Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

V
Под сянката на Дякона

1. Носител на въглени

Зорницата още грееше на небето, когато Серафима почука на вратата на игуменията. Госпожа Евпраксия очакваше тази ревност от нейна страна и затуй не се изненада, когато отвори вратата и я видя приготвена за път. Свещта, която държеше в ръка, освети бялото лице на Серафима, което в тъмния коридор изглеждаше восъчнобледно. Любезната усмивка върху розовите й устни слабо прикриваше нейните преживелици през тази нощ.

— Да не си болна? — запита госпожа Евпраксия загрижено.

— Напротив, госпожо, цяла нощ съм се чувствала добре, както никога досега, и прекарах часовете в будно състояние, пълни с бодрост и щастливи мисли.

— Дякона те разтревожи повече, отколкото очаквахме — изръмжа Евпраксия, като се зави в широкото си расо. — Навярно цяла нощ си мислила как ще занесеш писмата?…

— Не, госпожо — отвърна Серафима. — Не зная дали ще ме разберете, ако ви кажа, че аз съм свикнала с тази мисъл. Цял живот аз съм се чувствала тъй, сякаш съм била на път с тайни послания на гърдите си, които носят съобщения за бунт, за революция, за катастрофи. През нощта аз видях себе си като призван носител на пламъци, който трябва да върви и да сее пожари.

— Засега ти още си носител на въглени — каза Евпраксия, като се усмихна. — Ти ще носиш въглените и ще ги оставяш тук и там. Над твоите въглени ще почне да дими и един ден… да, един ден, да се надяваме, ще се вдигне пламък!…

— Един ден ще видим пожара! — с блеснал поглед довърши Серафима.

— По… жа… ри… те! — натърти Евпраксия.

— Навън се разсъмва. Аз съм готова да тръгна, госпожо.

— Не е ли по-добре да се кача на катъра и да ги отнеса аз? — колебливо запита Евпраксия. — Сама ти не си научена да пътуваш и опасно е…

— Вие ме оскърбявате, госпожо! — заяви Серафима. — Аз ще вървя сама!

— През къде ще минеш? Как ще ги отнесеш? — загрижено я погледна игуменията. Поръчката на Дякона можеше да се превърне в едно много опасно приключение за Серафима.

— По апостолски, пеш по шосето.

— Пеш?… Ти не можеш извървя този път и за четири дни! Вземи моя катър!

— Вашият катър ще ме хвърли сред път, защото търпи само вас, госпожо!

— Аз ще му дам наставления да те търпи.

— Любопитна съм да видя как. Но аз никога не съм яздила катър. Няма да знам как се управлява такова голямо животно.

— Един бунтовник трябва да управлява отлично както кон, така и катър, и магаре! — заяви рязко Евпраксия.

Серафима преглътна и се усмихна:

— Не намирам какво да възразя срещу последното ви заключение, госпожо. Моля, заведете ме при вашия катър!

Когато двете калугерки се изправиха пред широкото, четвъртито животно, оседлано от своята стопанка за път, зората прошари цялото небе, като направи видими планинските върхове и вечния сняг върху тях.

— Никой друг досега освен мене не се е качвал на гърба на моето конче — нежно каза Евпраксия, като провери всички колани и каишки. — И никому не бих позволила да стори това.

— Александър Велики е имал своя Букефал — каза Серафима, като оправяше своите дрехи за качване, — а вие си имате своя катър.

— Ние сме станали като едно същество — потвърди Евпраксия.

Серафима се усмихна, защото катърът и игуменията наистина се бяха уподобили по външност.

— Моля, препоръчайте ме, госпожо! — каза тя.

— Качи се!

— Боя се, че ще ме хвърли.

— Как ще разбере, че те препоръчвам, ако не си на гърба му?

Серафима от дете бе свикнала да придружава баща си при лов.

С някогашната си ловкост и опитност тя сложи ръка на предната дръжка на седлото и седна леко върху четвъртития гръб на катъра, който веднага трепна като ударен от гръм и с грозно цвилене се изправи на задните си крака.

Свикнал на много по-голяма тежест, той веднага усети чуждото леко тяло като една перушина, която бе залепнала за гърба му, и нададе рев на възмущение и протест, обаче старата любима тежка ръка на госпожа Евпраксия сви юздата му и го смъкна на земята.

— Какво те прихвана да ревеш срещу слънцето, мило мое момченце? — запита го тя, като сложи ръка на разтревоженото му чело и го погледна в очите.

Серафима тежко дишаше, засмяна и порозовяла от усилието, което бе употребила да се задържи върху гърба на катъра. Животното погледна своята любима тежка господарка и замислено наведе глава, сякаш това леко бреме на гърба му бе твърде унизително за него.

— Това е Серафима — продължи госпожа Евпраксия. — Серафимо, сложи ръката си на челото му! Така момченцето ми се запознава с хората.

Серафима се протегна над главата му и сложи ръка върху челото на катъра, който продължаваше да впива замислен поглед в земята.

— Сега той разсъждава и се запознава с тебе — каза госпожа Евпраксия и отново се обърна към замисленото животно: — Ти трябва да обичаш и да носиш Серафима тъй леко, както носиш мене! Ако видиш, че Серафима е застрашена от някаква опасност, трябва пръв да усетиш това и да удариш на бяг, по-бърз от вятъра. Чу ли?… За да ми покажеш, че си разбрал, тръгвай към вратата!

Тя подаде повода на Серафима и отстъпи настрана. Катърът я погледна жално, сякаш си взимаше сбогом с нея. Дори и да я видеше отново, той чувстваше тяхната дружба осквернена от една чужда намеса. С печално проточен врат той измина своята стара господарка и като понесе на гърба си чуждата жена, отправи се към вратата.

— Горкото ми момченце — каза госпожа Евпраксия, като тръгна след тях. — Зная какво изпитва. Сега той си мисли, че не е вече свободен кон, мой приятел, а едно бедно товарно животно.