Яна Язова
Левски (123)

1. Опасен път

По стръмния път на високата Стража, която пазеше на своята орлова височина Алтън Калофер, пъплеха бавно двама мъже от града, двама стари търговци на гайтан. Те водеха за юзда конете си, като правеха това всички конници, които изкачваха Стражата. Тези, които яздеха коне, слизаха от гърбовете им още в долината при моста на река Курнидица и ги водеха нагоре по стръмната балканска Стража цял час път до нейния връх. Тия, които пък идеха с кола, слазяха при моста на Курнидица и тръгваха пешком да възкачват стръмнината, додето уморените коне подир тях едва извличаха нагоре празната кола.

Стражата имаше множество криволици между високи брястове и гюлови градини, които бяха почернели вече на горещото слънце. Розоберът отдавна бе минал и тази година, като сега в края на месец юни, розовите храсталаци не можеха да послужат за нищо друго освен за добро скривалище на разбойници.

Първият от търговците, висок и сух, който имаше под аления фес лице на просветен човек, хвърли бърз поглед към почернелите гюлове и сподели своите опасения с другаря си, който бе по-млад, но много по-уморен от него, защото влачеше нагоре по стръмнината Стража тежината на едно добре охранено тяло.

— И аз тъкмо за това си мислех, Стойчо — отговори Христо Бацуров. — И турци, и българи, навред всичко говори за тия страшни хора, които са се навъдили из нашите планини. Днеска се мярнат в едни дрехи из гората, утре в други дрехи на пътя. Сред Балкана или на брега на Тунджа, пък и сред Калофер… все те! Излязат на бял ден, свършат туй-онуй, а когато посегнат към тях… нищо!

Не виждаш ли, че и заптиите не смеят вече нощно време да обикалят, а Бояджиолу, който е постоянен гост в конака, ми каза, че когато си прибирал да спи, мюдюринът много пъти превъртал ключа на вратата. Пък един циганин погледнал тайно през ключалката, додето свещта още горяла в стаята на мюдюрина, и после разправял, че той бил натрупал зад вратата масата и върху нея всички столове. Напразно от Карлово, Пловдив и Казанлък го мъмрят и наставляват какво да предприеме и как да действа, за да залови разбойниците, той от никого нищо не може да хване. Нашите чорбаджии или нищо не знаят, или нищо не смеят да му кажат. Носят се слухове, че Никола Брадинов като негов стар приятел много нещо можел да му каже, ако син му Христо си седи мирно у дома.

— Не зная и не съм чул такова нещо! — с наведен поглед изпод белите си нависнали вежди отвърна Стойчо Бешикташлиев. В Калофер той бе известен всекиму като трудолюбив и честен търговец. Името си носеше от квартала Бешикташ в Цариград, където се намираше дюкянът му. Известен беше още като добър баща на четиринадесет деца. Затуй той не даваше ухо за туй, което се шушукаше в Калофер за сина на дядо Никола Брадинов, доверено лице на конака. Както вардеше своите деца от всяко зло, тъй щадеше и чуждите.

Христо Бацуров се усмихна. На мнозина калоферци вече бе станало известно, че Христо Брадинов тайно от баща си взимал градския печат и пишел лъжливи пътни тескерета на другарите си.

— Важното е, бай Стойчо — прибави той, — че Али Раик от никого нищо не може да узнае. Той дава голям бакшиш на заптии, цигани и циганки да се увират по къщи, кръчми, кафенета и воденици, да слухтят, да питат и разпитват, но никой нищо не може да улови.

Стойчо Бешикташът погледна Ташикмановия гюл, който наближаваха. Какъв беше черен почернял и се превърнал на цяла трънлива гора! При това каква самота царуваше наоколо!… Наближаваха Калофер, а жива душа не се мяркаше по Стражата. Само сините и зелени мухи летяха върху обраните и изоставени розови храсти.

Внезапно в мъртвата лятна тишина се чу рязък и гръмовит глас:

— Дурнусус!

Двамата пътници спряха уплашено и се заозъртаха. Слуховете за тайнствени разбойници по тези места се превърнаха за един миг в една страшна реалност. Гюловите храсти до самия път се разговориха, двама турци излязоха оттам и тръгнаха към тях е насочени в гърдите им пушки. Този, който вървеше напред, беше невисок, но с пълно, набито тяло. Той изглеждаше около четиридесетгодишен и по облекло можеше да мине за бей. Потурите и елекът му бяха от синьо сукно, чепкенът му подплатен с коприна, а на главата му малкото накривено фесче беше превързано с тънка, зелена копринена кърпа. На едното му рамо висеше ямурлук, а на кръста му сабя.

Вторият турчин, подир него, изглеждаше като негов слуга. С начернено лице и изкуствена брада, той бе навлякъл прости шаячени потури и елек.

— Вържете конете си на онзи храст така, че да не се виждат от пътя! — заповяда им на чист турски език добре облеченият турчин.

Под дулата на двете пушки Христо Бацуров и Стойчо Бешикташлиев отведоха с разтреперана ръка конете си недалеч от пътя и ги завързаха на посочения храст.

— Вземете дисагите си и тръгнете след мен! — втори път се обади резкият глас. Неговият другар, който му изглеждаше повечето слуга, с начерненото си лице и изкуствена брада, изопна пушката си в ръце и клекна в розовия храсталак край пътя, като дебнеше всяка внезапна поява от тази страна, както и всяко движение на двете жертви.

Разбойникът въведе пътниците в нива, засята с висока растителност. Като хвърли настрана ямурлука и пушката си, той се приближи до Стойчо Бешикташът. Най-напред той бръкна в джоба на жилетката му, откъдето извади 30 турски лири, обвити в книжка. Без да ги брои, той ги мушна в джоба си. В това време той видя, че Христо Бацуров повдигна ръка, и като се изви с котешка ловкост към него, изкряска му да не смее да хвърли някъде свои пари, че ще го убие на място.

Като закова своята втора жертва, той се обърна отново по-спокойно към Стойчо Бешикташлиев и бръкна в другия джоб на жилетката му. От него извади един стар турски часовник със сребърни капаци, а под него други двайсет лири, които също мушна в джоба си. В дрехата на палтото му намери портфейл, пълен с книжа, които той само погледна и без да запита нещо, затвори портфейла и го пусна на мястото му. Най-сетне той разкопча своята жертва до риза и на гърдите му намери, окачена на тънко сребърно синджирче, плоска, четвъртита сребърна кутийка с извезани на капаците й образи на Св. Убрус от едната страна, а от другата на Георги Победоносец на кон и с копие в ръка, с което пробожда ламята. В тази кутийка имаше завито в памук честно дърво, колкото просено зрънце, донесено от Йерусалим. Турчинът разгледа кутийката и като я задържа в ръката си, насмешливо погледна своята жертва.

— Много пари ли ти взех? — запита той.

— Колкото и да са, били са твой късмет — кротко му отговори цариградския търговец. — Едно те моля, аго, върни ми само кутийката, всичко друго ти аризвам. Тя е гяурско нещо и нищо няма да ползва един истински мюсюлманин. Противно е на твоята вяра да носиш у себе си такова нещо. Пък и кутийката е проста работа, за 5–6 гроша сребро има в нея.

Разбойникът се намръщи.

— Защо я носиш ти на врата си?

— Ние, търговците, вярваме, че такава кутийка ни предпазва от напасти по пътя.

— Я гледай! — смутено избъбра разбойникът и още по-лошо се намръщи. — Сигурно на нея се дължи, че като бях решил да ви убия, още нищо не съм ви направил… Или някое от децата ви ще е имало късмет, а може и утрешната Богородица да ви е запазила.

Стойчо Бешикташлиев учудено го погледна и с усмивка се обърна към него:

— Богородица не е утре, аго, а другиден, в събота! Как тъй един мюсюлманин знае гяурски празници и кога се падат!…

Разбойникът го изгледа с грозен поглед и като му подаде само часовника, мълчаливо пъхна сребърната иконичка в джоба си. Сега той се обърна към Христо Бацуров и с намръщено лице разпаса пояса му и развърза шалварите му. Като не намери в него нищо, той клекна пред мешинените му дисаги и ги разрови до дъно. В тях той намери 45 лири, които пъхна при Стойчовите в джоба си и заръмжа:

— Пътниците добре знаят да крият парите си!…

Христо Бацуров нищо не посмя да отговори. В това време разбойникът напипа в дисагите му един кремъков пищов, отдавна непълнен и вече ръждясал, сложен в мешинени кобури, проядени от молци.

— За зор-заман ли носиш тази пушкалка бе, маскара!

— Без да зная, са го пъхнали в дисагите ми или жена ми, или децата ми, аго, а може и някое от калфите — смънка Христо.

— Защо само мърсиш занаята бе, лъжливо куче! — кресна разбойникът. — Ей сега ще го счупя в глава ти!

Като изтърси от него барута, той плюна в цевта на пищова и помисли да го захвърли някъде, но веднага се разколеба и като го тикна в ръцете на стопанина му, каза с грозен поглед:

— Дръж!… И други път ще се срещнем!… Дотогава научи се да гърмиш, когато те нападат, маскара!

Като погледна слисаните лица на своите жертви, разбойникът се намръщи, а после лицето му изведнъж се промени в любезно въпреки страшната усмивка на лицето му.

— Извинете — каза им той, сякаш се обръщаше към една отбрана публика — за неприятността, която ви причиних. Но бъдете сигурни, че взетите от вас пари ще свършат една много важна и добра работа.

На двамата уплашени пътници се стори, че той особено натъртено изрече последните думи, които бяха и последните чути от неговата уста.

Разбойникът вдигна ямурлука и пушката си и като подаде знак на този, който вардеше с опната пушка в храстите, тръгна заедно с него надолу из хълма. Той вървеше през храсти и урви тъй бавно и свободно, както бе извършил обира.