Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

III
Един покрив под вечния сняг

1. Преди градът да се събуди

Още не бяха угаснали последните звезди в небето, когато всички прозорци на Горния метох в Калофер светнаха и по дългите коридори екна могъщият глас на госпожа Евпраксия:

— Всички сестри в черкова на утринната молитва!…

Тук-таме някоя врата се открехваше в отговор на нейната покана, но повечето сестри мълчаха и се спотайваха като чакаха нейните тежки войнишки стъпки да отминат тяхната врата. Те не бяха толкова глупави, за да не се досетят защо госпожа Евпраксия обикаля тази сутрин коридорите и със заповеднически глас ги кани на утринна молитва, когато можеше като всяка сутрин да удари няколко пъти дървеното клепало и да ги посрещне с «добро утро» на черковния праг.

Те не можеха да не знаят, че госпожа Евпраксия е прекарала една неспокойна нощ, защото скришом от тях е дала подслон на един вероотстъпник. Сестра Анисия не бе пожалила сили и нощна почивка. Тя се промъкваше от килия в килия, дордето събуди всички сестри с новина, която можеше да повдигне от постелята и една мъртва калугерка.

Васил, карловският дякон, който се зовеше Игнатий, който хвърли расо и калимавка, се крие в техния манастир при госпожа Евпраксия!…

Тазисутрешните викове на игуменията по манастирските коридори можеше да означава две неща: или тя искаше да им покаже, че не се бои от тяхното мнение, или се чувстваше достатъчно осквернена от греха, който бе извършила, затуй искаше да изкупи вината си чрез тяхната обща тържествена молитва.

С наведени глави под черни кърпи, млади и стари калугерки скръстиха ръце и тръгнаха през двора, в който едва се развиделяваше, към църквата, която лееше светъл поток от разтворената врата, защото някой преди тях бе запалил вътре позлатения полиелей като за голям празник. Горяха запалени и сребърните кандила пред иконите на олтара. Тази светлина, която се лееше от разтворената черковна врата в полутъмния двор, над който още блещукаха звезди, убеди сестрите, че утринната молитва ще бъде особено тържествена.

В това време госпожа Евпраксия изкачи тясната стълба, която водеше към тавана на дясното крило, и като навлезе в едно тъмно и кръстосано от течения помещение, заобиколи гредите, които крепяха тавана, и похлопа на една тясна дъсчена врата.

— Аз съм… Евпраксия! — каза тя. — Стани, ще те водя на утринна молитва!

Вратата се отвори леко и с такава бързина, която показваше, че обитателят на малката таванска стаичка се бе ослушвал зад нея.

— Готов ли си? — учудено запита игуменията.

— Аз съм винаги готов — с усмивка отговори гостът на манастирския таван, като се изправи на прага. — Добро утро, госпожо!

— Бъди благословен! Първата новина, която днес ще ти съобщя е добра. Джинджи Хасан е загубил дирите ти и е тръгнал да те гони към село Войнягово. Казаха ми, че това село е на югозапад от Карлово и два часа далеч от него. След като си се разстригал, ти си ходил там учител една година. Вярно ли е това?

— Да, бях там една година учител — отвърна Васил Левски.

— Тежко̀ и горко̀ тогава на твоите ученици във Войнягово — каза Евпраксия. — Джинджи Хасан е свиреп и гол читак. Подозре ли веднъж някого, кожата му ще одере, доде научи дали не те крият в селото.

— Ти не познаваш моите ученици от Войнягово, а още по-малко войняговските селяни — спокойно се усмихна Дякона. — Аз ги учех да стрелят, да се бият с камъни и да прескачат големи препятствия. Те излязоха добри ученици и се научиха да се бият толкова добре, че захванаха цяла война с техните съседи дъбенчани при един спор за мера. Аз се сложих начело на това сражение и нашите противници ядоха такъв бой, че оставиха бойното поле покрито с ранени, между които имаше за срам и няколко турски заптии.

На другия ден, разбира се, аз трябваше да напусна с най-голяма бързина Войнягово, защото карловският мютесарафин веднага тръгна да залови войняговския даскал, който размирявал две села. Тогава трябваше да бягам чак в Добруджа, където се услових за учител в село Еникьой — Тулчанско. И там учих децата на четмо и писмо, а момчетата и младите селяни учех да се бият с камъни и да се надбягват. Често пъти им устройвах игри с надхвърляне на камъни и надскачане на разстояние между колове, които сам забих извън селото. Тъй като на един празник аз изпреварих всички и скочих най-голямото разстояние, селяните забиха на това място два кола за спомен на този празник и го нарекоха Левска крачка, защото аз нали се казвам Васил Левски?

— Да, чух вече това име. Защо впрочем ти си се нарекъл така?

— Тъй ме нарекоха другарите ми в Белградската легия. Наши началници и наставници бяха там Раковски и Каравелов. Веднъж бяхме на учение извън града и моите другари се надпреварваха в надскачане. Аз от малък съм лек на скачане, хукнах пред очите им и с един скок прехвърлих градския ров. Всички хвърлиха шапки от възторг, а Каравелов извика:

— Василе, това беше скок на нубийски лъв!…

Оттогава ме нарекоха Васил Левски.

— Да — замислено го погледна госпожа Евпраксия. — Ти може да си бил добър учител, както аз зная, че ти беше добър дякон, но виждаш ли, ти не си бил роден нито за учител, нито за дякон, а за борец. Не да крачиш като хората, а да скачаш като лъв. Затуй като учител ти си размирил две села, за да има с кого да се биеш, а като дякон опаса пищовите и развя байрак в Балкана. Но каквото и да си, сега ще те водя на утринна молитва!

— Готов съм — отвърна Дякона и понеже тя го стрелна с очи, сериозно добави: — Готов да се моля!…

— Молиш ли се, или не, на мен няма да накривиш! — заяви госпожа Евпраксия. — Бидейки постоянно заета с грижи по уреждането на манастирското общежитие, което означава, че се грижа за шейсет гърла, аз съм се видяла принудена да изуча наизуст думите на господа нашего Исуса Христа, които се отнасят до тия, които много се молят: «Защото отецът ви знае от що се нуждаете, преди вие да му искате.»

Което ще рече, че още тогава той е постановил, че мрази многото дрънкане. В това отношение аз съм му допринесла най-много досада. И ако те водя сега на утринна молитва, правя го, за да те представя на шейсет калугерки, които са се намръщили заради тебе и тази сутрин не могат да ме търпят. Но аз съм сигурна, че по този начин, по който ще те представя, те ще те харесат, а това ще ги накара да просят моите грехове и да ми се отсърдят. Хайде да вървим!…

Като го поведе по глухия таван и заслиза по тясната стълба, тя прибави с известно смущение, сякаш бе младо момиче и разказваше на своя любим един спомен, който дълги години е предизвиквал у нея сърдечно вълнение:

— А на мене тази сутрин ти ще изпееш «Иже херувими» и «Отче наш», както ги пееше някога в карловската черкова. Помниш ли?… Който те е чул тогава, още не те е забравил. Знаеш ли — продължи Евпраксия, — че когато ти си замина, «Св. Богородица» опустя?…

Дякона излезе зад гърба й в манастирския двор и зорко огледа студените тъмни сенки на чемширите, които пълнеха градината.

— Такава е била съдбата ми — каза той. — Аз не бях лош дякон, но моята съдба е била не да се моля, а да се боря за свободата на моя народ!

И като каза това, той млъкна и се приготви за решителна среща с шестдесетте калугерки, които безмълвно, но затуй още по-застрашително стояха в осветената църква. Той видя през отворената врата черните гърбове на техните дълги раса, които бяха различни на широчина и височина, както бяха различни тези шейсет жени по ръст и ширина, а навярно по мисли и чувства една от друга.

На тези тъй различни шейсет жени Васил Левски трябваше тази сутрин да хареса, за да може да обедини техните умове и сърца в името на един идеал, за да ги направи полезни работници на светото дело.

С решителни крачки той тръгна по жълтата пръст на пътеката подир госпожа Евпраксия, която се готвеше с не по-малко решителни мисли и скръстени отпред ръце да навлезе сред своето разбунтувано духовно стадо.

«… Ако аз не мога да обединя днес за святата идея тези шейсет жени — каза си Васил Левски, — то как ще мога да обединя целия български народ?…»

Като свали черния си астраганен калпак и вдигна светлорусата си глава, той решително пристъпи зад гърба на госпожа Евпраксия в храма.

Един студен, смразяващ лъх на изненада и негодувание направи да потреперат черните раса, които не се помръднаха от местата си, наведе очите на шейсет жени, които не го погледнаха, и силно стисна скръстените ръце, приготвени за молитва.

Серафима личеше между другите сестри, както личи картината върху голите каменни зидове на храма.

Само тя държеше главата си изправена, а нейното лице изглеждаше восъчно и безстрастно. Снощната преживелица не се виждаше да е оставила някаква следа в нейния неподвижен поглед.

В това време госпожа Евпраксия запали своята свещ от позлатеното кандило при олтара и разтвори стария са Часослов, а той зае тихо и скромно празното място при аналоя.

Силният и дрезгав глас на игуменията се издигна от стъпалата при олтара и загърмя със застрашителна бойкост над черните забрадки, които не искаха да се повдигнат. Утринното моление започна.

«Пресвети и преблаги владико!» — гърмеше гласът на госпожа Евпраксия, но по тона на гласа й сестрите разбираха, че тя не се чувства виновна пред тях и че се е приготвила за саморазправа.

«Молете се, но размислете този път добре!» — казваше нейният глас. — «Да не се каете после, когато аз свия вежди и ви се разсърдя. Това, което правя, отдавна съм го размислила дали е добро да се прави и вашия съд няма да търпя!…»

Много и много други мисли с такова съдържание наумяваше на сестрите во Христе силният и дрезгав глас на госпожа Евпраксия.

— Господи помилуй и тебе господи! — отговаряше с носов глас сестра Евдокия, без да повдигне очите си. Тя беше дотолкова суха и слаба, че расото висеше на нея като на закачалка. Сестра Анисия, която предизвика през нощта вълнението в метоха, а сега усърдно мърдаше устни по редовете на Часослова, приличаше на валчесто буре до нея.

Позлатеният полиелей, който госпожа Евпраксия донесе от Русия за този възобновен от нея храм, сияеше с великденски блясък над главата на недоволните, като заслепяваше бялата светлина на утрото, която се мъчеше да проникне през отворената църковна врата. Високите излъскани до злато свещници бляскаха от всички страни, сребърните и позлатени кандила издаваха високи пламъци и осветяваха лицата на скъпите икони, които госпожа Евпраксия бе поръчала на добри майстори художници. Хоругви и евангелия в сърма и коприна, както съсъдите от сребро, позлатените и тези от истинско злато свидетелстваха за големия дар на госпожа Евпраксия и за нейните усилия за процъфтяването на метоха.

Студената вода на аязмото, което се намираше под пода на църквата, внасяше своето чисто шумолене в храма през откритата четвъртита дупка от дясната страна на олтара, през която калугерките слизаха по една малка стълбица до свещения извор.

Госпожа Евпраксия изръмжа последните думи на молитвата, която ту четеше, ту дрезгаво пееше, а сестра Евдокия проточи своето носово: «Амин!» В настъпилата тишина се чу гласът на аязмото.

В този миг един мъжки глас запя «Отче наш»!

Главите на шейсетте калугерки се вдигнаха изведнъж в мъртво тихата църква. Наведените досега очи се спогледаха втрещено, а чистият и сладък глас, който се понесе над главите им, продължаваше да се издига към свода, като увличаше със себе си техните души. Госпожа Евпраксия гледаше певеца с широко разкрити очи, побледняла и разстроена. Гледаха го и всички калугерки в храма, потресени от гласа, който зовеше небето възторжено и чисто, като херувим.

— Този човек е излязъл от храма, но Бог не му се е разсърдил — заключиха те, — иначе щеше да развали досега неговия ангелски глас.

В този миг едно ухо не слушаше ли гласа, който се носеше из манастирската черкова? Покривът се издигна високо до самия небесен купол, а стените изчезнаха. За първи път тези обречени на самота жени почувстваха присъствието, което ние наричаме рай. Този рай се вслушваше отгоре в русия певец, а те го гледаха долу, дребни и нищожни, защото чувстваха, че той никога не се е затварял за него, както те бяха затворили своите сърца.

«Но избави нас от лукаваго…!» — тихо завърши Дякона. Църквата остана занемяла. С бегъл поглед той зърна стотина очи, пълни със сълзи, които го гледаха с нямо удивление и благодарност.

Дори безстрастните очи на Серафима изглеждаше, че горят.

— А-а-мин!… — като изпод земята прошепна по едно време Евпраксия, като продължаваше да го гледа с нямо напрежение. Той разбра, че всичко мълчи и го чака. Нали знаеха, че «Отче наш» е краят на утринната молитва? Какво искаха от него тези жени в черни раса, които го гледаха като бездиханни от наслаждение? Тогава неговото сърце се зарадва силно, защото той разбра, че с пението на «Отче наш» бе спечелил и привързал към себе си тази войска от черни жени, които до този миг бяха недоволни от него. Да ги спечели за себе си това знаеше, че ги печели за светото дело.

Сърцето му се вдигна и затуптя от радост. Той отвори уста и запя ангелската песен. Първите лъчи на слънцето заискриха и нахлуха през отворената врата, пламъците на свещите и кандилата запръскаха и са разлюляха, полиелеят се разискри с всичките си блясъци, а под него жените в черни дрехи слагаха една друга главите си на рамото и тихо плачеха, за да не прекъснат с плача си онзи сладък глас, който ги носеше заедно с целия храм нагоре, нагоре, към небето…

— Това аз вече не мога да понеса! — извика изведнъж госпожа Евпраксия.

Певецът на ангелската песен млъкна и учудено я погледна. Госпожа Евпраксия сгъна грамадното си тяло на стъпалото пред олтара и зарида. След малко обаче тя се опомни и вдигна омокреното си лице към занемелия певец.

— Стига! — каза тя. — Все едно, ние никога вече няма да чуем нещо по-хубаво от твоята песен!

И като отри с голяма кърпа очите и носа си, тя се изправи с целия си ръст срещу своите сестри, сякаш се приготви да отговаря.

Тогава се случи нещо неочаквано. Сестра Софрония, която навършваше тази есен осемдесет години и едва се движеше не поради напредналата си възраст, а поради голямата и отпусната пълнота на корема си, вдигна се от черковния трон, на който й беше разрешено да сяда във време на молитва, и с тежко клатушкане насам-нататък дойде до певеца и се изправи пред него.

— Бог да те благослови, синко! — каза тя. — Честита бях, преди да си отида от този свят, да чуя истинска черковна песен!

И като вдигна двете си пълни, разтреперани ръце към светлата му руса глава, тя го стисна здраво и като го наведе към себе си, залепи разтрепераните си устни на челото му.

Изведнъж черната маса на калугерките се раздвижи и отначало първите с мълчалив поклон здрависваха певеца, а следните, като го поздравяваха, усмихваха му се и благодаряха. По този начин те се примиряваха с него.

Госпожа Евпраксия гледаше от стъпалата на олтара как техният черен поток минава край усмихнатия певец и се извлича през вратата на черковата в слънчевото сияние на ранното утро. По едно време тя съзря младата сестра Макрина, че гаси кандилата пред иконите, и отиде да загаси полиелея.

«Хубавото е дадено да покорява всички сърца!» — казваше си тя, като гледаше отдалече Дякона, край когото минаваха последните сестри.

Вън утрото изглеждаше сияйно спрямо полумрака, който бе настъпил вътре. Само златнорусата глава на госта блестеше пред нейните очи.

— Да вървим! — каза му тя, като го приближи. — Сестрите отидоха на закуска и оттам всяка ще поеме своята работа. Време е да ти покажа манастира.

Като тръгнаха да излизат, Дякона се обърна към нея:

— Твоите сестри во Христе са по-добри, отколкото очаквах.

— Добър е оня, който ти е дал глас да отключва сърцата на хората — отвърна госпожа Евпраксия.

Васил Левски излезе подир нея с усмивка на уста. На черковния праг, както бе навикнал, с бърз поглед той огледа целия двор на манастира до външната врата.