Яна Язова
Левски (18)

5. Урок по история

Когато влязоха в класа на сестра Серафима и госпожа Евпраксия изпълни успешно програмата по неговото представяне, вниманието на бившия учител биде привлечено от голямото изобилие на учебни помагала, наредени по всички стени и ъгли на стаята, също така и от една голяма и богата библиотека. Книгите бяха подвързани с разноцветни кожи и приятно мамеха окото зад една светла стъклена витрина, която заемаше цяла стена в класната стая зад катедрата.

Изправена пред тази пъстроцветна витрина, оградена от големи релефни глобуси и карти на петте континента върху гланцов картон и коприна, Серафима приличаше на жрица в езически храм. До нея на катедрата върху дъбова масичка бяха наредени големи албуми, подвързани с кафяна кожа, които съдържаха стотина ценни исторически картини.

Когато седнаха тихо на последните два стола в стаята, той не се въздържа да изрази пред игуменията своето учудване:

— Личи си, госпожо, че ти изпитваш особена любов към сестра Серафима. Трябва да си разорила манастира, за да я снабдиш с тази библиотека и с такива скъпи учебни помагала.

— Тези неща са собственост на Серафима — изръмжа игуменията.

Дякона я погледна с изненада, но тя му даде знак да мълчи и че после ще говорят за това.

Той се обърна и погледна пред себе си гърбовете на десетина момчета и дванадесет момичета, някои от които можеха вече да отидат като невести и да шетат в мъжова къща. При големите моми, накрая на една скамейка, седеше младата калугерка Макрина, която бе навела главата си над белите листове и продължаваше да записва последните думи на учителката. И тя учеше българска история при Серафима.

«Като изучи историята, не е за чудене да отиде някъде учителка» — каза си Васил Левски. — «Тя няма да пусне корен в манастира, тази Макрина.»

Много историйки бе чувал за нея той, когато шеташе по тези места, а Макрина бе още само една дебелобузеста послушница. Сега нейните бузи изглеждаха само розови, но достатъчно предизвикателни за грешните очи на миряните, които идеха да се черкуват в метоха.

Пред топлия плътски образ на Макрина безстрастната и красива Серафима го озадачаваше и плашеше. Каква беше тази жена? Откъде идеше? Откъде носеше тези богатства със себе си?

«Госпожа Евпраксия е тази, която преди три години я доведе от Пловдив» — му каза снощи сестра Анисия, и: — «Никой не знае тя откъде е. А госпожа Евпраксия е забранила да разпитваме…»

Защо? Каква тайна криеше това безстрастно восъчно лице? Тези прекрасни черни очи, които криеха своя печален поглед под мрака на едни гъсти и черни мигли?… Дякона нищо не можеше да прочете в нейното лице. Нито дали самият той бе произвел някакво впечатление върху Серафима. Дали разкритията на миналата нощ бяха оставили някаква следа в нейната памет, или заемаха някакво местенце в днешните нейни мисли?

Тя изглеждаше уморена, но умората й се дължеше може би на обикновената й безсъница, а значеше ли туй, че Серафима бе размишлявала през нощта върху значението на клетвата, която бе положила пред него, като докосна устните си върху знамето на свободата?

Една печална, упорита мисъл в дъното на нейния поглед не се разсея при тяхното влизане и такъв тя го отправи към големите ученици, когато се обърна към тях, за да им предложи своята историческа задача.

— Аз ще ви разкажа една истинска случка с моя дядо — каза с прелестна усмивка тя, — а от вас искам да внимавате в моя разказ, за да отгатнете накрая името на дядо ми. Той беше велик вожд на едно смело племе.

И като хвърли бегъл поглед към дъното на стаята, където седяха нейните гости, тя видя, че Васил Левски се усмихва. Той разбра, че тя му връща задачата, която снощи той бе представил пред нея за разрешение. Но мигновено той забеляза и още нещо — едно момче, сухо и дребно, на възраст десет, а може би и петнадесет години, с коса безцветна като слама, която растеше от върха на главата му на всички посоки и покриваше цялото му чело до веждите, над две черни очи, които святкаха. Туй момче, което изглеждаше най-малко в класа, схвана веднага бързия поглед, който Серафима отправи към него, и тоз миг го простреля с очи. То бе скопчило пръстите на тънките си ръце и ги стисна до побеляване. В миг неговият поглед, който изглеждаше рано пробуден за живота, се върна към очите на Серафима и Васил Левски видя, че буйна червенина заля изведнъж мършавото му бледно лице и тесните му бели ръце. Цялото му дребно същество се сви и намръщи.

Госпожа Евпраксия с наслаждение следеше вече разказа на Серафима. Дали слушаше? Или се наслаждава само на лицето й? — помисли той, като се наведе над нейното ухо.

— Как се казва онзи хлапак там на първия чин?

— Никола Деличев? — сръмжа го игуменията.

— Той люби Серафима.

— Отдавна го зная! — сряза го госпожа Евпраксия, като впери отново очите си в черния ангел. Дякона преглътна усмивката си и се задоволи само да слуша и да наблюдава.

— И тъй — продължаваше да разказва Серафима, — моят дядо узна от верни свои наблюдатели, че злият и вероломен цар на неговите съседи, който бе дълги години негов коварен съюзник, тайно прехвърли войски от Азия в Македония и ги събира в лагер близо до едни прочути минерални извори.

Моят дядо реши да издебне чуждите войски и да ги нападне в лагера. Додето войниците му тихо се движеха по горските пътища, при него дойдоха съгледвачите, които му казаха, че неприятелските войници чакат в своя укрепен лагер да им дойде една сума от 1100 либри злато за изплащане на техните заплати.

От охранителите на хазната, които взе в плен, той научи точно къде са намират неприятелските войски и веднага се насочи към техния укрепен лагер.

Разположен удобно при минералните извори в хубави постройки, неприятелят се смяташе обезпечен от самите природни условия и не обръщаше голямо внимание на стражата и на разузнаването, тъй че когато моят дядо през нощта тихо загради лагера, там нищо не се усети. Нашата конница на разсъмване връхлетя върху тях с викове, дрънкане на оръжие, тръбене от всички страни и произлезе такава паника, че почти всички неприятелски войници бяха избити заедно с техния главнокомандующ. Тяхното облекло, оръжие и военни съоръжения паднаха като плячка в ръцете на българските воини.

Малцината неприятели, които успяха да се спасят от обсадата, избягаха на север и се затвориха в една крепост. Моят дядо нямаше стенобитни машини, затуй поведе преговори с обсадените в крепостта, като им хвърляше със стрели възвания зад стените, в които ги канеше да се предадат и обещаваше, че няма да наказва мъжете, които са отбранявали крепостта.

Обсадените му пращаха подигравателни отговори, защото го мислеха за безсилен. Тогава той кипна от гняв, хвърли се върху вратата на яката крепост, разби я на парчета и като нахлу в крепостта пред своите войници, изби 6000 души, които взеха участие в отбраната на крепостта.

Поразеният неприятелски цар стовари двете катастрофи върху лошото командуване, събра в своята столица всички войски, които можеше вече да събере, и тръгна пред тях към някогашната горда своя крепост, в която българските войници празнуваха две славни победи. Моят дядо излезе от крепостта, защото неговият враг се движеше с голяма войска и стенобитни машини, и тръгна да го посрещне по един голям път. За удобно място на тяхната среща той избра един тесен проход в планината, зае височините от двете страни на прохода, укрепи се там и зачака.

Дълго време смелият вожд на нашето славно племе стоя на върха на прохода, взрян към юг да очаква появяването на неприятеля. Дълго време българските войници стърчаха като орли върху планинските скали, готови да полетят на бой.

Макар и многобройни, неприятелите отказаха на своя цар да вървят по дългия път и да нахълтат в прохода. Претърпели в един месец две страшни поражения, те не се решаваха за трети път да влязат в сражение с един враг, опитен и пригоден да се бие в планинска местност.

Тъй неприятелската войска се разбунтува и остави своя цар сред полето да отправя към нея жестоки закани за отмъщение. Той трябваше да се върне сам в своята столица, за да събере нови войски, с които да навлезе в наша земя и да отмъсти на нашия славен вожд. Това помогна само на моя дядо по-късно да спечели над него нови победи, които го покриха с неувяхваща слава.

Преди три години аз минах по неговия път и стигнах до този проход. На него от памтивека е имало поставена врата. Тази врата се издига на водораздела на Черно и Егейско море, на Изтока и Запада. Някога е разделяла две империи, които са владеели света. Строили са я римляни с крепостни стени от камък и високи бойници, а византийци — с големи каменни блокове и гигантски дънери. Строили са я българи, строили са я турци. Тогава тя е била с основи на едри квадратни камъни и тухлен свод, върху който растели храсти и трева. През нея са минали келти, римляни, македонци, византийци, вестготи, хуни, остготи, славяни, авари, българи, латини, турци.

— Коя е тази врата на прохода, която видя българската слава? Как се казва моят дядо, славният и велик вожд на нашето племе? — запита Серафима.

Момичета и момчета я гледаха озадачени и с отчаяни усилия се мъчеха да си припомнят описаните по-горе събития в далечното наше историческо минало. Макрина Младата, както я наричаха, защото в метоха имаше още една, която наричаха Макрина Старата — гледаше вторачено в очите на Серафима, като очевидно нито се срамуваше, нито се грижеше да налучка името на нейния дядо, но изглеждаше силно заинтересувана от сводообразната врата на прохода.

Три години тя живееше под един покрив със Серафима, три години се хранеха на една трапеза и се молеше в една църква с нея, но никога не чу от нейните устни къде е била, преди да дойде в манастира, и откъде е минала, когато е дошла. Тягостно мълчание обгръщаше нейното съществувание. Освен туй, че е много пътувала и много учила, което се виждаше и от нейната работа, никой нищо повече не знаеше освен госпожа Евпраксия, която я закриляше като майка орлица и вероятно тъкмеше за своя заместница в манастира. Какво значеше изведнъж това «преди три години аз минах по неговия път»?…

Кой е този път? — ето това бе въпросът, който гореше в нейните втренчени очи. Макрина искаше да се вдигне и да се затече из манастира към своите приятелки. Все пак това, което бе чула, значеше нещо. Всички щяха да се разбъбрят, както преди три години, когато Серафима бе дошла и госпожа Евпраксия с тупаници трябваше да запуши устата им.

Обаче тя трябваше да остане на мястото си, за да научи отговора на парещия въпрос. По дяволите името на нейния дядо! Тя трябваше да научи името на вратата в прохода, за да узнае кой е този път!…

Но учениците на Серафима, тези вече мъже, които се мислеха за много умни и че всичко знаят, както и големите госпожици, които имаха време по цял ден да зубрят вкъщи, никакво знание не можеха да извадят от главите си и мълчаха.

В това време Дякона, който размиряваше от снощи манастира и за когото тя не искаше да знае, стана от последния стол и разреши мъчителната гатанка.

— Сестро — раздаде се неговият глас. Той виждаше, че тя с хитрост напразно измъчва своите ученици, защото бе избрала мъчна гатанка, която задаваше направо нему, който казваше, че познава и обича своя народ, затуй е дошъл да се бори за свободата му. Светла усмивка играеше на русото му лице. — Аз искам да се помъча да отговоря на твоето питане.

Всички очи се обърнаха към него.

— Ако не ме лъже паметта — каза той, — името на твоя дядо беше Крум, вратата, за която говориш, е Траянова врата. Крепостта, която Крум е обсаждал е Сердика. И той е слязъл да посрещне императора Никифора, който идел с многобройна войска, в прохода на Траянова врата. А пътят, по който ти си дошла, е вековният път Белград — Цариград.

Серафима го изгледа плахо с широко отворени очи. Любезната усмивка, която бе забелязал като нещо отличително за нейното държание, се появи на устните й. Сега той я разгледа. Тази усмивка го предупреждаваше и упътваше. Очевидно поради последното му заключение тя го уличаваше в непозволена интимност. Нейната усмивка го засегна и той отвори устни да й отвърне, когато нейният любезен, но предупредителен глас се отправи към него:

— Вие познахте. Името на дядо ми беше Крум и вратата на прохода е Траянова врата. Като учител навярно и вие преподавате история на своите ученици, че знаете тъй добре подвизите на дедите ни?

— Подвизите на нашите деди аз съм длъжен да зная като добър българин, сестро — усмихна се Васил Левски и като мина свободно между редовете на посрамените ученици, излезе пред тях и се изправи до Серафима. Всички наведоха глави пред него, защото от срам не смееха да го погледнат, само хлапакът, когото игуменията бе назовала Никола Деличев, го стрелна с люта вражда в очите. Не бе навела очите си и Младата Макрина, която гледаше Серафима, потънала в дълбоко размишление.

«Пътят, по който си дошла преди три години, е вековният път Белград — Цариград…» — повтаряше си наум Младата Макрина това, което щеше да повтори стотина пъти навън пред всички сестри. Значи вярно беше това, което се разправяше, че госпожа Евпраксия не бе довела Серафима от Пловдив, а някъде вън от Турция? И този благороден стар господин с висок ръст и бели къдрави коси, който дойде преди две години в манастира и говореше само немски език тъй, че те нищо не можеха да му разберат — може би той наистина е бил баща на Серафима? Госпожа Евпраксия тогава им каза, че той е един богат и прочут историк и международен пътешественик. Действително подир неговото заминаване в манастира пристигнаха голям брой опаковани сандъци, върху които личаха множество пломби с чуждоземни печати. От сандъците извадиха глобуси, карти, исторически картини и книги в чудесни пъстроцветни кожени подвързии.

— Нали ви казах, че е историк? — викаше госпожа Евпраксия на любопитните монахини, които разтоварваха сандъците и не можеха да се нагледат на тяхното чудесно съдържание. Всичко това добре, но защо сандъците бяха надписани с името на Серафима и защо всички тези скъпоценни предмети бидоха отнесени в нейната стая?

Вярно е, че тя преподаваше история и в някакъв пансион бе изучавала немски език, който й помогна да съпровожда навсякъде богатия чужденец и денонощно да разговаря с него, но не беше ли странно през това време държанието на чужденеца?

Додето тя вървеше до него, все тъй хладна и любезна, каквато изглеждаше винаги, той се привеждаше към нея, като я гледаше тъй мило, тъй мило, сякаш винаги я бе обичал, а очите му постоянно изглеждаха потънали в сълзи. Когато този благороден господин реши да си замине и се качи на един лъскав черен файтон, който го чакаше впрегнат в два черни, лъскави като врани коне пред манастирската врата, той се разчувства дотам пред всички сестри, които се бяха наредили в двора да го изпратят, че се разтресе и цял обля в сълзи. За да се извини за чувствата, които го бяха обзели, той се изправи цял треперещ във файтона и на своя неразбираем език отправи към тях кратко слово, което госпожа Евпраксия преведе с голяма лекота, тъй като бе учила някакви науки известно време във Виена. Словото на стария благородник и учен историк бе много ласкаво за монахините на Горния метох, за неговата мъдра и сърцата игумения и за самия манастир.

«Сгушени под вечния сняг на Балкана, аз ви оставям, ангели, в това райско гнездо. Сълзите текат от очите ми, защото се връщам в своята долина на сълзите!… Никога, никога няма да посетя място, по-хубаво от вашето!…»

Такова или нещо такова бе останало в ума на Макрина от думите на стария благородник. Тя ги запомни, защото те я трогнаха дълбоко и я накараха да го изпрати просълзена. Не само тя изглеждаше така разчувствана. Всички монахини изпращаха този гост просълзени, като молеха госпожа Евпраксия неколкократно да отправи към него техните покани непременно пак да ги посети.

В това време Серафима бе загубила обикновената си усмивка и стоеше твърде лошо пребледняла пред файтона.

Едва когато и тя отправи към него всеобщо изказаната покана, той се окопити, съживи се и като обеща гръмогласно, че пак ще дойде и че отсега нататък ще живее само за този ден, изтри очите си с бяла копринена кърпа и махна с ръка на живописно облечения файтонджия да потегли.

Тези картини се редяха пред очите на Младата Макрина, додето Дякона пое дъх и се обърна към големите ученици на сестра Серафима, които не знаеха къде да си дянат очите от срам, че не бяха се сетили за името на нейния дядо.

— Истина е — прозвуча ободрително неговият глас, — че всеки българин днес трябва да знае на петтех си пръста своята история. Славата на нашите деди е нашата сила, техните подвизи — нашият пример в живота! Днес ние нямаме друго богатство освен нашата история. Няма друго с какво да се гордеем освен с подвизите на нашите деди.

Вашата учителка обаче днес употреби пред вас една малка хитрост. За да ви накара да изучите всичко за един герой, тя не ви разказа подвига, с който вам е най-много познат, а ви разправи за тези случки, които го доведоха до неговия подвиг.

Ако тя ви запиташе кой беше този, който, като победи своя силен и многоброен враг, взе главата на вражия цар, обкова я със сребро и пи наздравица от нея, кой от вас нямаше да извика…

— Хан Крум! — викнаха в един глас учениците.

— Ето и сестра Серафима е сигурна, че щяхте да отговорите веднага. Но вие трябва да знаете и това, че преди да му отреже главата и да я обкове със сребро, хан Крум е бил нападан три пъти от многобройната войска на Никифора и три пъти му е нанасял страшни поражения. Тия победи донесоха гибел за Никифора, а обкичиха Крума с неувяхваща слава.

Не само подвизите на българските царе и герои, обаче и на всички тези смели хора, познати само вам, които действат и се борят срещу тиранията по вашите места, трябва да знаете вие! — изведнъж възвиси глас Дякона. Благата маска на учителя се смъкна от лицето му и мълнията на бунтовника блесна в неговите очи. Серафима леко трепна и погледна този, който тъй свободно и самоволно бе заел нейното място. Госпожа Евпраксия наостри уши и се изправи на стола си, но Васил Левски вече не ги виждаше. Пламналите му очи гледаха само младите хора, които бяха вдигнали глави към него. Вместо учудване той искаше да види в техните очи блясък и въодушевление.

— Да, знаете ли вие, калоферци и калоферки, кой беше Анта войвода от Алтън Калофер?

Антата млада войвода,

със седемдесет юнака,

със седемдесет и седем?^[1]

Знаете ли коя беше хайдут Рада, която водеше мъжка чета из тези балкани и живееше на един таван в Калофер, облечена в мъжки дрехи? Една вечер тя отишла на седянка в Криви дол. Всички я мислили за момък. Разприказвали се за таласъми, за вампири, самодиви и мечки стръвници, а след това дошло ред да хвалят и да си припомнят подвизите на Калифер войвода, Ненчо войвода и сестра му левент Тодора. В такова настроение един момък извикал:

«Ще се намери ли между нас юнак да отиде в черковата на връх Св. Никола, да донесе евангелието от олтара и метлата зад вратата?»

Вън веел вятър и валял силен дъжд, примесен със сняг. Всички мълчали. Рада войвода изведнъж скочила и казала, че ще иде. До черковата било страшно, а в черковата още по-страшно. Рада отворила вратата с крив ключ, преминала на пръсти тъмната и мразовита църква, взела евангелието от олтара и метлата зад вратата и тъкмо да излезе, вратата силно се блъснала и неколцина въоръжени турци влезли в църквата. Рада се спотаила зад вратата. Разбойниците започнали да обират. Тя ги видяла, че са заети с работа, и решила да се измъкне. Пред самата врата се изпречил един разбойник, подал й една доста тежка чанта и казал: «Дръж чантата да се провра през прозореца в стаята на клисаря!»

Той помислил Рада за един от другарите си. Рада метнала чантата на гърба си и ударила на бяг надолу по хълма, преминала цял Калофер и стигнала на седянката.

Когато отворила чантата, тя намерила в нея сребърни, златни пари и вещи от същинско злато.^[2]

Знаете ли, че с тези пари Рада войвода въоръжи своята хвърковата чета, която дълги години всяваше страх и трепет у тираните по вашите родни места? — извика Васил Левски и като пое дъх от бързото говорене, погледна своите занемели слушатели. Със зачервени страни и пламнали очи, тези млади роби на турския султан бяха настръхнали от възбуждение.

Хлапакът от първия чин, който се мръщеше, сега изглеждаше преобразен. Черните му очи святкаха буйна младежка сила и войнствен яд. Той слушаше полупривдигнат чужденеца.

— Знаете ли името на този войвода, който заведе четата си в кошарата на вуйка си, един тлъст чорбаджия от Калофер, и му прати по кехаята хабер за 15 чифта цървули и барут? Когато в отговор хаджията изруга борците и каза на кехаята, че нищо няма да им проводи по него, защото пловдивският паша щял да го обеси на моста на Марица, знаете ли какво направи войводата във вуйчовата си кошара? Той заповяда на другарите си да изколят овните! — извика Дякона сред общите викове на радост и буйно блъскане на юмруци по масите. Младите му слушатели бяха скочили на крака, тропаха и викаха. Васил Левски разбра, че тази юнашка история, която се разигра миналата година над Калофер, им е добре позната.

— Знаете ли как се казва този войвода? — извика, той без да гледа, че игуменията е скочила на крака и му дава знаци да излязат.

В това време малкият Никола Деличев рипна от стола си и като тръсна и разпиля по всички посоки безцветните сламки на косата си върху сухото си лице, запя със силен глас:

Видуле, мамин Видуле,

Видуле, пехливанино,

Видуле, пиле хвъркато!^[3]

А учениците по българска история на сестра Серафима се вдигнаха до един и подеха на двадесет и два гласа:

Събра си Видул тайфата,

че я поведе, заведе

на вуйчови си агъли,

та му овцете изклаха.

…………………………

Видуле, мамин Видуле,

Видуле, пехливанино,

Видуле, пиле хвъркато!

С широка усмивка на лице Васил Левски се обърна към безмълвната Серафима, която наблюдаваше своите полудели ученици, и сред общия вик едва успя да извика:

— Сестро, така се преподава българска история!

И като се присъедини към госпожа Евпраксия, той веднага напусна разбунтуваната аудитория.