Яна Язова
Левски (188)

3. Пътникът, който нямаше път

Късно през една нощ Дякона влезе в град Котел, но въпреки че отдавна бе минало полунощ, той намери къщите на Котел осветени, а всички жители будни и на крак. Тайната къща, в която намираше скривалище, когато пребиваваше по тези места, бе на края на града, но и тя бе също така силно осветена от свещи и газени светилници, тъй че светлината от нейните малки прозорчета се хвърляше докъм средата на улицата. И тази къща на последната улица, която извеждаше към полето, бе обхваната от тревогата, завладяла целия град.

Дякона тихо похлопа с уговорения знак на един от прозорците. Домакинът на дома веднага изскочи на вратата. Той не бе лягал да спи и се показа разтреперан като лист.

Изцъклените му очи погледнаха Дякона, но тъй, сякаш не вярваха, че това е той, сякаш това, което стоеше пред него, бе привидение.

— Какво става тук? — едва се чух тих въпрос.

Човекът се хвана за главата.

— Тебе дирят!… — едва успя да прошепне той. Зъбите му тракаха. — Целия град претърсват!… Ти как си влязъл?…

— От тази страна е свободно.

— Тогава бягай, Дяконе, додето не са заградили и от тази страна! Те са много близо!… Ако влезеш в плевнята, ще чуеш как бият нашите хора в задната улица у съседите.

Дякона стисна зъби и погледна тогова, окаяния, който чакаше същата участ и в своя дом. Трябваше да влезе в града, за да види какво става в него и да няма сила да го защити!

— Скоро ние ще ги бием, братко! — каза той. — Не забравяй, че си се клел да умреш за свободата на своето отечество!

В това време ясни викове от съседната улица долетяха до ушите им в смълчаната нощ.

— Бягай, Дяконе! — изплака домакинът и веднага се скри зад своята вратня.

Дякона обърна коня си и препусна назад към тъмното поле, от което бе дошъл.

Подир три дни предпазливо престъпване от кон и човек, стъпка по стъпка, самотният конник дръпна юздите на своя верен другар и застана по средата на пътя с поглед, отправен напред.

Колкото отиваше по-нататък, толкова движението му се извършваше с все по-голяма мъка. Той виждаше, че пътят му става все по-къс и по-тесен.

Явно бе, че пътят към Търново бе заграден. По-нататък към север не можеше да се иде. Оставаше му един свободен път и той бе този, по който бе дошъл. Дякона помисли и това, че за първи път трябва да се върне. Но той нямаше вече друг избор, обърна се и се понесе към Сливен.

В малкото крайпътно ханче той поиска да остави коня си и да влезе пешком в града, но ханджията не посмя да го приеме.

— Трябва да останеш и ти — каза му той, — пък да ми дадеш и тескерето си, да те видя, че си редовен човек. Всеки час дохождат тука заптии и тършуват.

— Какво дирят? — запита пътникът.

— Дякона.

— Кой е той? Ти знаеш ли го?

— Не го зная, но ликът му е разлепен из града и хората разправят, че той влизал и излизал от Сливен по всяко време през деня и през нощта и пред очите на всички заптии.

— Че той в Сливен ли живее?…

— Не, той не живее в Сливен. Той живее из цяла България. И това той върши навсякъде, затуй го търсят навред.

Дякона отмина към града. Поради строгите претърсвания на пътниците пътят беше пуст. Необикновената суша през това зимно време правеше целия пейзаж прашен и печален.

„Нищо друго не ми остава, освен да вляза направо в града!“ — каза си той.

През нощта похлопа на вратата на Атанас Узунова, когото сам бе довел в Сливен и поставил начело на Сливенския комитет.

Атанас Узунов го посрещна с голямо удивление.

— Аз се чудя, Апостоле, как ти си могъл да влезеш в Сливен! Градът е препълнен от войници и заптии. Претърсвания стават навред!

— По улицата срещнах твърде много — отговори Дякона. — Но трябваше да дойда да видя основахте ли окръжния център?

Председателят на Сливенския комитет го изгледа с възхищение и обожание:

— Ти не спираш своята дейност!… А пък аз едва успях да събера всички членове на комитета. Прочетох им твоята нареда. Те приеха единодушно Сливен да се превърне в революционен окръг, но всички са на мнение да не се събираме засега твърде често пред очите на войската. Тя навсякъде рови и турците в града са станали зли като оси.

— Членовете на вашия комитет да знаят, че трябва да се бърза! — отговори твърдо Дякона. — Днешната случка ви се е предсказала сто пъти, че може да бъде! Срещу което вие изповядахте, че ще постоянствате! Сега искам да видя вашето постоянство! Запрените запрени, а всички други трябва да мислят, че са полагали клетва! Който не изпълнява клетвата, в която се е клел пред Евангелието, във вярата и честта си, той е най-низкият и гнуснавият човек на света!

И занапред дързост! Всеки да се залови за работа, да заздравите окръжния център, да си изберете войска от смели и сигурни юнаци и да набавите пари за пушки, защото без оръжие и най-добрата войска не струва нищо! И бързайте, казвам пак, за да не бъдем изненадани без оръжие в такова време като сега!

Като изговори тези думи, Дякона стана и каза, че веднага ще върви за Стара Загора.

Атанас Узунов бръкна да провери оръжието си в задния джоб на палтото.

— Аз завързах коня си пред една кръчма и ще мина направо през града — каза Дякона. — Ти не ме изпровождай! Остани! За тебе е опасно!

— А за тебе не е ли? — възрази Атанас Узунов с твърдост и достойнство. — Ти влезе в Сливен сред хиляди опасности, за да покажеш нам как трябва да живеем и работим за свободата на нашето отечество!