Яна Язова
Левски (48)

3. Край хайдушкия огън

Когато Делича се покатери по скалата, Стоян Илийка стана и го заведе при едни други скалисти зъбери, зад които край купчина жарава седяха и печаха месо петима турци. Пушките им стояха пред кръстосаните им нозе. Делича се стъписа и погледна Стоян Илийка. Едва сега съгледа той и неговото облекло. Навярно по пътя към Хан-маара Стоян Илийка бе обрал и съблякъл някой турчин. Отдалеч той не бе забелязал облеклото му, защото Стоян бе гологлав. Петимата мъже край огъня носеха фесове. Единият от тях, широкоплещест и набит, който седеше гърбом, с кръстосани крака, носеше на главата си чалма със зелена гъжва. Когато се обърна да види кой идва, Делича позна в лицето му Добри войвода. До него седеше Иван Фундата. Той въртеше над огъня дървен шиш с промушени на него парчета месо. Между всеки две парчета се печеше и капеше заедно с месото една глава лук.

Сладка миризма проникна в празния стомах на Делича и той се задави. Останалите насядали край огъня му се привидяха като в мъгла. Това бяха Гъчо от село Кочумларе и абаджиите Еньо и Минко от село Рахманлие. Сладката миризма от препеченото месо за няколко мига така го омаломощи, че той се сгъна в широките си вълнени гащи зад гърба на Добри, който се обърна и като го прегърна с късата си желязна ръка, привлече го до себе си.

— Стопли се, ще ти мине. Чипият ти нос е посинял. Гладен ли си?

Делича смръкна с нос.

— Какво яде?

— Опитах на Чафадарица букова шума… но, пфюй, червата ми излязоха!

Всички се изсмяха с глас.

— Нали хайдутите ядат, войводо, букова шума? — сърдито запита Делича.

— Да, при нужда яли са.

— А как я поглъщат? Сигурно има някакъв начин.

— Да, има един сигурен начин — отвърна с гръмовит глас Добри. — Първо: трябва да не си ял от три дни. Второ: три дни потерята да те гони по петите. И, трето: когато тръгнеш от дома си сутринта, да не мислиш, че при залез-слънце Добри войвода ще те посрещне с шишкебап. Тогава буковата шума се яде без повръщане.

Мъжете гръмогласно се смееха. Иван Фундата вдигна шиша от огъня.

— Защо сте се облекли такива като турци? — запита Делича.

— В Хан-маара съм донесъл облеклото на едно турче и за тебе. Донесъл съм и други украшения, ще ги видиш — каза Добри, като подаде шиша най-напред нему. — Най-малките първи ядат!…

Когато се навечеряха, всички се смъкнаха в Хан-маара, където Делича получи ново облекло и руси мустаци, които трябваше да залепи под носа си. Добри изкусно постави на бузите си една четвъртита брада, докато Стоян Илийка се преобрази в чернокос турчин, с големи, черни като две руна мустаци. Същото преобразяване претърпяха Иван Фунда и тримата другоселци.

Когато месечината изгря и трябваше да тръгнат на път, Добри си науми друго нещо и накара Делича да съблече новото си облекло, да отлепи русите си мустаци и да навлече старите си дрехи. Момчето, което много се беше харесало, се опита да протестира, но Стоян Илийка му стисна ухото и му напомни, че думата на войводата е закон. Във време на „действие“ не се допуска никакъв протест!

Добри се усмихна на момчето. Въпреки почтения вид, който имаше с четвъртитата си брада от бляскави руси косми, той си изглеждаше страшен. Като махна ръката на Стояна, той каза:

— Не забравяй също така, че само аз имам право да тегля уши! Или трябва да му скъсате ушите за това, че той е най-малък?

Делича се прилепи към него, като вдигна умилително към лицето му чипия си нос.

— Искам да се облечеш в старите си дрехи, защото ще те натоваря с една много отговорна задача — каза Добри. — А в истинския си вид ти най-добре можеш да я изпълниш. Деца — обърна се той към момците, които го чакаха прави на лунната светлина, — време е да узнаете къде отиваме. Ще се спуснем в долината да намерим турското село Бурнусус, където живее един наш враг, богатият турчин хаджи Ибрахим. При мене дойдоха българи от съседните села. „Ние не се страхуваме от Бога и от султана, а от хаджи Ибрахим! — викаха те. — Той по десет пъти на годината събира тежки данъци. Всякой ден той ни изяжда ту някой вол, ту дойна крава, свиня, охранено теле или тлъста кокошка. И кучетата ни на мира не остави. И тях събира да вардят безбройните му стада овце и добитък.“ Тия, които ми се оплакваха така, са наши братя българи. С Божа помощ, ние отиваме да им помогнем!

Но знайте, че конакът на хаджи Ибрахим в Бурнусус бил як и ограден с високи стени, а през нощта зад тия стени се прибирали да спят безброй негови слуги, овчари, коняри, биволари и кравари, които му служили за охрана. Ние имаме възможност да влезем в конака само денем, и то с измама.

В околностите на Бурнусус се криели дезертьори и често пъти голяма дружина нападала селото да търси храна и злато. Хаджи Ибрахим много патил от дезертьорите, които задигали неговия добитък и няколко пъти викал за помощ царска войска и пеши стражари да го отърват от тях.

Делич, когато наближим селото, ти ще се отделиш от нас и ще влезеш пръв. Твоя работа ще бъде да огледаш всяко кьошенце. Сигнал за тревога ще бъде три пъти да сложиш пръсти в устата си и да изсвириш. Покажи!

Делича пъхна два пръста в устата си. Ушите им писнаха.

— Задоволително — каза Добри. — Вярвам, че ще мога да те чуя от единия край на селото до другия. Сега надени старите си дрехи и вържи кърпата на главата си!

Когато месечината огря цялата планина, дружината тръгна на път.