Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

15. Излизане от манастира

В двора се чуваше тракането на чинии. Четирите прозореца на трапезарията светеха.

— Вечерят!… — каза Евпраксия. Когато едни хора тръгваха с оръжие в ръка към страшната нощем планина, за да се бият за свободата на своето отечество, други чада на това отечество вечерят! Наведени над своите блюда, те ядат и не мислят къде е тя, тяхната игумения, какво прави, гладна ли е. Те отдавна са свикнали да се хранят без нея, додето тя обикаля върху своя катър манастирските ниви, лозя, гори, както би правил това всеки добър управител на манастирските имоти.

„Госпожа Евпраксия вечеря върху гърба на своя катър“ — казваха те, защото не знаеха колко нощи тя е гризала сухата коричка хляб в килията си, след като е раздавала пълни дисаги храна през време на своята обиколка.

Игуменията тръгна като голяма черна маса към южната стена на двора, разтвори храстите пред една малка вратичка и излезе на полето. Навред тишината се нарушаваше от тракането на чарковете и тепавиците по двата бряга на реката. Далечните звезди блещукаха над това заето с работа селище, а неговите прозорци им отвръщаха с треперливата светлина на своите свещници и газени лампи.

Игуменията тръгна край дългата южна стена, зави на ъгъла и се изправи пред късата стена на манастирското дясно крило, което правеше на това място две чупки поради несигурната почва на стръмното дере, което се простираше под нея. Всички се чудеха на ума на Евпраксия и защо тя простира дясното манастирско крило до самото дере. Калоферските майстори й предсказаха, че един ден късата стена ще се събори при едно срутване на почвата, но тя ги успокои, като закрепи брега и вдигна втора подпорна стена към застрашената стена на дясното крило.

До тази подпорна стена се изправи госпожа Евпраксия и внимателно я огледа. После се хвана с една ръка за укрепителната греда и потъна в тъмното сухо дере. Когато стъпи на неговото ронливо и пясъчно дъно, тя пъхна ръка под расото си и напипа на кръста своя голям пищов. Така тя тръгна напред, като опипваше с крак несигурната почва и често пъти се препъваше в забитите в земята корени. След като извървя цялото дере, достигна до шумния бряг на Тунджа, далече над манастира. Тя провери дали падналата напреки над реката бука е на мястото си, погледна към букаците, които се гъстееха насреща, и с наведена глава тръгна по крайречния път назад към манастира.

Когато пристигна пред главната врата, беше вече нощ. Тя вдигна чука и удари своя сигнал за завръщане. Дежурната сестра бързо се яви да й отвори.

— Добър вечер, сестро Евдокия — с дрезгав глас я поздрави госпожа Евпраксия, но веднага я замина, като се загуби в тъмнината на двора. Сестра Евдокия не успя да отговори на нейния поздрав, нито се осмели да я запита къде е ходила без своя катър, защото по дрезгавия глас позна, че госпожа Евпраксия е уморена.

Скоро тя се появи пред черковната врата с три запалени вощеници в ръка. Нейните очи замислено бяха сведени под тяхната светлина.

„Сега той отваря вратата и пипнешком тръгва край стената вдясно до първите две греди — изброяваше тя. — После тръгва наляво и спира пред малката стеничка. С пипане той налучква един ръб и го натиска на определеното място. Пред него се отваря една малка врата, а от една тъмна дълбочина като гроб го лъхва топъл и застоял въздух. Явно е, че това помещение няма прозорец и не се проветрява. Под него зее тясна и стръмна стълба. Той слиза предпазливо три стъпала, обръща се и блъсва вратичката. Тя се заключва сама, а той внимателно продължава да слиза надолу по стълбичката, като се държи за тънкото перило.“ В манастира Евпраксия е единствената, която знае, че има една такава стълбичка зад подпорната стена, защото, за да я построи, тя доведе майстори чужденци, които не знаеха български език. Тези майстори изградиха и подпорната стена. След свършване на градежа тя ги изпрати да си заминат, за да не видят никога вече този край.

„Ето го, той стига последното стъпало и пипа подпорната стена. Да! Ето синджира… той го дръпва и студеният въздух на планинската нощ нахлува през тесния отвор и облъхва изпотеното му от задушния въздух чело. Излиза и наместя камъка. Сега вече всичко е свършено благополучно. Той се хваща с една ръка за подпорната греда и подскоква в тъмното дере. Дясната му ръка е пъхната под палтото и държи дръжката на единия пищов. Той върви бързо по сухото дъно на дерето, изминава го. Ето го на брега на Тунджа, прехвърля падналата над реката бука и се скрива в гората.“

Госпожа Евпраксия стисна с пръсти пламъка на трите свещи и ги угаси. Прозорците на нейния манастир светеха и я призоваваха на почивка, но тя остана да стои права, неподвижна и замислена. С един поглед тя погледна малкото тъмно таванско прозорче, което беше опустяло, и се почувства самотна като капитан на кораб в бурно море.