Яна Язова
Левски (91)

2. Едно необикновено посещение

Една вечер Лазар бе пристигнал рано вкъщи и бързо разтоварил зад хижата гладките и тънки дърва, които носеше от някоя гора. Неговият дългоух другар бе вече завързан под раззеленения бряст и си почиваше, като вдишаше с отворени ноздри аромата на пресния бурен, който бе избуял навред около къщата. Лазар стоеше на прага на отворената врата и също като него дишаше мириса на прясната зеленина, която пълнеше двора. Месец май!… Би помислил човек, че Лазар мечтае… Не, той само си почиваше и тази вечер изглеждаше доволен, че се е върнал вкъщи.

В този час вниманието му биде привлечено от една мъжка черна фигура, която енергично крачеше през полето към неговото жилище.

— Я гледай! — каза той високо от изненада, като се изправи и се вгледа внимателно. — Наистина той е…

Неговата изненада не бе предизвикана толкова от обстоятелството, че у него иде човек от града, което той не чакаше вече да види, а защото този човек, който енергично крачеше насам, беше поп Кръстю.

— Какво може да търси по такова време тук, дявол да го вземе.

Когато слушаше своите енориаши да го корят, поп Кръстю никога и никому не бе казал, че познава Лазаря отдавна и от друга страна, в която Лазар не е бил въглищар, а поп Кръстю не е бил поп.

Когато се радваше на другарството на Раковски в Белград и помагаше при описването на прочутия негов вестник „Дунавски лебед“, поп Кръстю опозна много български чада бунтовници, които идеха за кратко време при големия революционер, събираха се на групи около него, той им избираше войвода и те отново се връщаха в българските гори. Един от тези бунтовници бе Лазар. Суров и мълчалив, той за кратко време събираше сили в Белград и бързо изчезваше назад в Балкана, сякаш бързаше да настигне загубеното време.

Кой беше той? По онова време той беше за поп Кръстю бунтовник. Тази дума съдържаше неговото минало, изчерпваше неговото настояще и даваше указания за неговото бъдеще. Това, че той бе дошъл и се заселил в неговата енория, че бе станал въглищар, че живееше в пуста хижа накрай града, че се губеше за един товар дърва по цели дни из горите — не учудваше поп Кръстю. Той знаеше, че улики за такова бъдеще имаше у Лазаря още в Белград. Такъв живот изискваше неговият занаят. Хората го считаха самотен, а в това време той нощуваше в хижата със свои другари. Не се ожени. Коя жена можеше да завърже за врата с въжето, на което сам той един ден ще бъде обесен?… Всичко това бе понятно за поп Кръстю и той нямаше какво да говори по този въпрос със своите енориаши, които се плашеха и страняха от пустата хижа край града.

Лазаровото странене от хората той можеше да разбере, но никак не можеше да прости неговото странене от църквата. Когато чу, че е дошъл и се е заселил на края на неговата енория, поп Кръстю се зарадва, че пак ще го види, и се приготви да го срещне в храма. Когато Лазар не дойде, той се запита нему ли подобава като духовен пастир да подири оногова, който не смята себе си син на общия духовен дом?… Може би е зает с устрояване на своя, по-добре да го почака. Той чака твърде дълго време, додето разбра, че лошата мълва, която превръщаше Лазар в един неприятен жител на самия край на енорията, е вярна, че Лазар е една овца, загубила стадото и оставена на произвола от Овчаря. Когато Лазар никак и никак не стъпи в църква, поп Кръстю го отхвърли от своите спомени, забрави, че е другарувал някога с него в Белград, и когато трябваше да отиде и изпълни някоя от своите пастирски обязаности в крайните къщи на енорията, той никога не поглеждаше към схлупената хижа на въглищаря сред полето, сгушена под двата бряста, потънала в бурен и пущинак. Така той подчертаваше пред себе си своето презрение към отшелника.

Въпреки че никога не го беше срещал, Лазар от своя страна знаеше това негово отношение към него. Някои бъбриви съседки му бяха разправили за църквата „Св. Богородица“ и за поп Кръстю, додето той им отмерваше кюмюр върху везната.

— Истина ли е, че от десет години не си постил и от пет не си се причестявал? — питаха те.

Та Кръстю, който беше станал поп, го презираше… „Да си попува! — каза си Лазар. — Аз бъркам ли му се?“

А ето сега, след толкова години, този, който го презираше, сам идеше при него. Какво ли му се е случило? И как не се е изменил никак от онези години!… Той веднага го позна, макар че носеше расо и калимавка.

Буреносните облаци, които подиробед се бяха сгъстили над полето, притискаха обикновения вечерен вятър ниско до бурените.

Поп Кръстю съгледа Лазаря на вратата и след кратко колебание, което само за миг се изписа на лицето му, смело нагази буренака на запустелия двор. Когато двамата мъже се изправиха един срещу други и се спогледаха в очи, те разбраха, че от тяхното минало не е останал нито един добър спомен, който да ги свързва и който биха могли сега да си подвикнат вместо добър вечер и добре дошъл! Поели различни пътища, те се бяха загубили в тяхната далечина.

— Ее?… — каза поп Кръстю. — Това си ти наистина…

— Нима не знаеше? — усмихна се сурово Лазар. — Аз съм!… Чувам, че не си бил доволен от мене.

— Ти даваш лош пример в енорията. Моите енориаши казват, че ти си черната овца…

Лазар се помъчи да се усмихне, но само изръмжа:

— То е защото съм оцапан с кюмюр. Да не би да си дошъл с намерение да ме чистиш? Късничко идеше. Свечерява се…

Поп Кръстю го изгледа с мрачния си неподвижен поглед и не каза нищо.

— За да видиш, че не съм съвсем молепсан, трябва да те запитам, няма ли да поседнеш в моя дом, щом си дошъл да се погрижиш за мене?

Той се пресегна в тъмната стая, извади един разклатен дъсчен стол и го стовари пред своя гост. Поп Кръстю поблагодари, но остана прав.

— Особен дом! — каза той, като хвърли бегъл поглед на почернялата въглищарска хижа. — Хралупа!…

— И тя ми служи добре, додето поганците изгорят и нея.

— Чул съм, че някога си живял в хубав дом, той изгоря ли?

— Това ми остана от него — посочи Лазар към опушените дъски. — Един немирен човек не трябва да има хубав дом, а такава колиба, която да достави малка радост на враговете. Да, малък огън!… Малка скръб за мене…

— Нашите светски домове са случайни станции по пътя на живота — с внезапно увлечение се приобщи към него поп Кръстю, защото колкото и студен като човек, той беше пламенен и вдъхновен проповедник. — Губим ги, изгарят, събарят се. Но ние имаме един общ покрив, под който винаги можем да прибегнем и да се подслоним на сигурно място — църквата!

— Църквата ли?… Че и твоят дом може да изгори… да се събори… За нас има един дом — гората, майка на всички хайдути!…

— Ти говориш за един дом, в който да укриеш тялото си, а душата си къде ще укриеш?

— Слушай, приятелю — изгледа го Лазар, като пъхна в джобовете на широките си гащи двете си големи ръце. — Какво ме мислиш за глупав ти?… Или съм вече остарял и изветрял, че си дошъл с попски уговорки да ме приготвяш за оня свят? Ако някой те е излъгал, че умирам, то знай го от мене, че аз няма да умра у дома си, нито от старост, а що се отнася до твоя „дом на душата“, това го казваш само от попска надутост пред един обикновен мирянин!… Но ти не мисли, че и аз не съм размислювал туй и онуй за душата си, когато оставих онова, което ти нарече „хубав дом“ и отидох в гората. Вярвай ми, тогава твърде много размишлявах за душата си и какво ще стане с нея, когато оставя това, което е сигурно, и започна онова, което е несигурно. И знай, че този, който е нарекъл сигурността ярем, а несигурността — свобода, той е мислил за душата си!…

А що се отнася до твоя дом — за какво говориш ти, за своята църква ли говориш, или за Божието мироздание? Гората не е ли църква? Не е ли Божи храм? Там има хиляди богомолци. Най-искрените са там!… Твоите енориаши всяка неделя се лигавят пред Бога, защото смятат по този начин да му изпросят един по-добър живот, а богомолците в гората всеки миг повдигат очи към небето, защото навсякъде са застрашени от смърт. Всяка крачка те правят по негова воля, ти нали знаеш това?…

Ти си поп, но с какво си по-добър от мене? Аз ще умра далеч оттук… от куршум или на бесило, ще бъдеш ли до мене тогава ти?… Не!… Ти ще останеш тук и дори няма да знаеш, че аз вися на бесилото там. И щом аз съм решил своя край и съм намерил сили в себе си да го понеса сам, каква нужда имам сега от теб?

Поп Кръстю продължаваше да го гледа с мрачен и студен поглед. Вятърът се усили и наду тънкото му расо. Здрачът бързо се сгъстяваше поради тъмните облаци, които съвършено покриха цялото небе.

— „Не си градете ръкотворни храмове, не се кланяйте на идоли и прочие“ — такова нещо е останало и се върти в ума ми, да съм го учил още в детски години.

— Да не говорим повече за това! — с хладно презрение го прекъсна поп Кръстю. Пред него стоеше една от милионите непоправими Божи овци.

— Отдавна не съм говорил каквото мисля — сурово го изгледа бунтовникът. — Отдавна въобще не съм говорил. Но ти нали си дошъл да ме изповядаш? Тогава слушай! Аз никога не бих дошъл да се изповядам пред тебе в църква, защото съм уверен, че Бог ще чуе думите ми, ако излязат от моята уста, тъй добре, както ще ги чуе, ако минат и през твоите уши. Аз зная по-добре от теб какво искам за себе си. Своя живот живея аз, ти не живееш вместо мене. Вместо мене ти няма да умреш!…

Той изръмжа от голямото усилие, което бе направил над себе си, и учудено погледна мрачната и неподвижна фигура. Тогава му дойде наум, че някаква друга, много по-важна причина от падението на неговата душа, бе довела поп Кръстю при него.

— Какво искаш от мене ти? — извика му Лазар.

— Искам да те запитам… когато мина последния път Панайот войвода из Балкана… Ти беше с него, нали? — спокойно го запита поп Кръстю.

— Да… то беше миналото лято, не… по-миналото — учудено отвърна Лазар.

— Тогава имахте за байрактар един карловец, Васил Левски, нали?

— Хей!… — възкликна радостно Лазар. — Да, Васил Левски… Дякона!

Поп Кръстю излезе от мрачния си и презрителен образ и го изгледа втрещено.

— Защо го наричаш Дякона?

— Защото е бил истински дякон в Карлово… Какво?

— Бил… Значи сега не е вече дякон?

— Не, сега той е бунтовник!

Поп Кръстю замлъкна. „Пребледня!“ — каза си Лазар бунтовникът. — Какво го засегна това? Колко се радвам все пак, че можах да му се отплатя по този начин веднага заради неговото попско високомерие. Нека знае, че Дякона е смятал моето занятие за много по-добро от неговото попско!…

— Е какво? — помъчи се той да прекъсне отново настъпилото мълчание. — Истина, Дякона е бил чудесен дякон, глас като на славей, ако ти запее „Свети боже“, ще онемееш завинаги, знае и Словото наизуст, но той също така е отличен бунтовник, непостижим храбрец, скача като лъв, улучва с един куршум, сече с един удар!…

Черните дъждовни облаци се мъчеха да потиснат вятъра, който пухтеше ниско из полето, като духаше само на храстите и тревата. Те похлупиха с тъмните си дрехи двата бряста, опушената въглищарска хижа, умореното сиво магаре и двамата мъже, които повече не си говореха. Лазар учудено гледаше своя странен гост, който изглеждаше дълбоко замислен пред него.

— Ето че и бурята ще ме завари тук! — сепна се по едно време поп Кръстю. — Ще побързам, додето не е заваляло. При по-добро време ще си поговорим повече. Лека нощ, Лазаре!

— Лека нощ, дядо попе! — отговори Лазар, въпреки че пред него не стоеше вече никой, а само непроницаемата тъмнина и вятърът, който шибаше краката му. — Кой дявол го довлече?…

Той се прибра в хижата си, затвори вратата и запали восъчната светулка, която съседите виждаха сегиз-тогиз да трепти сред полето. Мисълта му беше заета с поп Кръстю, който дойде за изповед, но не го изповяда. Защо?… До късно през нощта Лазар не можа да заспи, заслушан в потиснатия вой на вятъра, додето първата светкавица разпори небето от височината на небесния купол до почернялото поле. След кратко затишие втори блясък и нов гръм разтърси хижата, додето заваля истински огнен дъжд, който скоро биде удавен от поройни води. Тогава Лазар се успокои и на заспиване каза: „Само такъв пороен дъжд може да измие и отнесе една нечиста сила.“