Яна Язова
Левски (23)

10. Насъбрана войска

— Да, колко отдавна е трябвало да направим това — изръмжа Евпраксия, явно недоволна от общото положение на работите. — Отдавна, Дяконе, трябвало е да говорим за организация!

Васил Левски въздъхна дълбоко:

— Цели четири века сме чакали помощ отвън и местните опити за въстание, колкото и да са били героични, са били посрещнати от населението като прояви на глупост. На кои младежи можете да разчитате във вашия град? Кои могат да бъдат повикани първи и посветени в нашата тайна, че да положат основите на революционната организация?

Госпожа Евпраксия наведе глава и се замисли.

— Знам ги няколко — каза тя. — Но няма тука друг по-заинатен враг на турците и чорбаджиите от Христо.

— Щом е срещу чорбаджиите, трябва да е възпитаник на дяда Хрисанта. Един от онези ученици, които изминават първокласното училище на Ботьо Петков и дохождат да се учат в Горния метох, защото чорбаджиите плащат заплатата на Ботьо Петков, нали?

— Не, този път не позна! — засмя се игумения Евпраксия. — Христо не може да има нищо срещу Ботя Петков, защото е негов син.

— Син?!… — извика Васил Левски. — Добра шега тогава сте скроили на добрия даскал Ботьо! Той се държи така почтено с чорбаджиите.

— А първородният му син Христо, който му е най-добрата надежда, дето седне и стане, ругае чорбаджиите, а турската власт навсякъде го дебне с лошо око. Но аз нямам участие в неговата злочестина, защото Христо Ботев не е наш ученик. Сега той трябва да е вече двадесетгодишен. Преди четири години свърши с отличие трети клас. Баща му издейства руска стипендия и той отиде да учи гимназия в Одеса. Какво е правил там, не зная, но на втората година замлъкна, престана да пише на баща си и не се върна в Калофер. Чухме, че скитал из българските колонии в Бесарабия и че по едно време станал учител в селото Задунайка. И там обаче властта го надушила… Държал в квартирата си някой… не си спомням името му… когото императорската полиция търсела под дърво и камък. И ето че една сутрин нашият Христо се яви в Калофер, хубавец, с дълга коса и усмивка на уста.

Вееше си дългата коса и казваше на всички срещнати по пътя: «Досвидя ми за милото отечество, че дойдох да си го повидя!…»

А Ботьо Петков легна вкъщи от мъка и оттогава една година още не се е оправил. Дяконе, с такъв син, здрав да си, болен ще легнеш.

— Защо? — усмихна се Васил Левски. — В Русия ги има вече много такива интелигенти революционери. Добре е направил, че си е дошъл в Калофер. Нека използва своя революционен пламък за освобождението на своето отечество. Първо него да освободи, че после да освобождава русите.

— Не зная кого ще освободи по-напред, българите или русите, но това буйно момче ще убие баща си — въздъхна игумения Евпраксия — и скоро ще си затрие главата. Денем скита като хала из Балкана, а вечер събира другарите си по механи и кафенета и пред всички вика: «Долу султана! Долу турските чиновници! Долу турската тирания и чорбаджилъка! Да живее сиромашта!…»

— Точно такъв агитатор ни трябва! — заключи Левски.

— Колкото за това, той е подпалил града с агитации и речи — заговори госпожа Евпраксия. — Ти не можеш да си въобразиш какъв скандал направи той преди няколко дена на 11 май, навръх Кирил и Методий. Направи го нарочно в училищния двор и пред очите на баща си. Всички помислихме, че заптиите ще нахлуят в училището и ще го повлекат. Добре, че се намериха верни приятели на Ботьо Петков, та загладиха работата в конака.

— Какъв скандал? — заинтересува се веднага Дякона.

— Ти знаеш, че няма друг празник в Калофер, който да се празнува тъй тържествено от всички граждани, както празника на Кирил и Методий — започна госпожа Евпраксия. — Всички граждани заедно с учащата се младежи се готвят за него три-четири седмици. В навечерието на празника учениците търчат из цял Калофер, късат цветя от градините, цъфнали клони и ги носят в училището да плетат венци и да кичат училищните стаи. У нас на самия празник сутринта има единоцърквие в «Св. Архангел» с участието на всички свещеници в града, в най-тържествени одежди. Начело служи архимандрит Хрисант, който за този празник слага на главата си и епанокалимавка и опасва набедреник, ограден от всички учители певци, които участват в службата. На помощ отиваме и ние, калугерките от Горния и Долния метох.

И тази година празнично облечени мъже, жени и деца изпълниха храма и двора, където децата се щураха да дирят шарени пера, изпаднали от пауните на дяда Хрисанта. След отпуска се проточихме на дълго шествие по чисто изметената главна улица. Ученици, ученички, учители, черковни хоругви и литии, после двама с образа на Кирил и Методий. След тях дядо Хрисант сам, а след него певците учители, монахините и народът. Цялото това множество се извлече и спря в двора на мъжкото училище. Учители и ученици изпяха тропара на празника: «Яко апостолов единоравний…» Множество се поръси със светена вода. Тогава започнаха речите. Пръв на трибуната се качи Ботьо Петков. Като извика: «Братия!…» — целият народ занемя. Той говорѝ надълго и нашироко за ползата от просвета на българския народ и както е прието, завърши за здравето и дългоденствието на любимия цар баща султан Абдул Азис, под чието мъдро управление българският народ добрувал и напредвал… В същия дух на трибуната говориха учителите Фингов, Чунчев и Сейков. Последен говори Дерибеев. Народът се раздвижи и зачака хора на децата, които всяка година завършват празника с песента:

Тоя празник ни дарява

нова дерзост, нов живот,

към наука ободрява

наши български народ…

В това време за обща изненада Христо Ботев скочи на трибуната, вдигна ръка на народа да чака и сред общото гробно мълчание каза тези думи, от които не вярвам да съм забравила или променила нещо:

«Братя! Всички изслушахте и аз изслушах говорившите учители; разбрахте и аз разбрах всичко изговорено от тях. Аз не мислех да говоря, ако те не бяха говорили тъй, за да ме предизвикат. Те всички говориха, за да заблуждават и приспиват народа… Султанът дал и щял да даде духовни правдини — владици и патрици… Всички тия давани от него правдини са залъгалки и нови окови за ново робство и тирания. Нам трябват свобода и истински правдини, които никога не се дават с молитви и благословии…»

Не мога да ти опиша огнения поглед, който мяташе към поразения народ. Чорбаджиите се гледаха като попарени и напразно диреха с очи бащата на този злосторник, но Ботьо Петков беше изчезнал. И те скоро намериха за благоразумно да последват неговия пример, додето някой шпионин не е въвел заптиите в двора. Подир тях избягаха млади и стари мъже, жени и деца.

Остана дядо Хрисант. Само той продължаваше да стърчи в тържествените си одежди пред масата със светена вода. Погледнах го. Главата му под епанокалимавката беше изправена високо и погледът му, онзи, орловият, който никога не е могъл да ме излъже, гледаше гордо, сякаш беше съгласен… сякаш и нему не трябваха владици и патрици.

Някои от младите учители, като бързаха да излязат, казаха на Христо Ботев, че безразсъдно ги е подхвърлил на голяма опасност, но той им отговори:

— Да?… Такива речи трябва да се казват на народа, за да се събуди, а не подобни на вашите. Революция, нож, куршум — ето нашето спасение!

— А какво направи подир всичко това дядо Хрисант? Не отиде ли, не се ли опита да укроти този невъздържан младеж?

— Опита се — отвърна Евпраксия, — но онзи, като видя величествената му фигура пред себе си, настръхна като див петел и го пресече в самото начало.

«Аз мразя поповете!» — каза той.

«Мрази ги колкото искаш — спокойно и с достойнство му отвърна архимандрит Хрисант, — но още днес ела при мен горе в моята килия. Трябва да си поговорим!…»

«На изповед не ходя!» — отряза го Ботев.

«Няма да те изповядам!» — каза му Хрисант.

«Щом не ме викаш аз да те лъжа, викаш ме ти да ме лъжеш!» — изсмя му се Христо Ботев и така завърши разправията, за да не се видят повече.

— Е, тогава кой може да говори с това момче да не излага така живота си?

— Серафима!

— Серафима?!… — учудено я погледна Дякона.

— Да, Серафима.

— Ако той мрази поповете, как можеш да допуснеш, че ще слуша една жена в расо?…

— Не зная — каза Евпраксия, — но съм сигурна, че младият Ботев ще чуе какво му говори Серафима! Не се минава ден той да не направи дълга обиколка край манастира, а през ден влиза вътре и почтително иска позволение да говори със Серафима.

— А ти защо веднага не ми каза това? — скочи Дякона.

— Защо викаш такъв? — учуди се Евпраксия. — Той през ден иде да взима^[1] исторически книги от библиотеката на Серафима и редовно ги връща. Хората започнаха да ми казват: «Госпожо, рядко може да се види вече младият Ботев без книга под мишница…»

— Но аз все още не мога да разбера — упорито я прекъсна Васил Левски, — щом той е казал веднъж, че мрази поповете…

— Но за Серафима пък на мене каза, че може да се закълне върху евангелието, какво в килията си Серафима никога не чете молитвеника. За него свещената одежда не представлява пречка. Той нарича това «човешки предразсъдъци».

— А по какви признаци заключи ти, че младият Ботев би чул какво му говори Серафима? — запита Васил Левски.

— По неговото смирено и почтително държание в манастира — усмихна се Евпраксия. — Знаеш ли как се запознах с него?… В гората. Сечахме дърва за зимата. Аз бях свалила расото и запретнала ръкави да влача пъновете до колата. Ето го, той иде отсреща с дългата коса и пламенната усмивка.

— Здравей, стара лельо! — извика той, въпреки че до този ден не бе имал честта да ми бъде представен в метоха. — Ако те види някой как влачиш като хамалин тези пънове, може ли да каже, че всички калугери са мръсници, дармоеди и търтеи?

— Може — отвърнах му аз, — ако не е видял поети като тебе. — Защото съм чувала, че правел опити да пописва стихове.

— Хи-хи — каза той, — отдавна съм чувал за тебе, че се ругаеш с мъжете като цариградски хамалин. Това ме кара да те уважавам и бъди сигурна, че в скоро време ще те посетя в Горния метох.

— Ела, за да те окача на ветропоказателя и да ми плашиш гаргите — отвърнах му аз.

Той се засмя весело и ми каза да не забравя тогава да го накича с моите черни парцали, които съм хвърлила настрана. Думата му беше за моето тънко расо, съвсем ново, което бях съблякла, за да не го изцапам от дърветата.

Но ето че един ден той наистина се появи в метоха и като ми се поклони учтиво, запита ме може ли да говори със сестра Серафима. Разговарял с нея в градската библиотека и тя обещала да му даде някои книги за прочит от своята историческа библиотека. Бих ли била аз тъй добра да му позволя, щото и т.н.

Гледам го аз и не мога да повярвам на очите си.

— Ти ли си, сине майчин? — питам го аз.

— Да — отговаря ми той с печална усмивка и без каквото и да е предизвикателство. — Ваш покорен роб, госпожо!…

Гледам го аз и премислям какво се е случило с него, че е загубил дързостта си пред мене, и му казвам:

— Радвай се, че преброих до десет, което ми помогна да си спомня притчата за Блудния син.

Подир това повиках Серафима.

— Тогава ще наредим Серафима да говори с него и да не го изпуща от очи, докато аз дойда пак — доволен от наученото, каза Дякона. — Нам такъв човек трябва! Няма ли да ми посочиш други младежи освен младия Ботев, които могат да бъдат привлечени в работа?