Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

7. Стоманените клупове

Запъхтян, Кязим бей извика пред Мазхар паша, че току-що е разкрил една голяма революционна организация в страната.

— Една повсеместна революционна мрежа! — извика той. Софийският вицегубернатор скочи и лицето му пребледня като платно. Той очакваше от него нови разкрития по обира на хазната в Арабаконак, но никога не му бе идвало наум, че зад този разбойнически акт се крие опасност за цялото царство.

— Доведоха ли главатаря на разбойниците? — запита той, защото все още не можеше да разбере добре неговите думи.

— Той бе в моята канцелария! — като луд се плесна по челото Кязим бей, сякаш доведеният не бе там, а в челото му. — Димитър Общи!… Той обаче ми заяви категорично, че не е разбойник, а „революционер“, „бунтовник срещу султана“ и че е обрал хазната, за да набави на себе си и на своите съмишленици оръжие за война срещу нас!

— Съмишленици?… Кои са те? Колко са? Направи всичко възможно да узнаеш веднага това!

— Той вече ги каза!

— Откъде са?

— Из цяла България?

— Колко са?…

— Хиляди! Хиляди! Хиляди!

— Кязим бей, ти бълнуваш!… — викна Мазхар паша и лицето му от бяло платно почервеня с оная мътна червенина, която не издаваше само удивление, но и страх. Не страх от някакви „хиляди“, за които той чуваше за първи път, а страх от Високата порта, която можеше да чуе вика на Кязим бея и да го запита: „Мазхар паша, спиш ли, какво си правил досега?“

Софийският властелин изхвръкна навън, хвърли се в колата, която от сутрин до вечер го чакаше запретната пред портата на неговия орханийски конак, и последван от Кязим бея, полетя към конака на орханийския каймакамин. Той трябваше с очите си да види заловения разбойник и да чуе с ушите си за ония хиляди, за които разправяше Кязим бей.

Димитър Общи го посрещна със същото спокойствие, с което бе разговарял с Кязим бея. Той стоеше изправен пред пашата, четвъртит, мрачен, застрашителен.

Когато Мазхар паша срещна очите си с неговите, Димитър Общи му се стори познат. Той бе забравил Арабаконак и Каменна стърга, онази местност, в която той бе стоял и в която бе останало нещо невидимо от присъствието на този брутален мъж. Сега той виждаше пред себе си това, което бе останало там, и не можеше да си припомни откъде му е познато толкова добре.

— Знаех, че ти си такъв!… — високо каза Мазхар паша, като седна срещу окования във вериги разбойник. — И ако ти не се криеше тъй старателно този месец от очите ми, ако те бях срещнал някъде само веднъж, аз щях веднага да те позная!…

Димитър Общи го изгледа с оная разсеяна мъгла, която му беше привична, когато той мислеше за друго и намираше разговора със събеседника си за неразбираем и неинтересен. Колкото и да мислеше, че добре го познава отпреди, Мазхар паша отново вдигна погледа си към него и го разучи добре. Той искаше да установи от пръв поглед какво има пред себе си — обикновен разбойник и мошеник или политически, който се прави на луд? На първо време той се установи на едно, че стоящият пред него е един корав и упорит разбойник.

— Е — каза Мазхар паша, като впи своя орлов поглед в него, — ти си значи онзи, който е подготвял раята за бунт срещу властта на нашия велик повелител негово императорско величество султана?

Димитър Общи не се смути от неговия въпрос, нито от титлите на „великия повелител“, това твърде добре му подхождаше като на разбойник, какъвто се представяше пред очите на пашата.

— Аз не съм „онзи“ — отговори високомерно той. — Аз съм един от хилядите, които се готвят да извоюват своята свобода.

— Кои са тези хиляди?

— Целият български народ е организиран да въстане срещу вашата власт! Нашата организация е могъща. Няма град, няма село без едно желязно ядро от тази революционна организация, която да обучава и въоръжава народа за война срещу вас!

Пред такива едни признания, непредизвикани и неизтръгнати с насилие от устата на жертвата, Мазхар паша се почувства първом излъган, а впоследствие унизен, сякаш разпитваше и оставяше с него да се подиграва един луд рая. Димитър Общи изглежда схвана неговото колебание, затуй прибави равнодушно:

— Ако моите думи излязат лъжливи, можеш още довечера да ме обесиш пред вратите на конака!

— А с какво ще ми докажеш, че говориш истината?

— Залови тия, които ти посочвам в Орхание и в Тетевен, и те ще ти потвърдят моите думи.

По даден знак на Мазхар паша Кязим бей изхвръкна навън. Когато той се появи запъхтян, то беше, за да получи нова заповед от пашата:

„Незабавно телеграфирай на ловчанския каймакамин да арестува в Ловеч българите търговци Димитър Пъшков и Марин Поплуканов, а още и поп Кръстю, който служил в черковата «Св. Богородица»! Тримата арестувани да се подложат на строг разпит, за да се узнае местонахождението и да се залови на всяка цена и с всички усилия и жертви карловецът Васил Иванов, наречен още Аслан Дервишооглу Кърджалъ̀, познат под името Дякон Левски!

Всички арестувани тук в Орхание да се подложат на подробен разпит и след това в окови, под засилен конвой от войници и полицейска охрана, да се изпратят в София!“

До вечерта той остана в конака, като наблюдаваше с орловия си поглед неспирния поток от арестувани, които заптиите извличаха с натъкнати ножове на пушките си от орханийските къщи и тъпчеха във влажното помещение на конака. Други, уплашени, въпреки студа навън изпотени и задъхани от умора, прииждаха на групи от съседните села. Коли, претъпкани със заподозрени, пристигаха в галоп от Тетевен. Мазхар паша гледаше от своя прозорец в конака притока на заловените и все още не можеше да повярва, че това, което бе казал разбойникът, е истина, че те са били толкова много, че през туй време бейове и паши са спали и нищо не са подозирали за тях.

По едно време вратата се отвори и в стаята при него въведоха един възрастен рая с оковани ръце и раздърпани дрехи на гърдите. Казаха му, че хванатият е от Тетевен, именуем Петко Милев, който цял месец е укривал Димитър Общи в своя дом заедно със златното и сребърно съкровище на царската хазна.

Пред лицето на всесилния паша тетевенецът наведе печално глава.

— Е?… — запита Мазхар паша. Ето един, който му се струваше разумен и от когото можеше да узнае истината. — Кажи я?

Но това, което се случи пред очите му, го порази повече от всичко, каквото бе видял и чул през днешния ден. Тетевенецът издигна към него печалните си очи, но проговори с ясен и твърд глас:

— Вярно е, ние събирахме пари и с тях щяхме да купим оръжие. Готвехме се да завземем проходите и да излезем по планините. Щяхме да се бием и да отнемем земята на бащите си!

Ако думите на разбойническия главатар Димитър Общи все още звучаха като невероятна измислица в ушите на Мазхар паша, то думите на тетевенеца се забиха като остър нож в гърдите му. Той разбра, че не сънува някакъв лош сън, а го живее наяве.

— Отведете го! — кресна той на заптиите с такава внезапна ярост, че те веднага се хвърлиха върху своята жертва и я повлякоха навън. — И защото е дързък, заключете го в двойни вериги и го приковете с халка за врата!

Когато изведоха с тласкане и ритници дръзкия роб, Мазхар паша се хвърли към писмената маса, която се намираше в стаята, и набързо надраска една телеграма, адресирана до началника на Софийския гарнизон:

„Изпратете ми незабавно едно отделение редовна войска!“

След туй повика капналия от тичане из града Кязим бей, който предаде неговите разпореждания.

— Кязим бей — обърна се към него той с такова мрачно лице, че в очите на уморения бей избликнаха сълзи, — моята работа тук свърши. Ние чакахме да заловим и съдим разбойници и спасяваме царското съкровище, но се оказа, че трябва да спасяваме живота си и турската държава. Нашето отечество е застрашено! Веднага иди кажи на орханийския каймакамин, че нашата работа свършва дотук, оттук нататък почва неговата грижа. Във вашия град може да избухнат смутове!… Населението може да се опита да си освободи заловените. Внимавайте! Отнася се до живота ви и до вашите глави! Веднага свикайте всичкото турско мъжко население, което носи оръжие, от селата Помашка Лешница, Турски извор, Галата и Градешница и ги докарайте в града! Към местното население бъдете безпощадни! Всейте такъв страх, че никой да не помисли да вдигне глава!… Турците от околните села да оградят Орхание и Тетевен, тъй че никой да не може нито да влезе, нито да излезе от тях!

И прощавай! Аз тръгвам веднага!