Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

2. Заминаването на отче Матея

Като минаваше край магерницата, той надникна вътре.

— Добър ден, отче Гедеоне!

— Дал ти Бог добро, отче Матея!

— Искаш ли да те науча да правиш сухари от пуканки?

— Хе, че за какво ми са на мене сухари от пуканки?… Не съм чувал такова нещо?

— Защото те са много леки, а много насищат.

— А защо ми са на мене леки сухари?

— Може да те нападнат турците и да ти се яви нужда дълго време да бягаш из планината. Тогава ти ще разбереш, че съм спасил живота ти, като съм те научил днес да правиш сухари от пуканки. Ако ги опечеш до обяд, повикай ме, да взема за из път.

— Какво? Ще заминаваш ли пак?

— Да, пътник съм…

— Няма да ме слисаш, ако чуя, че си тръгнал отново. Нали си Миткало?

С весела усмивка на уста отче Матей прекоси двора и се изкачи по стълбата на съседното крило. Той почука на една малка врата и надникна в килията на отца Ефрема.

— Добър ден, отче Ефреме, дошло ми е нещо наум.

— Влез, брате Матея, какво си намислил пак?

— Да съградя манастир.

— Манастир?!… Къде?

— Тук наблизо в околността.

— Хе, хе… а с какво?

— Намислих да закопая една мухлясала икона до еди-кой си извор, а после ще отида в съседното село и ще обадя на селяните, че ангел ми се е явил насън и ми казал: „Копай, преподобни Матея, на еди-кое си място!…“ Тогава ще подбера селяните и ще ги заведа на извора, ще изкопаем иконата и ще изградим манастир. Аз ще му стана игумен, а тебе ще повикам за иконом и ти ще видиш какъв живот ще живеят нашите братя при мене!

— Ти винаги си в добро настроение да се шегуваш, отче Матея!

— Не, исках само да се сбогувам и да ти кажа, че в моя манастир ще има една килия и за тебе.

— Нима ти пак заминаваш?

— Да, и този път завинаги.

— Такава е твоята работа — каза отец Ефрем. — Защо те наричат Миткалото?

С весела усмивка на уста отец Матей се прибра в килията си. Всяко заминаване туря край на едно нещо и начало на друго нещо. Всеки човек си мисли, че това, което иде, е по-добро от онова, което е свършило. Миналото е познато, а познатото никога не е тъй привлекателно като непознатото.

Той завърза в една кърпа изобретението, т.е. четирите кръга от дъски и хартия, после огледа килията си. Нямаше много какво да събира и прибира от своето домакинство освен тънката си постеля и два сандъка книги, около 1000 тома, които носеше навсякъде със себе си, когато се местеше от едно място на друго, и с които тежко натоварваше гърба на своя скъп и добре охранен червен кон. Подир книгите червеният кон бе най-близкият му другар. Той бе видял почти всичко, каквото бяха видели очите на отче Матея, само че не знаеше да говори. Но отец Матей ценеше неговата мълчалива дружба много повече от братството на манастирските обитатели.

Той нави постелята си, свърза я с въже и започна да нарежда в двата сандъка разпилените по килията книги. През неговите ръце минаха „Христоитията“, преведени от Райно Поповича, „Здравословието“, сочинено от гречески и на френски от целителя Сарантиева, „Велисарий“, представление в две действия, „Български книжици“, „Неколко речи о Асеню Первому“ от Г. С. Раковски, „Сборник от разни сочинения“, изчерпани от французката литература, „Практическо ръководство за бубохранене“, „Догматическо богословие“, „Свята гора“, „Коя църква правие учи, неточна или западна?“, „Милкова ревност“, „Полемика“, „Кратко християнско наставление“, „Смесна китка“ от П. Р. Славейков, „Кратка българска история“ от Добри Войников, „Граматика на новобългарския език“, „Описание славенское народа“, „Поглед върху произхождението на българския народ“ от М. Дринов, „Разни духовни книжки“, „Краткий най-новий писмовник“, „Пространна българска читанка“, „Въведение във всеобща история“ от Шлецеля, „Перва понятия за детско употребление“ от Емануила Васкидовича, „Повест на Генрих Айсенфелский“, „Учебна книжка за образованието на децата“, „Цариградски потайности“, „Граматика, или буквеница словенска“ и др., и др. книги, които една по една минаваха през ръцете му и биваха грижливо нареждани на подходящо място в сандъците. Когато отец Матей прегледа и положи последната книжка в нейното дървено хранилище, манастирското клепало при магерницата удари за обед. Той свали на ръце двата тежки сандъка по стълбата, докара червения си кон и ги натовари от двете страни на якото му седло. Като усети познатия товар, конят си припомни нещо и радостно зацвили.

— Тръгваме! — обади се отец Матей, като метна постелката си върху сандъците. Своята тежест той никога не прибавяше върху гърба на верния си другар.

Двамата тръгнаха един до други към готварницата. Отец Гедеон блъскаше дебелия си корем от масата в печката, да разсипва в глинени купи обеда на манастирските братя. Отец Матей надникна през вратата.

— Отче Гедеоне, опече ли сухарите от пуканки?

— Дявол да те вземе с твоите постоянни шеги, отче Матея! — избъбра отец Гедеон, който сега не можеше да остави нито за миг своята работа, тъй като манастирските братя винаги седяха на масата в магерницата настръхнали и нетърпеливи от глад.

— Ей че сте закоравели — каза отче Матея, — нищо ново не искате да научите!…

И той поведе коня си към пътната врата. Никой не стана от обед да го изпроводи, никой не го видя, че напуска манастира.

Отец Матей изведе коня на пътеката, която слизаше към града. Слънце печеше вече между разкъсаните облаци върху напоената с вода земя. Топли изпарения се носеха из гората и застрашаваха природата с нова буря и нов дъжд през нощта.

На пътеката срещу него се изкачваше един млад поп, който също водеше за юзда своя кон. Той отиваше към манастира. Неговата енергична ръка, която водеше животното, и сръчният му вървеж нагоре по височината обърнаха вниманието на отче Матея и той се загледа в лицето му.

— Ай, Господи Боже наш и всички светители от Василия до Параскева — извика с всички сили той, като се плесна по жълтата капа, — това си ти, Дяконе!…

Младият поп сепнато го погледна и направи крачка назад, но Миткалото се хвърли върху него, сграбчи го в прегръдките си и обсипа с целувки смаяното му лице. В този момент Дякона го позна и го притисна на гърдите си със здрава братска прегръдка.

— Какъв късмет да те намеря тука, стари разбойнико! — Но като го отстрани от себе си, изгледа го от глава до пети: — Както виждам, ти отново си станал калугер!…

— Но както ме виждаш — усмихна се отче Матея, — днес напущам манастира, и този път завинаги. А ти си навлякъл отново попските дрехи?

— Като временно прикритие — усмихна се Дякона и отвори единия край на расото си. От пояса му лъснаха дръжките на два револвера.

— С какво се занимаваш сега ти? — жадно погледна отче Матея хубавите оръжия.

— Пътувам от град на град и от село на село да казвам на българите да се готвят, че денят на нашето освобождение е настъпил!

— Ех че добра работа за мене!… — каза щастливо отче Матея. — Няма да намериш друг, който да познава тъй добре всички кътчета на България като мене. Когато обърна взор, аз мисля, че съм бил вече навсякъде.

— Това означава, че при нова обиколка ти ще намериш познати навред — усмихна се Дякона, — а това обстоятелство е много важно при моята работа.

— Да, аз бих могъл да ти стана добър другар и помощник!

— Тогава върни се да отидем в Преображенския манастир да предизвестим своите братя.

— Каквото е могло да се направи там — без особен възторг отговори отче Матея, — аз съм го вече извършил.

Дякона хвърли поглед към преображенските скали и към манастира, който се гушеше на техния връх като орлово гнездо.

— Добра естествена крепост — каза той.

— С голямо съжаление веднага забелязах това. Бог е създал такова място само за крепост на добри войници.

Дякона обърна коня си и го приравни с червения на отче Матея.