпитваше сред хората. Той не можеше да отиде сега при тях, за да види, че те за нищо на света няма да се съгласят с него. След снощната победа, която чужденецът спечели над тях, те няма да поискат дори да го изслушат. Те бяха роби, които дремеха от безсилие и досада, той ги разбуди с гръмогласна покана за кървав празник. Те бяха умрели и вече се чувстваше как миришат, когато той им извика наложително: „Лазаре, стани!“ Те се вдигнаха от своите савани и се наредиха пред него, готови да му служат. Да, и как светкаха очите им… те веднага ще отхвърлят поп Кръстю, а ще запазят Дякона, без да помислят, че църквата е определила поп Кръстю за техен водач, а Дякона за негов слуга.

Бурята грозеше да се разрази над главата му. Сто духала се бореха за неговото расо. Поп Кръстю тръгна полека, като пореше вятъра с главата си. От напрежение пот бе избила на ситни капки по челото му и от студения вятър започна мъчително да го боде с ледени иглички.

— Ти сам си виновен затуй, което стана, попе! — заговори си той, като се бореше с бурята и напредваше. — Ти си поведе по техните умове и хлътна във вълча яма, като слепец. А тях ти няма да накараш да мислят като тебе, никога! Те са такива, че един Димитър Пъшков, който е бил учител, а сега голям търговец, може да подаде ръка на обущаря Марин Луканов, на юрганджията Генчо Сирков, на кръчмаря Христо Латинеца, на бакърджията Николчо Цветков, всички задружно да затропат хорото на свободата и да се чудят защо поп Кръстю не подава ръка на Дякона!… Между тебе и света зее непреодолима пропаст!

Той стремително отмина къщата на Иван Драсов зад банята във Вароша и се упъти към „Св. Богородица“. Щом влезе в храма и затвори голямата черковна врата, бурята остана вън.

Дълбоко мълчание изпълваше храма. Черният мъж дълго време остана да стои при вратата с наведена глава. Той се бореше отчаяно със себе си, защото, без да ще, мислите му се откъсваха от тази тишина и се носеха към Апостола, който го чакаше, който го бе изкушавал така успешно през цялата минала нощ, и към събраните мъже в къщата на Иван Драсов, които попаднаха в изкусно оплетени негови мрежи. Привременно правителство, Таен революционен комитет в Румъния, данъци, данъци, данъци, светни, черкови, манастири, хора, набучени на колове, трупове на българи с одрана кожа, запалени селски домове, които горят като факли в полето, женски писъци, кланета, пушечни гърмежи, пищови, удари на саби, ятагани, кръв, куршуми, бесилки… всичко продължаваше да се върти в главата му… Може би онези, които тръгват с Дякона, наистина ще успеят да започнат борбата!… А поп Кръстю ще остане вън!… Има наистина една възможност!… Нали те мислят, че той не знае кой е Апостола? Дякона утре ще си отиде и тогава тук, в Ловеч, ще останат онези, които мислят, че са го излъгали. Би ли могъл да ги поведе, да поеме на свои плещи борбата?… Църквата е казала своята дума, като е определила поп Кръстю за техен водач.

Защото какво е трябвало всъщност на онези там да го излъжат, ако те не ценят поп Кръстю толкова много, щото да желаят на всяка цена той да влезе в борбата заедно с тях? Че нима очите на поп Кръстю са по-малко отворени от очите на един дякон, по-малко са гледали от неговите очи? Поп Кръстю по-малко ли знае? Ако той започне борбата с тази енергия, която има, те ще тръгнат подир поп Кръстю и ще забравят Дякона…

„Но ако допусна тях, това значи ли, че съм допуснал него?“

Дълго мълчание последва този въпрос. Изглежда, поп Кръстю, колкото и да се напрягаше, не можеше да долови никакъв отговор. С голямо вълнение той премина под пустите сводове на храма, изкачи се по тъмната извита стълбичка на камбанарията и като се залови с ръка за малката медна камбана, която беше тъй малка и винаги напомняше на поп Кръстьо, че неговата църква е безправна робиня у неверниците, погледна към потъналия в мрачината на бурята град.

Силното му желание да се бори срещу неверниците с всички средства, жаждата му за освобождение, нуждата да потисне своето чувство към Апостола и да не издаде пред останалите заговорници, че познава някого Дякона, го хвърли в състоянието на злодейство.

В това състояние той бе запитвал някога себе си:

„Като съм сигурен, че хората никога не могат да научат кое е добро и кое зло, какво ще правя като свещеник, щом трябва да го зная и да го търпя?“…

Въпреки това той стана свещеник, добър свещеник, който намрази хората.

„Като зная, как ще му подам отново ръката си, как ще го погледна в очите, как ще проговоря с него, как ще поведа на борба за живот и смърт тези, които ме излъгаха и които аз ще лъжа отсега нататък? — питаше се той, като се взираше от върха на камбанарията в забучалата бездна, пълна с вятър, който го духаше до изскубване. — Въпреки това аз трябва да остана в борбата на всяка цена!…“

Тази принуда над неговата душа, също като някога, се превърна в една мъчителна потиснатост на неговите чувства, в едно принудително оглушаване и ослепяване, което при свещеническата му мисия се разрази в презрение към хората, а при новата му — бунтовническа, в омраза към един човек — Апостола!

Изведнъж силна светкавица разпори въздуха от върха на небесния купол до почернялата и забучала земя. Силна гръмотевица разтърси камбанарията и малката камбана под ръката на поп Кръстю глухо прозвъня. Гръмотевицата и това жално прозвъняване го изтръгнаха от мрачното вцепенение, в което бе изпаднал, и той решително стисна със силната си ръка студения метал.

— Потърпи! — каза той на камбаната. — Ще те направя голяма! Ти ще станеш един гигант на камбаните!… С могъщо гърло!… Никоя гръмотевица вече няма да разклати твоя тежък език!

И като се обърна, той слезе бързо по тъмната извита стълба, прекоси пустия храм и като отвори тежката черковна врата, застана за един миг на прага, закрил очи с черния си широк ръкав. Нова светкавица разпори небето и с трясък потъна в земята, но поп Кръстю заключи черковната врата и с крачки стремителни и твърди, без да гледа повече на гръмотевиците, които раздираха пълната с буря нощ, се отправи към Драсовата къща.