Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

3. Трите битки

Тъй постъпиха двамата воеводи и на 10 юли сутринта, сряда, когато повече от 1000 души черкези, башибозуци, заптии и повече от 3000 души редовна турска войска, която ги следваше от два дни по петите, намери уморените четници да спят дълбоко между две рътлини. Място за въстаниците страшно, неудобно за бой. Те — долу в дерето Канлъ̀дере (Кърваво дере), врагът — горе, обхванал двете рътлини.

Те — останали 68 — били 125 смели, самоотвержени въстаници — само преди три дена слязоха на дунавския бряг и развяха на робска българска земя знамето на свободата.

Три дена оттогава — три кървави битки.

Първия ден трябваше да се отбраняват пет часа в лозята на с. Караесен до Свищов срещу турци черкези от селата Акчар и Върбовка, смесени с редовна войска, начело със свищовския кърагасъ̀ и неговите конни заптиета. Те бяха 1000 души срещу 125 български юнаци. Те вървяха право срещу тях през ниви, стърнища и ливади, додето сто и двадесет пушки с дружен залп ги накараха да изкрещят от ужас, да се натрупат на купища по земята и да се изпоритат и изпомачкат, за да намерят най-слабия храсталак за прикритие.

Те не можеха да си представят, че това, което гърми срещу тях, е българска рая. Скочиха и започнаха да викат:

„Какво се уплашихте бре? Удрете гяурите!…“

Гласът на Караджата отговори:

„На месо, момчета!“

Свечери се. Боят спря поради настъпилия мрак. Двама офицери, петима подофицери, сто души черкези и заптии и двеста и осемдесет башибозуци лежаха мъртви на бойното поле.

Въстаниците отрязаха главите на трима мъртви свои другари и ги погребаха. Петима други се отделиха от четата и отидоха да пият вода на една чешма. Нападнати от стотина черкези, те се отбраняваха храбро и след като убиха осем от нападателите, трима от тях бидоха убити, а двама, поради тежките рани в телата им — завлечени в плен.

Първият бой глътна осем жертви, осем самоотвержени борци.

Двамата войводи бързо поведоха своята дружина към Балкана, където бе решено да развият знамето на свободата и да прогласят всенародното въстание. Това трябваше да стане на 10 юли 1868 година.

На разсъмване по пътя, този ден беше 8 юли, храбрите четници бидоха заобиколени в една малка кория — Дядо-Пановата, където набърже си изкопаха окопи между дърветата и се приготвиха да посрещнат 250 души войска, 300 души заптии и до 500 души черкези и татари под командата на русенския бинбашия (майор) Йехия ага.

Хаджи Димитър разгледа тази многочислена сган и се обърна към своите юнаци:

„Братя, неприятелят вече настъпва. Той е силен много повече от нас, но то е безразлично. Целта ни е да умреме за свободата на отечеството си. Дерзайте! Удряйте, догдето можете! Днешният ден ще бъде паметен не само за нас, но и за целия български народ!“

Страшният бой трая от сутринта до вечерта. На врага постоянно прииждаха нови сили, а въстаниците бяха сами, гладни, жадни, изложени на куршуми.

По това, което връхлиташе върху тях и което те избиваха пред себе си, ставаше ясно, че турската власт е била предизвестена за тяхното нахлуване в страната и се е разтревожила.

Само един ден вървяха из България, а вече кръстосаха оръжието си със свищовските и русенските гарнизонни войски. Очевидно врагът всеки час се увеличаваше. Ставаше ясно, че пътят към Балкана, където трябваше да прогласят всенародното въстание, ще бъде печелен от тях всяка педя с бой на живот и смърт.

Един куршум на Караджата тежко рани в корема бинбашията Йехия ага, когато препускаше да дава разпоредби по цялата бойна линия, и той веднага падна от коня си. В същото време обаче и Караджата получи първата си рана. Той я превърза набърже, тайно от другарите си, и продължи да командва.

И тази битка се прекрати поради настъпването на нощния мрак. В Дядо-Пановата кория лежаха нови осем млади и студени жертви на свободата, а отвъд корията в нощта неприятелят извличаше 350 убити и между тях врагът намери за голяма своя скръб артилерийски капитан Дедели Реман ага.

Измежду тежко наранените 250 души се е намервал и майор Йехия ага. Тези тежко ранени в една страшно охкаща процесия биваха пренасяни от Дядо-Пановата кория към съседното село.

Въстаниците заровиха в корията своите мъртви, нарамиха на гръб тежко ранените си другари и полумъртви от умора и жажда, едва дотътраха нозете си призори до горицата над село Бяла черкова. Спряха се до една река при овчарска мандра, пиха бистра студена вода и възвърнаха силите си. Войводите заповядаха на овчарите да опекат агнета. Почивка, сън под покрива на мандрата, ето от какво имаха вопиюща нужда момчетата. Но когато похапнаха и се готвеха да налягат, стражата притича и им съобщи, че гората над тях е пълна с потеря.

Страшната сеч трая отново от сутринта до вечерта и свърши на 8 часа европейско време.

Едва след като сложиха настрани пушки и отпуснаха кървави ножове, войводите се потърсиха. В левия крак на Караджата бе цъфнала голяма рана от куршум. Около тях лежаха избити много техни другари, а ранените тихо охкаха за капка вода. Кръв тука имаше много. Тя течеше надолу по склоновете. Но вода — нито капка.

Хаджи Димитър преброи момчетата и намери около себе си останали 68 души. Бяха тръгнали 125 храбреци. Другите бяха избити в три дена, три големи битки.

Останалите живи четници се промъкнаха между потерята и бързо тръгнаха към Балкана. Преминаха гъста гора и прегазиха студени реки. Мислеха, че потерята е загубила техните дири и няма да ги намери вече…

Те не знаеха, че още на 7 юли, в деня на тяхното стъпване на българска земя, дунавският валия заповяда телеграфически на търновския мютесариф да се притече на помощ, като се отправи с разполагаемите си военни сили към Свищов. В същия този ден той е поискал от армейския щаб да отдели 5–6 военни билюци и ги изпрати към Русе. На същата тази дата той поиска от Цариград да изпрати два табура войска.

Те не знаеха, че турското население на търновския, севлиевския, свищовския и русенския окръг е вдигнато на крак да посрещне и преследва въстаниците, но че и по целия одрински вилает оттатък Балкана е дадена заповед от височайшо място да се вдигне цялото турско население и да заеме всички клисури и върхове по планината.

Те не можеха да знаят, че през изминалия в непрестанна кървава битка ден в горицата на Бяла черкова, самата Висока порта с поверителна телеграма от същия този 9 юли е изпратила следните инструкции до управителя на Дунавския вилает Сабри паша:

„Получихме пет Ваши телеграми, датирани от 7 и 8 юли. Преследването и наказването на миналите насам четници трябва да бъде най-главната Ви задача. Кръвта на убитите в сраженията четници е законно пролята.

Въобще на такива хора трябва на всяка цена да им се пресече пътят и да не им се дава възможност да действат.

Съгласно едно съобщение от днешна дата за Варна е тръгнал един табур аскер, а от Прилеп е тръгнал един отличен алай конница. С това привършва мобилизацията на вилаета. В случай на голяма нужда можете да повикате и малко резервна войска.“