Яна Язова
Левски (126)

4. Последната битка

Иван Клатната от Казанлък беше снажен и храбър мъж, с лице хубаво и умно, което правеше хората да го обикнат и лесно да му станат другари. По занятие Иван Клатната беше гюляаджия, което значи търговец на розово масло.

Летописците от онова време разправят, че гюляаджилъкът бил занаят добър, ала много опасен. Из дългия тежък път или вечер на мохабет там, дето кондисвали, гюляаджиите си разправяли един другиму разни случки из своя пълен с приключения живот, разказвали си за хитро избягнатите премеждия и се учили на ум. Те често носили със себе си много пари и били добра примамка за разбойниците на всяка крачка из пътя, в хана или пък в селските къщи, в които нощували. Това те много добре знаели, та били винаги нащрек и кога носели пари, гледали да пътуват задружно, а понякога и придружени от заптии или пък нощем прикрити от мрака. Да тръгнел от гюляаджия на път, значело да си тури главата в торба. Ако замръкнел, не знаел дали ще осъмне, ако осъмнел, не знаел дали ще замръкне. Гюляаджиите често пъти участвали в кървави схватки с разбойници и носели белези от рани по тялото си. Те се уповавали на Бога, на себе си, на доброто си оръжие и на яките си коне. Преди да тръгнат на път, те преди всичко преглеждали оръжието си и назобвали добре конете си.

Тъй беше постъпил и Иван Клатната от Казанлък със своето оръжие и своя кон, преди да тръгне с 2000 турски лири в дисагите за Рахманлие, където бе спазарил от по-рано розово масло. Преди да навлезе в Средна гора, той се отби в село Турия, откъдето си взе едно турче за водач и за другар по пътя, един добър момък от селото на име Дойчин.

Когато настъпи нощта, турчето тръгна с коня си напред да показва пътя. Дойчин пое подир него, а най-подире тръгна Клатната. Така един след други тримата пътници навлязоха в тъмните дебри на Средна гора. За по-сигурно турчето се отклони от пътя Свети Никола и тръгна по конския път Кошарите. Неуловими светулки, като очи на зверове, святкаха и угасваха в мрака. Иван Клатната бе юначен мъж, но израсъл в града. Нощният живот в гората не му беше познат, както на турчето и на Дойчин от Турия. Светулките, които гаснеха от двете страни на неговия път, за да светнат отново три стъпки напред, го изпълваха с трепет, сякаш те бяха очи, които го следяха.

Оставаше един час време до разсъмване, когато се възкачиха на връх Сурия, наричан още и Гръков камък. На съмнало щяха да бъдат в Рахманлие. Като водеха конете си за юзда, тримата пътници слязоха от Сурия и навлязоха в първия завой на пътя, който се губеше в гъста гора.

— Давранма ин!^[1] — разнесе се гръмовит глас от гората и сенките на неколцина турци излязоха из гъсталака на дърветата. — Нерде туджар?^[2]

Стиснато за гушата, турчето се схвана от страх. Додето то се тресеше в здравата ръка на разбойника и се чудеше какво да каже, Клатната, който водеше своя кон трети, схвана, че няма време за губене, извади оръжието си, и като го изпразни в главатаря на разбойниците, извика:

— Туджар бен им!^[3]

Ударен с куршум в гърдите, преди да се строполи на земята, нападателят успя да извика:

— Вурунус, чоджуклар!^[4]

Турците, които го придружаваха, наклякаха в тъмнината и започнаха да стрелят бясно срещу своите жертви. Първи се повали мъртъв младият Дойчин от Турия, а до него с цвилене, пълно с ужас и предсмъртна болка, грохна конят на турчето. Другите два коня се вдигнаха на задните си крака и блъскаха един о друг. Иван Клатната залегна зад улучения кон, като стреляше непрекъснато по посока на блясъците, които излизаха из гората. Изведнъж турчето, което му помагаше, с пронизителен писък се сгъна на две и повали на земята. Като видя, че остава сам, Клатната пропълзя до близките дървета, увисна на техните клони, хвърли се в близкото дере и през тръни и камъни хукна към Рахманлие.

Разбойниците помислиха, че и последният пътник е убит, но те сега имаха по-голяма грижа от тази, да оберат мъртвите или да претършуват дисагите на падналия кон, както и на другите два по чудо оцелели, които страшно пъхтяха и още се виждаха в тъмнината върху пътеката. Те притичаха до своя паднал главатар и го повикаха по име:

— Добри!… Войводо!

Никакъв отговор не последва от страна на падналия върху пътя. Тогава те бидоха обхванати от такъв ужас, сякаш бяха останали без очи да гледат и без уши да слушат. Останали им бяха само нозете, с които да побягнат от това страшно място, преди да се е разсъмнало. Един от тях се наведе и взе оръжието на Добри. Той бе и най-смелият. Подир него всички бързо се отдалечиха от злокобното място към Бакаджик.

На пътя настъпи мъртва тишина, която накара раненото турче да примре от страх, по-голям от този, който бе изпитало преди малко през време на битката, а двата оцелели коня се притиснаха един до друг и не се поместиха до зори. Едва при пукване на зората те се огледаха, че са стъпили в дълбока и свежа зеленина, и тъй като бяха много огладнели, без да гледат на своя мъртъв другар и падналите човеци край него, наведоха вратове и започнаха кротко да пасат. Турчето ги погледна отчаяно и зачака смъртта си.

В това време обаче до него долетя гласът на Иван Клатната, който показваше пътя на едно голямо множество българи и турци селяни от Рахманлие, които със сопи, брадви и оръжие в ръка идеха да го спасят. Подир малко те бяха вече при него. Иван Клатната се наведе, вдигна го на ръце и го отнесе с благи думи, та го положи в една постлана със сено кола, която го отведе на лечение в Рахманлие. Дойчин от Турия беше умрял. Него завързаха върху гърба на коня му, който се разтресе, сякаш усети своя страшен товар и разбра, че отвежда своя господар към последното му жилище, което съдбата му беше отредила в едно непознато село.

След като изпълни този тежък дълг към своите спътници и другари, Иван Клатната се наведе над мъртвия главатар на разбойниците, който лежеше на пътя с лице към земята. Когато го обърна и всички видяха неговото лице, Етхем чауш извика през рамото му:

— Я гледай, това е копривщенският абаджия Добри!

Всички българи го изгледаха с недоверие, защото мъртвият си приличаше съвсем на турчин, носеше турско облекло и Клатната казваше, че е давал заповеди на турски език.

— Той отдавна, с години се загуби в Анадола — каза Етхем чауш. — Кой знае какво е вършил там и защо е стигнал дотук…

За да се увери сам в думите си, той се наведе над мъртвия скитник, когото мислеше, че знае от много години, и разтършува неговите дрехи. В пояса му той бързо намери нещо, което го много зарадва. Това бе един шивашки напръстник. Като го повъртя между пръстите си, Етхем чауш го вдигна да го видят всички.

— Това е наистина копривщенецът Добри — каза той, — разбойник станал, но спомен и от стария си занаят носи у себе си.

Всички млъкнаха и се натрупаха да гледат напръстника, сякаш той показваше, че падналият е бил човек като тях, че се е занимавал с една почтена работа. Този напръстник сякаш го извиняваше.

— Наистина, кой знае какво може да накара човека от един шивашки дюкян в Анадола да стигне дотук?…

В дрехите на Добри Етхем чауш намери още едно пътно тескере и някакви неразбираеми бележки на български език. Селяните от Рахманлие се наведоха над бележките, като искаха да ги разчетат, но чаушът ги пъхна веднага в дълбокия си джоб. Върху тях бяха изписани някакви имена, цифри и знакове. Те не знаеха, че всички тия, имената на които се виждаха записани върху листчетата, можеха да се считат осъдени вече на гибел и от този час нататък да чакат само смъртта си.

Етхем чауш разкопча ризата на мъртвия и напипа в пазвата му още нещо, една плоска четвъртита сребърна кутийка с образи от двете страни.

— Какво е това? — учудено запита той.

Клатната се наведе да разгледа образите върху кутийката и огорчено извика:

— Наистина мъртвият не е бил турчин! Тази кутийка е една малка икона. От едната страна е изобразен Свети Убрус, а от другата Георги Победоносец, който убива ламята.

Дълбоко мълчание настъпи подир неговите думи. Ето още едно нещо, намерено у мъртвия, което го извиняваше. Наистина кой знае по какви причини можеше един човек да остави дюкяна си в Анадола и да стигне до този толкова опасен занаят!…

— Сигурно този е бил, който уби вчера Деньо чорбаджи на ливадите — каза Етхем чауш, зарадван, че тъй лесно и просто можеше да се намери развръзката на туй грозно злодеяние, извършено в Рахманлие.

Селяните за трети път се спогледаха. Те мразеха Деньо чорбаджи и не можеха да не се запитат, защо именно той, чужденецът, е отмъстил за тях?

Етхем чауш даде знак, те вдигнаха трупа и го понесоха надолу по пътя към Рахманлие.

— Там ще ни каже всичко! — каза той.

И наистина Добри войвода им каза всичко, каквото можеше, в Рахманлие. Имената и знаците, които бе оставил върху листчетата хартия в дрехите си, оживяха и дадоха на уплашените и удивени турски власти дълго дирения отговор.

Като научиха всичко, каквото можаха, от трупа на Добри, Етхем чауш заповяда на един циганин да отреже главата му, да я одере и кожата да напълни със слама. След като приготви така главата, циганинът я заби на кол сред Рахманлие, кой откъдето мине, да я гледа и трепери.

Брадата на Добри бе поникнала, лицето му изглеждаше разкривено и грозно, но и в тия обезобразени негови черти личеше, че е имало ум, смелост и лъвска сила. Ледените клепачи бяха паднали и покрили опасния блясък на очите му, тъй че и всички християни, които минаваха край него да го погледнат, го окайваха в сърцето си и се питаха: „Как е тръгнал по тия пътища този умен и силен юнак?“

Трупа на Добри войвода заровиха на едно пусто място на брега на Стара река, същата онази, която поеше ливадите на Деньо чорбаджи край Рахманлие.

Заровиха го в същия час, когато с голям плач и клепане на дървеното клепало погребваха в черковния двор младия Дойчин от Турия.

В това време няколко заптии откарваха към пловдивския затвор тримата овчари от Рахманлие, за които Етхем чауш знаеше, че също така са ходили в Анадола. Никой не ги видя вече да се върнат в Рахманлие и никой нищо не чу повече за тях.