Яна Язова
Левски (171)

1. Свещенослужителят

Един ден през втората половина на месец май, когато люляците пълнеха с аромата на цветовете си склоновете на целия Стратеш, поп Кръстю стоеше на прага на своята черкова „Св. Богородица“, с гръб, леко облегнат на входната двер, и с поглед, замижал към меката слънчева светлина, която приятно галеше лицето му. Той си нямаше особени грижи от два месеца насам. Комитетът почти бездействаше в отсъствието на Дякона, който бе заминал извън Дунава да гласи и печати Закона. Иванчо Драсов и Марин Поплуканов бяха заминали заедно с него като делегати на първото българско Народно събрание, свикано от Дякона в Букурещ.

Както в Ловеч, тъй и в цялата страна бе настъпило временно затишие в работата на частните комитети. Всеки чакаше Устава, по който ще се ръководят и работят отсега нататък. Поп Кръстю трябваше да признае, че засега Дякона е онази двигателна сила, която импулсира всички колелца, лостове и бутала на огромната машина.

Този хубав и спокоен ден през месец май поп Кръстю си почиваше, облегнат на притворената врата на черковата, и мислеше за живота с леки и повърхностни мисли, които не му пречеха да се наслаждава на пролетния ден. Изведнъж обаче неговото внимание биде привлечено от едно необикновено явление, изникнало сред черковния двор, което го стресна и наруши неговия покой. Той отдели гърба си от входната двер и пристъпи крачка напред, все още невярващ, впил поглед в тогова, който стоеше разкрачен сред пустия черковен двор.

— Я гледай — промърмори поп Кръстю, неприятно изненадан. — Това е наистина Лазар Въглищаря!…

Неговото възклицание, преглътнато зад невидимите му устни, покрити от черна брада, означаваше, че това наистина е той, белязаната овца на енорията, изоставена от овчаря, затънтена сама в хижата сред полето под двата бряста, загубена сред бурени и пущинак.

— Добър ти ден, дядо попе, председателю! — извика Лазар с глухия си глас, потънал от неговорене. Поздравът му, както и цялата му фигура не издаваха нито сянка от онова уважение, което поп Кръстю бе навикнал да вижда у хората спрямо своя сан. Големите му груби ръце бяха пъхнати дълбоко в джобовете на широките му гащи. При поздрава той не ги извади и не показа желание да целуне, според обичая, десницата на свещенослужителя.

Поп Кръстю прие неговото държание с хладното високомерие, с което търпеше нишите духом миряни около себе си. Той знаеше предварително, че е така, и не очакваше да е другояче. Затуй отговори спокойно:

— Добър ден, Лазаре, какво те носи насам?

— Нося ти много здраве от Димитър Общи, с когото обикалях два дни из орханийското поле — отговори Лазар. — Той ме назначи за свой таен куриер. Известно ли ти е, че този предател дякон Паисий, наместникът на твоя ловчански владика, обикаля сега за владищина по орханийските села?

Поп Кръстю се отдръпна, като че ли ударен от безсрамната десница на Лазаря, и бялото му лъскаво лице поруменя от негодувание. Един груб дървар се одързостяваше да нарече в негово присъствие едно високопоставено духовно лице предател! Това оскърбление го засегна дълбоко и той не прояви желание да го преглътне.

— Лазаре! — с мразовит глас се обърна той към тогова, който рискувайки всеки ден живота си за свободата на поробените братя, се бе помислил най-сетне равен нему. — Твоята служба на таен куриер не ти дава право да правиш лични преценки за тогова или оногова, особено за лица, нам известни и уважавани от всички. Преценки и мнения от подобен род може да дава само комитетът!

Лазар се опита да се усмихне с усмивка мрачна и пуста, както бе навикнал да се усмихва подир много преживелици в своя живот.

— Тъкмо затова ме изпрати Димитър Общи при тебе — каза той, — да ти разкажа какво прави това „известно и уважавано лице“ по орханийските села, за да решиш ти и комитетът как да свърши с него.

Лицето на поп Кръстю побледня. Той забрави обидата и впи мрачен, изпитателен поглед в Лазаря.

— Апостолът ме изпрати да ти съобщя — започна Лазар, — че дякон Паисий обикаля навред из неговия район, върви по неговите стъпки и пита где кого селянин срещне: „Де е и къде се намира Димитър Общи? Не ща да криете от мене. Вие сте народни, и аз съм народен. Спомогнал съм 6000 гроша и още ще спомогна.“… А?… Какви са тези приказки от устата на светиня му? Когато той не само че не е спомогнал с нищо, ами като искал владищината от свещениците и от кметовете, а те като се окайвали, че нямат пари, им казал така: „За комитета намирате пари, а за владиката казвате, че няма. Ще ви науча аз вас!“

Поп Кръстю, дълбоко засегнат, не вярваше на ушите си.

— Аз не допущам владишкият наместник да е говорил такива думи пред селяните, освен да се пошегува — проговори най-сетне той. — Навред свещеници и кметове дават с неохота владишкия данък. Той е искал да се пошегува и да ги посплаши.

— А защо навред се интересува и разпитва за Димитър Общи и за народните работи?… В Орхание попитал: „Къде ви е големият даскал? Къде се намира? Как върви работата? Тука знаете ли нещо за народност, или не знаете?…“ На друго място показал два револвера. Хората го питали: „Как смееш да носиш ти това?“ А той им отговорил: „И вие, ако щете, можете да имате. Кажете на Димитър Общи и той ще ви донесе дълги пушки, по 11 огъня, защото той е пренел хилядо хиляди.“

Поп Кръстю мълчеше с онова мрачно и неподкупно мълчание, в което Лазар не можеше да проникне, както не би могъл да влезе в земята, да я разрови като къртица и да изучи нейните мракове. Той разбра, че повече и да говори не трябва.

„Надута попска мутра! — си каза Лазар. — За тази му попщина никога не съм могъл да го търпя!“

Той бръкна дълбоко в пояса си, извади едно сгънато, запечатано писмо и му го подаде.

— Чети — каза той. — Димитър Общи иска от тебе незабавен отговор.

Поп Кръстю пое писмото с бялата си ръка и като се огледа навред, разпечати го бавно, с достолепие.

„Моля ви, братя — пишеше му вторият апостол, — пратете ми по-скоро мнението на Централния комитет черна душа ли е, или не. Явете ми със същата поща по-скоро, додето се мая тъдява, да го очистя, ако е за чистене. Нека се подпишат 24 лица да го очистя!“

Поп Кръстю прибра писмото в джоба на вътрешната пола, която му служеше лятно време за подрасник, и не каза нищо.

— Кога ще ми дадеш отговора на комитета, за да го отнеса? — запита Лазар. — Нека комитетът реши с висшегласие. Трябваше сега и Дякона да бъде тук!

Поп Кръстю изправи глава. Лазар го опомни, първо, че той е председателят на комитета и може да наклони в благоприятна посока черния буреносен вятър, който внезапно бе духнал срещу владишкия наместник. И второ, че Васил Левски не биваше да се бърка в това дело!…

Додето той не е дошъл, поп Кръстю имаше върховната дума.

— Ще се върнеш веднага в Орхание! — каза той рязко и недвусмислено — и ще кажеш на Димитър Общи, че Ловчанският комитет никога няма да му даде съгласието си да убива произволно нашите братя. Кой е този Димитър Общи?… Нека първом той нам докаже, че не е достоен само за отрова, пушка, за убийство, ние да го припознаем първом за апостол, а после той да съди хората!

Лазар Въглищаря се поклати на големите си разкрачени нозе, пък току пъхна ръце в джобовете на широките си гащи, вдигна рамене и каза:

— Какво казваш ти, не е право. Но ти имаш власт да го кажеш. Аз съм един прост куриер. Каквото ми заповядаш, дума по дума ще предам!

Когато Лазар си излезе, поп Кръстю дълго време остана да стои сред двора, за да се съвземе. Изведнъж пред него зина една неподозирана пропаст. Той я видя внезапно, сякаш дотук бе дошъл като заспал, а Лазар го събуди.

Той загърна расото на гърдите си и се върна в тихия и прохладен храм. Стъпил на олтарното стъпало, той застана върху него. Ръцете му бяха скръстени на гърдите. Той бе дошъл неочаквано до самия бряг на пропастта и сега гледаше в нея. Наоколо му нямаше никой, който да го види. Той бе сам. Сам в света! С никого не можеше да проговори като Давида: „Из глъбините викнах към тебе, Господи!…“