Яна Язова
Левски (148)

2. Всеки домакин си има гости…

На следващата вечер веселите приятели талигари и хамали от пристанищния град Браила трябваше да разберат, че непознатият учен мъж счита кръчмата на Миху за свое домашно огнище, че те ще бъдат отсега нататък като у дома му и трябва не само да разберат това, но и да се примирят с него.

Като всеки домакин чужденецът считаше, че има право да приеме у дома си гости и тази вечер той си имаше за гост един русин, около 19-годишен, среден на ръст, с яко четвъртито тяло, с яко четвъртито чело и челюсти също така яки и четвъртити, слабо издадени напред, нещо, което показваше у младия човек силна воля и твърд характер.

Когато веселата компания навлезе в кръчмата и го изгледа с облещени очи, той, като не подозираше причината на тяхната неприятна изненада, хвърли върху тях един кратък, свъсен поглед и се върна отново да подкачи прекъснатия разговор. Този единствен свъсен поглед обаче твърде красноречиво проговори на старите веселяци кой е той и че е такава личност, с която твърде много шега не бива. Този младеж не изглеждаше нито тъй образован, нито дотам интелигентен като тогози, комуто бе дошъл на гости, но яката му челюст, погледът и двата му четвъртити железни пестника, сложени върху масата, веднага подсетиха тия вещи в такива работи хора, че този мъж е може би нещо много по-голямо.

Отначало те мълком насядаха по местата си, като не искаха да излязат веднага, нито да се предадат толкова лесно и да признаят, че са изгонени за една вечер от Михувия рай, където са си пели, пили червено вино и са се веселили дълги години и пролет, и лято, и есен, и зиме. Те се заслушаха отначало с едно ухо в разговора на двамата, но нищо не можаха да му разберат, защото, колкото и новодошлият да говореше отривисто, говорът му бе на руски, един език, от който те съвсем нищо не разбираха.

Тяхното търпеливо наблюдение обаче се увенча с този успех, че най-сетне можаха да чуят неговото име.

— Бай Миху — извика ученият мъж, техният познайник. — Дай едно вино на моя приятел Алексия! Алексей Шапченко!

— Шапченко?… Хей че име, руско име, непознато! — захилиха се веселяците и веднага решиха да се присъединят към тяхната наздравица. Те много искаха да узнаят с какво занятие се е занимавал този добър момък в своята родина и какво щастие е дошъл да дири в тяхното малко дунавско пристанище.

Шапченко не знаеше нито дума румънски, нито ги разбираше, нито можеше да им отговори. Той въпросително погледна своя другар, който трябваше веднага да задоволи любопитството на тия, които му бяха сега един вид съквартиранти, тъй като от снощи той трябваше да дели с тях за няколко часа своето домашно огнище.

— Този млад човек ни е дошъл на гости от стария руски град Нижни Новгород, който се намира на река Волга, голяма колкото нашата река Дунав. До самия град в голямата река Волга се влива река Ока, тъй че жителите на Нижни Новгород се радват на две реки. Но моят другар не е виждал само тия две реки, а още и морето, защото е машинист по железницата Нижни Новгород — Одеса.

… Я гледай какъв добър познат са си намерили неочаквано старите веселяци от кръчмата на Миху!… Колко е хубаво да чуят за нови земи и за една непозната река Ока!… Каква ли вода тече в тази особена река? Какви ли къщи си правят хората в този чуден град Нижни? Дали приличат на техните?… Има ли там веселие за такива хора като тях, които цял ден се трепят да спечелят един комат хляб?… Ами колко ли ще е добър и весел животът на човек, който всеки ден се вози на машина между голямата река Волга и морето, между непознатия град Нижни и Одеса?… Колко е хубаво човек да пътува и да гледа по света!

Ученият мъж на драго сърце им разказа, че в реката Ока тече вода, каквато тече и в реката Дунав, когато е спокоен, когато не е валяло дъжд и той не влачи познатата гъста, жълта мътилка, в която техните деца, когато тичат по крайбрежието, ловят онези твърди като кост игралца, наречени „черни рогчета“, които носят понякога четири, понякога три черни израстъка.

А за къщите на Нижни Новгород той може да им каже, че приличат донякъде на човешките жилища, каквито се виждат и в Браила, но са много по-стари. Най-стари са къщите, които се виждат на един хълм точно на мястото, където река Ока се влива в голямата река Волга. На този хълм се издигат двете стари черкови „Преображенски събор“ и „Благовещение“, които са били построени на хълма преди петстотин години.

— Я гледай — викаха старите веселяци, като тупкаха по масата — какви славни дюлгери са били тия, които са издялвали гредите на техния покрив!… Петстотин години не са шега!… Петстотин години да удържиш руските снегове и да не се сринеш!…

Ученият мъж се съгласи с тях, че такива дюлгери по света е имало твърде малко, затуй трябвате да чукне чашата си с техните чаши и да я изпие до дъно за тия майстори от Нижни Новгород, черковите на които бяха устояли пет века на руските снегове и не са се сринали.

После те узнаха, че в стария град Нижни хората много обичали да се веселят и че всяко лято там ставал панаир, но такъв шарен и весел, че в Нижни се стичали гости от цяла Русия, дори от Сибир идели хора, зачервени от ледения вятър.

— Ха-ха-хо… ма може и от вино!… — викаха веселяците. — По панаирите кой не знае какво вино се лее?… Този добър момък трябва да се е напивал в Нижни като вол!

Христо Ботев погледна своя другар Шапченко, който се мръщеше вече с онова зловещо търпение, което подсказва буря.

— Тези докога ще бъбрят? — запита сурово той.

— Разправям им за твоята родина — отвърна Христо Ботев.

— Остави го, остави ти него! — викаха веселяците. — Разкажи ни още нещо за панаира в Нижни! Ти не вярвай, че хората от Сибир са идвали на панаира зачервени от студ! По сняг се пие толкова хубаво, колкото и в една панаирска барака!

Напразно Христо Ботев се опитваше да се обърне към своя другар Алексей Шапченко и да поднови прекъснатия разговор.

— Остави го! — викаха един през друг старите веселяци. — Остави!… Разправяй ни още за Нижни!… Колко е хубаво човек да научи нещо за света!…