Яна Язова
Левски (196)

3. Излизане от Ловеч

На следния ден, в 4 часа подиробед, един кон се мъдреше в двора на Николчо Сирков. Този кон, завързан за старата круша, бе оседлан здраво, с почти нов самар. Този самар Дякона поиска да му бъде изкачен през нощта в скривалището. Николчо Сирков дълго време се чуди за какво му трябваше този самар през нощта. Магии ли ще да прави отгоре му, че като седне човек на него, да стане невидим за човешките очи?… Какво не му мина през ума, додето Апостола прекарваше самотните си часове през нощта заедно с новия самар.

Към обед Дякона го повика и повери самара в ръцете му.

— Оседлай коня! — каза му той. — Но затегни здраво самара на гърба му!

Николчо безмълвно изпълни и тази негова заповед, но преди това разгледа самара от всички страни. Самарът си изглеждаше, както бе изглеждал и вчера, съвсем нов и цял-целеничък, като че ли нищо не бе извършвано над него. Това бе странно, защото все пак той биде поискан настоятелно, биде изкачен в скривалището и пренощува при Апостола.

Николчо Сирков обаче през последните дни се чувстваше тъй унил, че мислите му скоро се откъснаха от новия самар и се отправиха както постарому към неговите ловчански другари. Мисълта за тях пълнеше с горест сърцето му.

Само Николчо Бакърджийчето, когото никой не смяташе за истински революционер поради неговата младост, въпреки голямата опасност, която висеше над града, вчера, когато чу, че Апостола е дошъл и че се търси човек, който да го придружи до Къкрина, той скочи от радост, захвърли настрани бакърената тава, която чукаше за празника, и викна:

— Кажи на Апостола, че аз ще дойда! С него съм готов да вървя до края на света.

Николчо Сирков се просълзи. Тези думи не бяха излезли от устата на някой закоравял съзаклятник, а от устата на най-младия. Вчера той разбра защо всички, които не зачитаха Николчо Бакърджийчето за революционер, му съобщаваха решенията на комитета и го смятаха за много приближен до Апостола. Това е било поради неговата беззаветна любов.

— Ти знаеш какво те очаква, Николчо!…

— Зная — отговори Николчо. — Но ако загубим Апостола, за какво сме ние вече на света?

Когато Николчо Сирков се върна вкъщи и каза, че младият Николчо ще бъде придружникът до Къкрина, Апостола се усмихна и каза:

— Кажи на Николчо, че му благодаря. Но аз не искам той да ме придружи до Къкрина. Той трябва да остане в Ловеч, а пък аз да замина сам!

Затуй Николчо Сирков бе довел само един кон за Апостола и сега стоеше тъй унил до него под старата круша. Кой знае, може би да беше за добро Апостола да замине сам!…

В това време обаче в двора влезе Николчо, и при това не сам, а със себе си водеше и един странен другар. Това бе Христо, най-малкият син на стария поп Лукан, невръстният още брат на затворения в София Марин Поплуканов.

— Защо идеш? — извика изненадан Николчо Сирков. — Нали ти казах, че той иска да замине сам?

— Иска ли ме, или не иска — твърдо заяви Николчо, — и аз ще вървя с него!

Николчо без страх за живота си можеше да отхвърли заповедта на Апостола, тъй като я погазваше от любов.

— Аз водя и тогова — каза той, като посочи хлапето с такава сериозност, сякаш бе довел някой възрастен човек. — Когато му казах какво отивам да върша, той веднага пожела да дойде с мене.

В това време клоните на старата круша изпращяха над главите им и от тях скочи един млад турчин, облечен в полуизвехтели тъмновишневи турски дрехи. На главата си имаше един също такъв тъмновишнев фес. Турчинът се усмихна весело.

— Е, Николчо, ако провидението е решило така да бъде, то да вървим! — извика той.

Николчо, който не знаеше какво може да е решило провидението, разбра само едно, че ще върви с него, и се изчерви от радост, но Николчо Сирков другояче разбра думите му и се просълзи.

— Николчо — обърна се Апостола към Бакърджийчето, — качи се на коня и тръгни сам през Пчелинска стена по пътеката! Като минеш три километра вън от града, спри се и ме почакай на шосето за Севлиево.

Николчо взе, без да чака, поводите от ръката на Никола Сирков, метна се на коня и потегли.

— Дръж се здраво на седлото и внимавай за него, Николчо! — подвикна зад него Апостола. — Чу ли, седлото! Да не си слязъл от него, додето те посрещна.

На Николчо Сирков му дойде наум, че става дума за същото седло, което бе пренощувало през нощта при него. Апостола вече гладеше с ръка главата на малкия Христо Поплуканов, който го гледаше с огнената самопожертвователност на своя брат.

— А ти, другарче, сбери няколко момчета и излез да играеш с тях по шосето за Севлиево! Додето играеш, добре разглеждай пътя наоколо няма ли някоя засада! Аз ще вървя подир вас!

Христо Луканов изхвръкна веднага като малка вихрушка през вратата и подир малко през Стратеш — по шосето за Севлиево — тръгна да се боричка една група деца. Те викаха и се гонеха, настигаха се и се събаряха един други на кълбо върху шосето, като привличаха вниманието на редките минувачи върху себе си.

Недалече от тях вървеше някакъв млад турчин в тъмновишневи извехтели дрехи.

Децата, които се гонеха пред него, не го дразнеха и не го отклоняваха от неговия път. Те влизаха и излизаха от околните вратни, премятаха се зад плетища и надничаха в синорите. Тези деца бяха палави, шумни и весели. Тъй подобаваше на християнски деца в деня на техния най-голям празник.

Турчинът обаче спокойно търпеше тяхната радост и с равномерни крачки вървеше подир тези немирници по своя път, който водеше вън от града.