Яна Язова
Левски (128)

2. Съдбоносна среща

Когато в Горния метох достигна вестта, че Добри войвода е паднал убит в Средна гора, а Васил Гайдаджията с окови на ръце и крака е хвърлен в долния кат на конака, че в къщата му чаушът намерил една пушка и далекогледа на Добри, госпожа Евпраксия се замисли и даде заповед да се заключат вратите на Горния метох. Всички сестри само привидно извършваха обикновената си работа, като гледаха да се намират близко до своята игумения. Серафима остана затворена през целия ден в своята килия. Тя не знаеше, че подложен на страшни мъки, Васил Гайдаджията може да си припомни нейното име. Госпожа Евпраксия сама взимаше мерки за това. Тя отиде и прегледа в касата на Горния метох австрийския паспорт на Серафима и после се качи на тавана, където провери изхода на тайната килия.

С вяра и упование в нея сестрите на Горния метох следяха с очи своята голяма игумения, която цял ден сновеше из метоха. До вечерта никой не потропа на манастирската врата. Сестра Феврония, която биде изпратена като наблюдател в града, съобщи, че освен Васил Гайдаджията, никой друг не е обезпокояван от конака.

— Иди виж какво прави архимандрит Хрисант! — заповяда госпожа Евпраксия.

Цял ден, като сновеше из двора, тя вдигаше поглед към хълма на „Св. Архангел“ в очакване да зърне беловласата фигура на дяда Хрисанта между шарените пауни. Пауните бяха там, с разперени опашки те диреха по целия хълм господаря си. Сестра Феврония се върна от „Св. Архангел“ и каза, че архимандрит Хрисант е заминал за неопределено време. Госпожа Евпраксия остана сама сред Горния метох. Старият разбойник я бе изоставил. Сама!… Като добър кормчия тя вдигна нос към миризмата на дима, която се носеше от външни пожари върху нейния кораб и застрашаваше да го подпали.

На следващата утрин тя възседна своя голям катър и се упъти към Брюсов бряг, където живееше Иван Фундата. Той бе някогашният ученик в курса на Серафима, с черната къдрава коса, толкова буйна, че изглеждаше винаги рошава, с дебели пръсти на ръцете и пълни бузи на лицето. Фундата бе същият, когото младият Ботев бе поставил до нишана през време на онова съдбоносно упражнение в улучване на нишан, което накара Али Раик да закрие училището на Горния метох.

Като се видя свободен и вън от училището, Иван Фундата веднага се ожени, понеже смяташе това за първа своя длъжност в живота. Втората длъжност обаче, която предприе да изпълни, противоречеше на първата и това противоречие за Фундата стана съдбоносно. Той последва своите училищни другари и влезе в четата на Добри войвода. Като последствие от това Фундата трябваше да вземе туй занятие, което Добри му избра. И Добри избра за Фундата една служба в конака, за която не се искаше добра подготовка по история, а само тънки и чевръсти пръсти, обаче Фундата имаше едното, а нямаше другото. И тъй като службата му беше кафеджия в кафе-оджака, той стана лош кафеджия. Али Раик в скоро време го понижи в службата до прост прислужник, но Добри му забрани да напусне конака.

— Достатъчно е, че ти имаш добри очи, които да гледат всичко, каквото се върши там, добри уши да слушат и добра уста, която навреме да ми съобщава каквото си видял и чул — каза той. — Твоята чест не е в кафеджийския занаят, а за малката си заплата не се грижи, аз ще я утроя.

Евпраксия отдавна знаеше от Делича, че Иван Фундата работи колкото за конака, тройно повече за Добри войвода. Тази сутрин тя отиваше да го разпита още в ранни зори за своя съсед Васил Гайдаджията.

Тъкмо копитата на катъра стъпиха на каменния мост, и госпожа Евпраксия видя да слиза от баира една тълпа конници, истински башибозуци, за които бе слушала да се разправя из опожарените села. Повечето яздеха без седло, в пъстри, но вехти дрехи, засукали избелели и мръсни чалми около широките си фесове. Те носеха в ръце или на гърба си добри пушки, които не отговаряха на облеклото и конете им и ги издаваха, че са крадени или взети при нападение. Освен пушките тези диваци бяха накичени с ятагани и бичове, които имаха завързани на върховете си волски жили. Черните им сухи лица, загорели от вятъра, показваха, че те идат от село.

Въпреки ранния час на утрото множество уплашени и загрижени лица надзъртаха зад пътните врати, за да видят накъде отива тази тълпа от страшни и неканени гости. Очевидно те отиваха на гости на Али Раик и за него те може би не бяха неканени, защото откакто се чу за смъртта на Добри и Васил Гайдаджията бе заловен и вързан в конака, Али Раик стана непристъпен за всички българи и дори за най-добрите си приятели чорбаджии. Естествено беше той да иска в такива съдбоносни дни да се огради със свои едноверци турци, и то с най-свирепите, които най-добре биха могли да му помогнат при трудната работа. Хората зад вратните особено внимание обърнаха на предводителя на тази сган, която се завличаше към конака.

Той бе човек висок, почти исполин, с дълга пипонеста глава и очи страшни, кръвожадни и бляскави като очи на тигър. Сганта, на която той бе вождът, свирепстваше, кряскаше, бръщолевеше и се кискаше зад него, но той яздеше напред студен, почти тържествен, сякаш се връщаше от битка, в която бе победил. Заедно с тази сбирщина зад гърба си, макар и придружаван от нея, той изглеждаше тъй, сякаш на сцената се явяваше само да получи своята награда.

Като се приближи към него върху гърба на своя катър, Евпраксия изтръпна, защото веднага се досети кой може да е този победител. И нейното чувство не я излъга.

Това бе Курт Осман, кафеджията на моста Шейтанджик, героят на Бузлуджа, победителят на Хаджи Димитра.

Узнал, че Добри войвода е убит в Средна гора, че неговото хайдушко гнездо се е намирало в богатия Калофер, той водеше своите страшни сбирщини, за да се разпореди сам с това селище и неговите коварни жители. Дали обаче бе узнал, че Добри и другарите му са ония, които бяха дръзнали грозното злодеяние при моста Шейтанджик? Предполагаше ли, че това са били ония, които бяха опустошили неговото топло гнездо?

Допускаше ли, че те са ония, които бяха избесили неговите другари на високите дървета зад моста Шейтанджик и любимия му брат Ибраим Големия, който му приличаше във всичко, като забиха в гърдите му лист с хайдушки нож, а на листа бе написано, че му отмъщават за Бузлуджа? Знаеше ли той, че това са били те, или тъкмо това идеше да узнае от хванатите разбойници? И ако те не са още хванати, да помогне на Али Раик да ги залови, за да узнае истината от тяхната уста? Тогава той щеше да предаде Алтън Калофер с всичката си стихия на отмъщение и разруха.

Госпожа Евпраксия помисли какво би направил Курт Осман, ако знаеше, че един причинител на неговата злочестина се крие в килията на Горния метох. Едва сега тя видя какво голямо значение има за нея смъртта на Добри.

Първата й мисъл бе да обърне катъра и да се прибере зад манастирските стени, за да остане нащрек срещу всяко внезапно нападение, но тази нейна постъпка можеше да бъде изтълкувана като бягство пред лицето на врага и тогава той можеше да се впусне и да я преследва. При туй тя на всяка цена трябваше да види Иван Фундата, за да узнае доколко Васил Гайдаджията е развързал езика си в конака. Сега тя можеше от своя страна да му съобщи новината, че Курт Осман иде на помощ на Али Раик и че затуй не трябва да се бави дълго време вкъщи.

Като стисна четвъртитата си челюст, Евпраксия вдигна глава и се приготви да мине край разбесуваната сган, която заливаше цялата улица като нечиста вълна, която приижда. Тъкмо се питаше колко много ще пострада от нейните пръски, когато Курт Осман излезе от своето мечтание, видя я и вторачи жълтия си поглед в нея.

— Куртчу Осман, Куртчу Осман, гледай каква грозна папаз-жена!… — ревнаха зад него веселяците от славната му армия.

Курт Осман остана хладен и безмълвен пред техните викове. Голямата грозна жена го отминаваше като черна кула, която се движи, без да вижда нищо, върху гърба на един страшен катър. Такова достойнство като нейното той бе виждал само у някои османлии на бойното поле.

Куртчу Осман не знаеше, че и други път ще срещне тази голяма грозна жена, която го изминаваше по каменния мост на Калофер.

Той я срещна подир много години за втори път и веднага я позна. Но тази среща бе и за двамата фатална и последна^[1].

Като измина башибозушката кална вълна, Евпраксия подкара катъра си в най-бърз ход нагоре по височината на Брюсов бряг към къщата на Иван Фундата. Когато пристигна при новопостроената къщица, тя я намери заключена, а двора празен. Иван Фундата не изглеждаше да е станал добър домакин. В двора му нямаше нито обор, нито кочина, а само един разнебитен кокошкарник от лешникови пръти и сред двора една прясно натрупана купа сено, която съхнеше и разпръскваше силен аромат. Госпожа Евпраксия мина край нея, без да подозира ролята, която тази купа сено тъй трагично ще изиграе в живота на Иван Фундата.

Когато се канеше да се качи на гърба на катъра и веднага да се върне в Горния метох, който й се струваше застрашен в нейно отсъствие, госпожа Евпраксия съгледа Ивановата млада жена, която бързаше нагоре по хълма като че ли час по-скоро да се прибере вкъщи.

— Къде си тичала толкова рано, Елисавето? — посрещна я на вратата игуменията.

Младата жена се хвърли да й целуне ръка и разтревоженото й лице се обля в сълзи, които тя веднага изтри и се помъчи да изсуши на очите си.

— Да не видят съседите — каза тя. — Откакто се разчу за бай Василя, не ме изпущат из очи.

— Какво?… Да не е хванат и Иван?

— Търсиха го вчера — шепнешком отвърна жената, — но той за късмет тъкмо беше слязъл в Карлово. Снощи аз го пресрещнах в тясната пътека на Стражата и му обадих всичко.

— Е?…

— Иван ме нареди какво да говоря… простихме се… и той хвана гората, госпожо! — въздъхна младата жена.

Игуменията я погледна изпитателно. Направи й впечатление, че сега Ивановата булка не заплака. Очите й трепкаха плахо и смутено. Иван Фундата без нейно съгласие бе влязъл в четата на Добри войвода, но сега пак криеха нещо от нея.

— Каквото научиш за него или неговите другари, съобщи ми в Горния метох — каза тя, като се качи върху гърба на катъра.

Младата жена се приближи да целуне ръката й, после тръгна подир катъра и когато той излезе, тя заключи пътната врата.