Яна Язова
Левски (51)

6. Излизане от конака

В това време селските улици се изпълниха със звънците и хлопатарите на хаджи Ибрахимовите стада, които се връщаха от паша, карани от своите овчари, говедари, свинари и биволари, а други се прибираха от полска работа, карани от въоръжени работници.

Добри още не беше чул звъна на стадата, когато в стаята на хаджи Ибрахима го стресна едно остро изсвирване с уста, което не идеше твърде отблизо и се повтори три пъти. Делича подаваше сигнал за тревога.

Той събра в торбата намереното у хаджи Ибрахима злато и насочи револвера в главата му. Хаджи Ибрахим извади още едно платно, в което беше скътал 60 турски лири.

— Това е последното — каза той. — И да ме убиеш, нищо повече няма да намериш.

Добри мушна лирите в пояса си и подаде знак на своята дружина да се събере с най-голяма бързина.

— Предупреждавам те — обърна се той към хаджи Ибрахима, — че засега ти загуби само парите си. Но ако продължиш да грабиш и мъчиш раята, аз скоро пак ще се явя и тогава ще загубиш главата си! Знай, че мене нищо няма да ме спре!

— Виждам! — отговори хаджията.

В това време голяма глъчка изпълни двора и улиците пред конака. Говедарите бяха разбрали, че хаджи Ибрахим е нападнат, затуй се викаха един други и събираха с голяма бързина. Четвероногите и рогати животни почувстваха тревогата на своите пастири и нададоха страшно мучение, сякаш бяха навлезли в подпалена гора.

Турци с оръжие в ръка тичаха от всички краища на селото към конака на хаджи Ибрахима. С тях заедно тичаше и едно малко циганче, което през целия ден бе просило хляб из улиците на Бурнусус. Сега то бе захвърлило торбата си и в общата суматоха търчеше към конака, като вдигаше дъното на широките си гащи с ръце.

— Какво се е случило бе, братя? — викаше то.

— Разбойници нападнали хаджи Ибрахима! — крещяха му в отговор тия, които търчаха заедно с него, като размахваха оръжия над главите си. — Те са още в конака и са в наши ръце!…

Действително разбойниците се готвеха да напуснат дома на хаджи Ибрахима едва когато те пристигнаха. Но за техен ужас тези разбойници водеха със себе си вързани хаджи Ибрахима и старата хаджийка. Те бързо подкараха пред себе си подплашения добитък и като се размесиха с него, излязоха от двора пред очите на освирепелите въоръжени говедари, които ревяха от ярост, но не се решаваха да стрелят в добитъка.

Сред общия рев се чуваха отчаяните викове на хаджи Ибрахима и жена му:

— Деца, не стреляйте! В техни ръце сме!…

Разбойниците ги хвърлиха върху конете си, които се бяха разбъркали с добитъка, и ги отнесоха в галоп пред очите на смаяните въоръжени селяни.

— Какво става бе, братя? — викаше циганчето, като се мъчеше да се покатери по гърбовете на високите турци, които раздираха пред него гърлата си от безсилни закани и напразно размахваха на въздуха своето оръжие.

— Разбойниците отнесоха хаджията и хаджийката бе, келеш! — кресна му този, чийто гръб беше най-застрашен.

— Ама избягаха ли бе, аго? — извика циганчето, като се помъчи още веднъж да се покатери по него.

Такова едно обръщение можеше само да поласкае простия селянин, но той като османлия за нищо на света не можеше да позволи на един циганин да се покатери по гърба му дори когато пред очите му се извършваха такива събития, които всяко око трябваше да види.

— Дур бе! — обърна се той заканително към него. — Избягаха!… Избягаха с най-добрите коне на хаджията! Свърши се! Няма вече какво да гледаш!

— Е, добре де! — опули се циганчето. — Голяма работа станала! Какво крещиш толкова? Аз помислих, че кой знае какво се е случило!

— Че от тая работа в наше село не е имало по-голяма бе, келеш! — кресна разяреният поданик на хаджи Ибрахима и вдигна голямата си калевра да ритне циганчето по дъното на широките гащи така, че да отхвръкне накрай селото. Но хитрият просяк легна по корем и като се пъхна по ръце и по крака между нозете на разсвирепялата тълпа, потъна като лешникова черупка в бурно море.