Яна Язова
Левски (168)

2. Отново под сянката на Дякона

Домът на Любен Каравелов на страда „Верголуй“ № 32 се състоеше от две малки стаици, една от които служеше за спалня и кабинет на писателя и редактора на вестник „Свобода“, а другата — за кухня и трапезария, в която царуваше госпожа Наталия Каравелова. Освен тия две малки стаички квартирата имаше още и едно коридорче, в което бяха събрани в този ден делегатите. Те седяха на столове, сгъстени един до друг, защото коридорчето бе малко, а те се бяха преброили 24 души. Очакваха да дойде на събранието само още един, който трябваше да бъде двадесет и петият. Този двадесет и пети беше Апостола.

Пътната врата се хлопна и един познат глас високо запита поставения на вратата на стража комитетски човек у дома ли е Любен Каравелов. Каравелов скочи да посрещне очаквания с нетърпение гост, а делегатите впериха очи към вратата на малкото коридорче, жадни да видят тогова, когото очакваха всеки ден из цялата българска земя, който се вестяваше всякъде внезапно, за да ги ободри и насърчи в общата работа с речи или като ги напътстваше от всеки край на България с писма, в които упоменаваше подробно тяхната работа и им сочеше накъде да вървят по-нататък. Едни го бяха виждали като голобрад турчин с копринена гъжва, насукана около червения фес, но други твърдяха, че той е белобрад старец. Брадата му падала на редки влакна по гърдите…

— Ние пък знаем, че той е турчин с чалма и черна гъста брада, която огражда бузите и брадичката му — казваха други.

— Тъй ли? Да не сте сбъркали? Той се носи като прост селянин с вехти потури и продрана капа на глава.

— При нас той дойде като европейски банкерин, облечен в костюм от гълъбово сукно и бяла жилетка.

— При нас дойде като кираджия, с лице черно и загоряло като на циганин. Пренасяше два сандъка сапун.

— При нас дойде като селски ахмак, превързал с бяла кърпа цялата си буза и едното око. Носеше на ръка опасана лисича кожа. Когато ни запита иска ли някой от нас да купи кожата, едва тогава го познахме и се развикахме от изненада. А той ни каза с усмивка: „Щом вие не можете да ме познаете, как мислите ще ме познае този, който ме гони, без да ме е виждал някога?“

— При нас дойде като дрипав светогорски просяк.

— При нас като беловлас и прегърбен калугер, опрашен до върха на пожълтялата си калимавка.

— При нас… като кюмюрджия, с два чувала кюмюр върху гърба на коня.

— А при нас като прост овчар с кривак на рамо.

— При нас като народен учител…

— При нас като весел младеж с потури и ален фес над едното ухо и с разперена голяма омбрела на рамо.

— При нас като тежък търговец на кожи, със златен ланец през корема.

— А у нас пристигна като дервиш.

Образите, в които този или онзи делегат бе виждал Апостола, бяха тъй любопитни и разнообразни, че всеки с трепет очакваше да го види сега в истинския му образ. Тук, на свобода, той нямаше защо да се преобразява. Вратата се отвори и домакинът със сияющо лице покани своя гост да влезе.

На прага застана лъчезарен млад мъж със златноруси коси и слънчев, весел поглед в очите, които имаха цвета на синьо небе. Той носеше европейско облекло от най-тънко сукно, ушито по последна мода и с голямо внимание, сякаш този човек бе свикнал да носи само добре ушити дрехи и държеше очевидно да бъде облечен с вкус.

Къде бе останал онзи дрипав, окаян, прегърбен доземи гяурски попец, който влачеше кривата си тояга по прашния път, къде бе останал кюмюрджията с черните вади по бузите, дрипавият овчар с гегата на рамо и светогорският просяк с кирливата торбица на гърба?

Младият рус мъж ги приветства с лъчезарна усмивка и те, станали на крака, му отговориха. След като стисна ръката на всеки един от делегатите и ги приветства с добре дошли като представители на българския народ в това първо българско Народно събрание, Апостола ги покани да му предадат своите пълномощия.

Всеки представител се явяваше със своето пълномощно, което гласеше:

„Братя представители! Упълномощаваме приносящия да гласоподава за нас и едно, две и пр. села с по толкова юнаци, способни да носят оръжие, които всеки ден да са в града ни, та щом стане нужда на Ц. комитет, веднага да ги повика, между които се намират толкова и толкова изпитани войводи, с толкова оръжие, тайни къщи или ханища за укриване на заподозрени наши хора, такива места за събиране на военен материал, толкова събрани пари, храни, добитък, коне и пр., и пр.…“

Името на представителя заедно с името на града или селото, което ги изпраща, трябваше да са написани на отделно листче, което да се разреже на две през средата на надписа. Едната половина своевременно бе изпратена на Апостола, а другата, запечатана в плик, представителят носеше у себе си.

Сега той ги покани да му предадат половинките от „одраните“ адресни листчета, съпостави ги с тия, които се намираха у него, и по този начин установи личността на всеки делегат и частния комитет, който бе упълномощен да представлява.

Като прегледа пълномощията на делегатите от България, той поздрави Тодор Пеев като делегат на Етрополе и представител на 11 частни революционни комитети, Иван Драсов като делегат на Ловеч, Тетевен и Троян, Марин Цонзаров като представител на Лясковец и Търново, Васил Гложенски, който имаше два гласа, Иларион Драгостинов и освободения от русчушкия затвор син на баба Тонка Никола Обретенов, които представляваха град Русе и околността. Сам Дякон Левски, Апостола, организатор на събранието, бе упълномощен да представлява Карлово, Стара Загора и Сливен.

От Влашко бяха дошли 17 народни представители, които представляваха българските емигранти в Болград, Гюргево, Плоещ, Браила, Букурещ, Турну Мъгуреле, Галац и Бекет. Председателят Любен Каравелов бе натоварен да представлява Крайова, Турну Северни и Калафат.

Апостола вдигна глава, погледна представителя на ч.к. Браила Скарлата Стратевича и запита:

— Защо не пратихте като представител на Браилския комитет и Христо Ботева? Вашият комитет е голям. Можехте да пратите и двама, и трима делегати.

Скарлат Стратевич, който се имаше за един от най-добрите търговци в Браила, наведе глава, без да му даде отговор. Дякона го погледна с този мигновен въпросителен поглед, който проницаваше в душата на човека. Но Скарлат Стратевич мълчеше. Мълчаха и всички останали румънски делегати.

— Рафаил Атанасов! — прозвуча енергично гласът на Дякона, отправен към представителя на Галац. — Вашият комитет е също тъй голям като Браилския. Заедно с вас тук виждам дошли да гласоподават другарите Карловски и Манафов. Имахте място още за един делегат. Защо не поканихте Христо Ботева да представлява Галацкия комитет? Аз искам да го видя между нас!

Рафаил Атанасов го изгледа и наведе глава.

— Не можеш да го видиш, Апостоле! — каза навъсено той. — Независимо дали аз искам, или не искам това. Дали Галацкият комитет иска, или не иска Христо Ботев да го представлява. Христо Ботев е затворен във фокшанския затвор.

— Затворен! — извика удивен Дякона. — Къде сте били вие да го отървете?

Никой не повдигна глас да отговори на неговия въпрос.

— Христо Ботев трябва да бъде освободен от фокшанския затвор — каза той. — Аз лично бих се заел с тази грижа, ако имах време да остана по-дълго в Румъния. Бай Любене — обърна се той към мълчаливия Любен Каравелов, който бе говорил с него за вестник „Дума на българските емигранти“, огнените стихове на Христо Ботева и бездушното отношение на тукашните българи към него. — Ти си наш председател, все едно ти си като баща на всинца ни. Можеш ли ти да се погрижиш за Христо Ботева, да го извадиш от затвора под гаранция и после да го прибереш тук, при себе си, да ти помага в печатницата? Неговите способности ти знаеш.

Делегатите наведоха глави и зачакаха да чуят какво ще каже мълчаливият и винаги кротък Любен Каравелов. Голямо бе тяхното удивление, когато Любен Каравелов отвори уста и се обърна не към Дякона, а към тях с тези думи:

— Христо Ботев е млад, неопитен е, но този момък е гений!…