Яна Язова
Левски (63)

1. Завръщането на Евпраксия

Август месец започна с необичайни горещини, които жените в Горния метох понасяха твърде трудно, понеже от сутрин до вечер носеха черни раса. Дори постоянният прохладен вятър от вечния сняг на Юмручал губеше своята сила през деня. Той започваше да се осезава само след залез-слънце, затуй сестрите в Горния метох очакваха планинската нощ с голямо нетърпение. Тогава те излизаха на двора, сядаха на зелените пейки при оросените с чиста, студена вода чемшири и развързваха черните си кърпи, като оставяха лекия вятър от снеговете да подухва и разведрява техните натежали от жега и уморени от работа глави.

Сестра Серафима също слизаше вечер от своята килия и сядаше при тях да се поразхлади. Тогава всички започваха разговор за госпожа Евпраксия, като се запитваха за стотен път, къде и защо тя се бави?

Всяка вечер сестра Ефросиния даваше с подробни думи подробно описание на връх Бузлуджа и това, което бе научила за геройските подвизи на Хаджи Димитра.

Страшният край на бузлуджанската епопея тя предаваше посвоему като караше опечалените сестри не да чувстват страх и трепет, а да виждат онзи блясък, който героично дело като туй оставя в историята на народа. Сестрите трепереха от вълнение, както трепереше и гласът на сестра Ефросиния, тогава те молеха сестра Серафима да им разкаже някои такива геройски подвизи, като този на Хаджи Димитра, описани в историята на человечеството.

Колкото и да бяха натъжени от края на Бузлуджа, всички сестри очакваха госпожа Евпраксия с голямо нетърпение и като използваха прохладните звездни часове, оставаха в градината на метоха до късно през нощта.

През една късна вечер всички подскочиха, когато железният чук на вратата удари нейния знак.

Сестра Христина, която бе дежурна тази нощ, презглава се втурна да отвори. Сестра Серафима веднага я последва. Другите сестри обаче не можаха да изтърпят и дочакат своята игумения в градината. Те забързаха към вратата, която сестра Христина отвори с голяма бързина, като вдигна фенера високо в ръката си, за да освети колкото се може по-добре дългоочакваната пътница.

В този миг обаче пред горящите очи на шейсет сестри, шейсет воини, които жадуваха за своя вожд, се представи неочаквана и съкрушителна гледка.

Това бе наистина госпожа Евпраксия, да, но тя стоеше пред вратата на своя манастир като една уморена и стара грешница. Нейното могъщо и грамадно тяло изглеждаше изпусталяло и потънало в нечистотиите и прахоляка на един дълъг и тем неизвестен път, който обаче не им се виждаше да слиза от върха на славата. Нейните широки здрави челюсти бяха увиснали като на стара жена, а мъжественият израз на лицето й бе унищожен от печалния и уморен поглед на нейните очи, които сега изглеждаха само стари и грозни.

Като видя всичките сестри, тъй късно събрани около вратата, госпожа Евпраксия не прояви особена радост от нетърпението, с което я чакаха, нито ги нахока, че вършеха това, както щеше да постъпи преди.

— Добър вечер! — каза им тя като влезе.

— Добре дошли, госпожо! — с прекъснат глас отвърнаха те.

— Серафимо, оздравя ли?

— Благодаря, госпожо, аз съм на крака. А вие как се чувствате?

— Уморена…

— Да, ти изглеждаш малко уморена, госпожо — разтревожено се обадиха някои по-стари сестри. — Но вярваме, че тази нощ ще си починеш в старото легло. Родният въздух възвръща силите на всеки уморен пътник.

Евпраксия се спря на двора и като погледна звездното небе, пое дълбоко дъх и тежко въздъхна:

— Балканска прохлада!… Деца, ние живеем в истински рай!…

Дълбоко мълчание посрещна нейното горчиво възклицание.

— Вие ме чакате, виждам! — изведнъж се обърна тя към калугерките, които мълчаливо я следваха. — Добре! Седнете тук, на двора! Това, което имам да ви кажа, е кратко!

Сестрите бързо насядаха по пейките в градината. По-младите останаха прави. Права остана и госпожа Евпраксия, а Серафима застана зад нея.

— Ще ме запитате какво видях? — повиши глас Евпраксия. — Аз ще ви отговоря накратко… Бесилки за българските юнаци. Гробове за българските чада!…

Зная. Вие искате да чуете от устата ми чудеса за тяхната храброст!

Сърцето ми е окървавено от вида на толкова много и толкова големи жертви.

На това самоунищожение трябва да се сложи край!… Стига бесилки! Разум трябва да се влее вече в нашите глави, да разберем, че пет, двадесет, сто храбреци няма да съборят Турската империя, ако българският народ наоколо дреме с голи ръце!

Ще ме запитате — видя ли някъде българския народ?

Да! Видях го около бесилките на най-доблестните свои синове! Сраженията на четите, колкото и да са геройски, като тия на Канлъ̀дере и Бузлуджа, не могат да го подготвят за борба.

Бесилките го плашат!…

Това е заключението на моето пътуване от гроба на Хаджи Димитър на Бузлуджа до бесилката на Караджата в Русе.

Засега стига толкова. Уморена съм. Лека нощ, мои сестри!

Само Серафима, както винаги, се осмели да я последва в нейната килия.

Евпраксия запали свещта в своето старо свърталище и хвърли на големия стол прашното си расо. Застанала като вкаменена сред стаята, тя се раздвижи, за да издигне ръце, да издигне глас и да извика:

— Дяконе!… Дяконе!… Къде си?…

И като се обърна към нямата зрителка на своето отчаяние, каза:

— Никъде, никой, нищо не знае за него!… Още миналата година той ми каза това, което сега видях с очите си.

За какво ми трябваше на мене тука този Добри и неговата чета?!…

Нам трябва само Дякона!