Яна Язова
Левски (178)

3. Невидими дири

Описвано е от много автори, че подир всеки голям акт на злодейство, дори когато злодеецът е безследно изчезнал от сцената на събитието, като че ли остават на мястото невидими, но осезаеми частици от неговото същество, по които той може отпосле да бъде познат, открит и заловен. Макар и прикрит от очите на всички преследвачи, престъпникът става неспокоен и започва да се бои също така, като че ли е оставил тия следи на местопрестъплението. Това чувство карало престъпници, които били сигурни, че ги чака бесило, да се въртят около мястото на своето престъпление.

Дали поради съприкосновението с тези невидими частици, останали от съществото на престъпника на местопрестъплението, случвало се е следователят, когато го откривал по съвсем други пътища, да викне: „И аз си мислех, че е точно такъв!…“

Ако тези невидими дири, които човек оставя след себе си, са един таен издайник, то говорът е издайник открит и най-вероломен. Човешкият говор нетърпеливо се стреми да съобщи каквото е чул и видял. Силата на тази негова природа е неудържима. Голяма сила само може да я възпре. Позната е приказката за оня бръснар, който бръснел царя и забелязал, че царят има кози уши. Царят пощадил живота му при условие никому да не каже каквото е видял. Бръснарят дълго време мълчал, но и говорът у него стигнал до това състояние, че му идело да се пръсне от мъка. За да се спаси, той избягал вън от града, на полето, изровил дупка в земята и три пъти извикал в нея: „Царят има кози уши!“ Мъката му минала, заровил дупката и си отишъл. На следната година обаче на това място, на което била дупката, изникнала върба. Минало овчарче, отрязало пръчица, направило си свирка и засвирило. Свирката обаче свирила: „Царят има кози уши!“ Чуло се в града, заловили бръснаря и го обесили.

След обира на царската хазна в Арабаконак, качили на конете си торби, пълни догоре със злато и сребро, Димитър Общи поведе своята дружина към Тетевен. Когато се обърна от един завой на пътя да погледне нагоре към хубавата Каменна стърга, той видя същата пустота около разтоварената биволска кола и двете големи черни животни, които стояха неподвижно на слънчевия пек. Освен тях нямаше друг жив свидетел, който да остане на мястото и да разкаже на турските власти колко са били нападателите и какви са били. А биволите не можеха да обадят нищо.

Димитър Общи подсвирна от радост. Клупът на шарената кърпа се беше килнал над едното му ухо. Той нямаше желание да плаши вече никого, защото бе весел. Весели бяха и момчетата от неговата чета. Смееше се и Стоян Пандур, като крепеше на седлото си торба, пълна със злато, защото вече си мислеше, че като сложи тази тежка златна торба в нозете на Дякона и той пресметне колко оръжие ще може да накупи с нея, ще получи неговата прошка.

Когато стигнаха пред първото село, Димитър Общи спря своята дружина под сянката на една млада горица и каза:

— Да се разделим!

Стоян, Лечо, Велко и Никола му подадоха торбите си, но за останалите нямаше повече място в неговите дисаги.

— Вие, другите — обърна се той към тях, — върнете се по домовете си и скрийте парите на сигурно място и да не смеете да похарчите нито една пара!… След някой ден ще дойда да ги прибера!

Оттук нататъка Димитър Общи тръгна сам към Тетевен, като често пъти обръщаше глава да погледне назад към стръмните завои на Арабаконак и нагоре към хубавата Каменна стърга. Той искаше постоянно да си мисли за щастливото събитие, а искаше и да провери настъпило ли е вече очакваното оживление в прохода. Торбите, пълни със съкровища, тегнеха от двете страни на седлото му.

Като стигна в Осиковица, той слезе у познати хора и замени със злато 17 000 гроша. Втората му грижа беше да наеме още един кон. Върху него той натовари останалите пари, нави поводите му на едната си ръка, а с другата подкара своя кон към Тетевен. Там той отседна в къщата на тетевенеца Петко Милев, който бе член на комитета. След няколко дни събра в този дом всички пари от обраната хазна.

Едва тогава Димитър Общи се почувства победител и господар на едно съкровище, което го правеше това, което той най-силно желаеше да бъде — независим от Дякона! Правеше го действителен водач на революцията! Тя сега можеше да чака, но само неговия знак, и за да стане, трябваше да се подчини на неговата воля.

Напразно турската власт диреше под листо и камък в седем окръга злодейците, които бяха дръзнали сред бял ден да нападнат и оберат царското съкровище. Димитър Общи го криеше, необезпокояван от никого, в къщата на Петко Милев в Тетевен. Заптиите, които сновяха из Орханийско и Тетевенско, търсеха някакви разпуснати от служба низами от видинската войска, които преминали на 22 септември през Арабаконашкия проход. Коларят на хазната, който при пушечния залп на разбойниците по едно чудо останал невредим и додето мястото било още силно задимено, хвърлил се в гората, за да спаси живота си, могъл да наблюдава обира от едно дърво. Разбойниците били облечени като низами от видинската войска и по разпасания си вид изглеждало, че са отпускари.

Шпионите на властта пристигнаха незабавно подир неговия разказ на Каменна стърга и огледаха местността. „Разпасаните“ отпускари не бяха забравили или изтървали на местопрестъплението нито една своя вещ.

Обаче деянието бе извършено, виновникът трябваше да бъде издирен и наказан, а царското съкровище отвозено в Цариград.

Мазхар паша наблюдаваше техните напразни опити от София. Един ден пашата се яви лично в Орхание и започна издирването на злосторниците. Той не се поколеба веднага да се изкачи на Арабаконак и да застане при скалистите зъбери на Каменна стърга.

Около него заптии и шпиони ревностно оглеждаха за стотен път местността. Каменна стърга бе открита и опасна за случайни минувачи, каквито можеха да бъдат едни низами отпускари от видинската войска, които не са познавали местността… Изправен сред планинското безмълвие на Арабаконак, Махзар паша почувства онова невидимо присъствие на местни, близки на Арабаконак хора, което бе останало на това място от разбойниците. Той почти бе уверен, че това не са били проходящи чужденци, а местни жители. Нима действително са били и низами?… Дали са били въобще турци и мохамедани?… Кой би дръзнал да оскверни съкровището на падишаха?

Когато Мазхар паша слизаше от Каменна стърга, той каза на своите шпиони:

— От днес нататък зорко наблюдавайте българите. Преоблечете се! Навлезте в околните села! Обещавайте злато! Аз съм сигурен, че нападателите не са далеч оттук!

Посочените от Мазхар паша веднага почувстваха, че селата гъмжат от шпиони, а виновниците, вместо да се скрият вдън земя, тръгнаха да следят шпионите и да се пречкат по техните пътища.

Тодор Кръстев Бръмбара, който пръв бе стрелял при нападението на хазната в Арабаконак, напусна своето родно място Брезово от тетевенските колиби и си намери някаква търговия в селото на коларя, който имаше биволската кола, злополучната оная кола, с която бе тръгнал да отвози до Цариград хазната на падишаха. Много му се искаше да чуе от неговата уста как е станал обирът в Арабаконак, а още повече му се искаше да се покаже пред неговите очи, за да види дали ще го познае. Едва подир такава очна ставка той можеше да се успокои и да бъде сигурен, че няма да бъде познат и посочен от никого като участник в покушението, тъй като коларят се бе оказал едничкият свидетел. Селото на коларя обаче бе изпълнено вече с шпиони, които наблюдаваха всеки местен жител и следяха за движението на всеки чужденец. Когато Тодор Бръмбара влезе в селото на коларя, той биде веднага видян и запомнен добре.

От друга страна, мълчанието, което „виновните“ пазеха подир обира на хазната в Арабаконак, в скоро време се замени с по няколко възбудено казани думи. Думи наглед невинни, но опасни, защото бяха продиктувани от възбуда, която бе обесила и бръснаря на легендарния цар. Тия, които знаеха, не можеха повече да стоят мирно. Те започнаха да чувстват, че душите им ще се пръснат от притеснение и мъка. Те престанаха да изглеждат смирени и не можеха да се чувстват повече покорни раи с ниско наведени глави.

Прочее те ги изправиха. Тия хора се почувстваха пред прага на революцията, а над такивато хора няма закон. Те са хора — господари на бурята. От такива хора мъчно е да се изисква разсъдък и хладнокръвие. Те се превръщат на деца, които размахват срещу вятъра саблички.

Шпионите, които дебнеха навсякъде из околността, забелязаха тук и там блясъците на техните оръжия. Мнозина от тях имаха добър и дълъг стаж и бяха изучили по-тънко своя занаят. Те първи се досетиха какво означават тези саблички, издебнаха неразумните деца, хванаха ги и започнаха да ги изтезават, за да им разкрият своята игра.

В това време един овчар, същият този, който бе превел четата до Арабаконак, излезе от своето село и тръгна да иде на гости у съселяните си. Какво му бе дошло наум да остави по тази суша своето стадо и да иде у съседите? Дали затуй че нямаше повече храна за неговите животни в родното му село?

Не, друга бе причината, която караше този овчар да дири спасение в такъвато пътешествие. Този овчар знаеше кой бе извършил обира на Арабаконак. Той бе принуден да мълчи в своето село, затуй отиваше в съседното, за да развърже устата си, да се издума и да му олекне на душата.

Съседното село за него бе ямата, в която той щеше да се наведе и да извика: „Царят има кози уши!“

Когато той каза на един от своите добри съседи кои са извършителите на обира в Арабаконак и с умирено сърце се върна в своето село, той намери зад вратата на дома си скрити заптии, които се хвърлиха върху него и го свързаха.