Яна Язова
Левски (35)

7. Загасналият овчарски огън

Въпреки това мълчаливо разногласие между знаменосеца и войводите дружината с голямо оживление се приготовляваше да излезе вън от пределите на родината.

През нощта външната стража съобщи, че на близкия хълм гори огън, а около него се греят мъже с вълнени покривала на главите.

— Туй са овчарите от съседната мандра — каза Филип Тотю.

Въпреки това излязоха да ги видят. Наистина това бяха те. Грееха се на буйния огън, хвърляха върху него нови съчки и дървета, пушеха лули и разговаряха.

— С какво удоволствие бихме седнали при тях да се посгреем — каза Филип Тотю. — Проклет мраз нощно време в Балкана!

Тази нощ беше особено хладна и ги караше да треперят в мушамите си. Момчетата отдавна спяха, само войводите и знаменосецът не можеха да заспят, а тихо се разговаряха в гробната и студена тъмнина за своите преживелици по пътя.

Призори Филип Тотю излезе навън и като се върна, съобщи на другарите си, че овчарите са си разотишли, а огънят, хубавият, голям огън, тлее…

— Да отидем да го постъкнем — предложи той — и да си поогреем измръзналите кокали. Сън не ме хваща.

— Да не влезем в устата на вълка, брате Филипе? — запита Панайот войвода. — Ти знаеш, че златишкият мюдюрин е вдигнал четирийсет войника и заптии и нас е тръгнал да търси в Балкана.

— Празни приказки — отвърна Филип Тотю, — пускат ги да ни плашат, защото знаят, че златишкият мюдюрин е голям бабаит.

— Аз ще отида напред да огледам мястото — каза Васил Левски. — Има ли някой мюдюрин, който да предположи, че нощно време хайдути се греят на огън пред очите му?

Един до друг двамата войводи се чувстваха по-сигурни и по-дръзки, а студът ги направи и безгрижни, затуй те решиха да приближат огъня. Отминаха вътрешната страна, достигнаха и външната. Момъкът потвърди тяхното наблюдение, че овчарите са си отишли и огънят е оставен да угасне.

С тихи котешки стъпки Васил Левски се промъкна до голямото гаснещо огнище, което дишаше приятна топлина. Като се наведе да го поразрови, той видя, че някой се е завил презглава край топлата пепел и спи. Навярно някой зиморничав овчар бе останал да прекара нощта край загасналия огън.

Дякона се наведе и дръпна покривалото от спящия. Той скочи и в слабия здрач на утрото Васил Левски позна златишкия мюдюрин! Рев на ужас се изтръгна от пресъхналото гърло на турчина, но в същия миг, в който той се опита да сграбчи белгийската пушка, която лежеше до него, Дякона я отне от неговите яки бабаитски ръце, захвърли я и се счепка за гушата със своя неприятел.

Додето се търкаляха на кълбо върху земята, голям брой низами, събудени в гората от виковете на мюдюрина, скочиха на крака, приготвени за бой, но бидоха пресрещнати от куршумите на Филип Тотю и Панайот войвода, които вдигнаха близките стражи и притичаха в помощ на знаменосеца край загасналия огън.

Разбудените хайдути се спуснаха бежешком от лагера и след кратка, но честа престрелка прогониха низамите.

Златишкият мюдюрин, който се биеше със зъби и нокти, зърна бягството на своите войници и разбра, че остава в плен на хайдути. Този, който го нападна и се бореше с него, изглеждаше ловък, пъргав и грозеше да го надвие, макар той да се чувстваше физически по-силен. С последно усилие той се опита да извие ръката, която го душеше, но неговият нападател с ловкостта на тигър извади нож и го заби в ръката на мюдюрина. С рев на заклано животно той се отъркули в тъмните храсти на дола. Двамата войводи притичаха към борещите се край загасналия огън, но Васил Левски ги посрещна сам, задъхан от борбата, с весела усмивка на уста. Зората осветяваше в ръката му кървавия нож. Край изгасналия овчарски огън тя осветяваше захвърлената белгийска пушка, феса и обущата на златишкия господар, които бяха станала плячка на робите.