Яна Язова
Левски (12)

4. Килиите

Неуредици и смутове караха едни, които бяха по-слаби, да дирят закрила зад яките зидове на манастира, а други, склонни към размисъл, да дирят усамотение и съзерцателен живот.

За тях е било от голямо значение казаното: «Човек, който размишлява, без работа не е. Мисълта е дело.»

Григорий Синаит от азиатския градец Кукула и Теодосий Търновски в своята Килифаревска планина са поддържали този съзерцателен живот в манастирите, ала не всички монаси са се отдавали на съзерцание и размисъл. Последният български патриарх Евтимий, ученик на Теодосия, е използвал своето пребивание в манастира да изучи и подготви свои ученици, които да превеждат, да пишат и поправят стари книги с избрано съдържание. Сам в своите трудове видният книжовник е обръщал особено внимание на стила, на граматическите и текстуални грешки, което свидетелства за изтънчените литературни изисквания на неговото време.

А XIV век, в който се е вършила тази работа, е носил вече светкавиците на червената османска буря.

Когато най-сетне тя се е разразила, цветущи селища се превърнали в прашни полета, по които трева не никнела, защото били наторени с пепел, а богатите манастири, някогашни сигурни убежища, минали хранилища на книжнина и книжовен труд, пламнали като факли от вражеския огън и за последен път хвърлили искри върху българската земя.

Но някои такива искри, литнали в нощта на робството, намерили затънтен оцелял покрив, влезли и се скрили в някоя от неговите тъмни килии. Тогава един стар и отчаян от народното нещастие монах я съзираше да блещука в мрака, изправяше глава и станеше да запали от нея вощеница. С разтреперана ръка изваждаше той скритата дълбоко в долапа книга и като разтваряше нейните пожълтели страници, на слабата светлина на вощеницата започваше своя литературен труд, който бе захвърлил от много години.

На другия ден той свикваше децата на подивелия от мъки народ и започваше да ги учи да четат, за да дойде време, когато ще могат да прочетат и неговата стара книга.

Столетие подир столетие, петстотин години такива скромни народни труженици събираха около себе си неуките деца на поробения народ и като движеха пръстите им по пясъка и плочи, караха ги да сричат:

«Аз… буки… веди…»