Яна Язова
Левски (185)

3. Неотменима власт

Когато кюмюрджията спря коня си пред вратата на руското консулство, един от слугите на консула отвори вратата.

— Този дом има достатъчно дървени въглища! — подвикна му той, за да го прогони час по-скоро от голямата порта. — И от твоите въглища няма никаква нужда!

— Кюмюр не продавам — отговори кюмюрджията. — Аз ида от Копривщица и нося много здраве на консула от неговите роднини.

Слугата погледна с намръщено лице неговите омазани с въглищен прах страни, окаяните дрехи на гърба му, но се подвоуми да го върне и с голямо неудоволствие тръгна да доложи на консула и да поиска позволението му да въведе в светия му кабинет, място, достойно само за чистата наука и княжески особи, един такъв оцапан дрипльо, какъвто бе неговият съгражданин.

Когато се качваше с равномерни стъпки, които бяха станали негова професионална длъжност, по плюшената пътека на стълбата, той се почувства връхлетян по един най-ужасен начин от същия този кюмюрджия, когото остави пред вратата и за когото още се чудеше с какви думи да доложи на своя господар.

— Ти още ли си влачиш краката по коридора и не си питал за мене? — извика му страшният бедняк. Сега той изглеждаше напълно преобразен. Смиреният му вид, додето чакаше да му се отвори вратата, бе изчезнал и заменен от една застрашителна дързост.

— Аз нямам време да те чакам!… — и като го блъсна настрани, той сам отвори вратата на кабинета.

Неговото нахлуване в коридора и последвалото деяние бе тъй мигновено и дръзко, че самият слуга се намери изправен едновременно с него пред лицето на своя господар.

— Какво е това? — запита Найден Геров, като скочи и впи искрящите си очи в лицето на бедняка. Моливът падна, изтърван от ръката му, върху изписаните листове. Той искаше може би да запита какво е това разбойническо нахлуване в неговото светилище, затуй запъхтеният слуга веднага пое дълбоко дъх, за да обясни своята изненада и грубата постъпка на натрапника, който се бе препоръчал на пътната врата за съгражданин на негова светлост, но когото бе готов веднага да сграбчи за врата и изхвърли навън.

Консулът издигна ръка, но не към нахалника, а към него и като я отпусна отново да падне, каза като убит:

— Ти излез вън!…

Слугата остана поразен от поведението на своя господар, когото обожаваше. Той се обърна и излезе с високо вдигната глава, за да подчертае неговата несправедливост и своето оскърбено достойнство.

Найден Геров се отпусна със замръзнало лице на своя стол. Погледът му оставаше впит в изцапаното лице на дрипавия кюмюрджия.

— Защо идеш при мен? — прошепна почти той, като въздъхна дълбоко. — Защо дириш при мене убежище, когато знаеш на какво излагаш и себе си, и мене?

— Днес аз не диря убежище при теб — студено отговори нежеланият гост, — а дойдох да се осведомя от тебе какво става в града. Какво става в България? Зная, че ти като руски консул не можеш да не бъдеш добре осведомен.

Найден Геров не отговори веднага.

— Седни! — каза той, защото все пак се чувстваше недобре, додето онзи стоеше прав. — Какво искаш да знаеш?

Дякона седна и веднага отправи към него очи.

— Какво е станало, че моята фотография е разлепена из града? Как е заловена тя и у кого?

— Ти си имал някакъв помощник на име Димитър Общи, който обрал турската хазна в Арабаконак. Той е хванат, закаран е в София и там пред Мазхар паша е разкрил цялата ви революционна дейност. Ти си предаден от собствения си помощник. Тази твоя фотография е заловена при обиска, правен на всички къщи в Тетевен. Тоя портрет е разпратен сега по всички градове и села. Твоята глава е оценена на 50 000 гроша.

— Видях — студено отговори Дякона. — Има ли и други затворени?

Колкото и да не желаеше да разговаря върху печалните последствия от една деятелност, в която по убеждение не взимаше никакво участие, Найден Геров направи усилия над себе си и отговори:

— Твоят безразсъден помощник Димитър Общи, в незнанието си какво говори, е издал не само тебе като главатар на едно голямо движение, което обхваща цяла България, но също и всички ваши съмишленици, които познавал, и сега софийският затвор е препълнен със заподозрени лица от Орхание и Тетевен, както и от всички околни села.

Консулът млъкна. „Защо му давам такива сведения — запита се тайно той. — Трябва ли да правя това?“

Дякона схвана неговата скрита борба и за да отклони мислите му, каза:

— Слушал съм, че един древен философ учил своите ученици, че към човешкия ум водят шест отверстия и само едно на човешката глава, което водело навън. И това едно идело от стомаха. Затуй ученикът бил длъжен два пъти да слуша, по веднъж за всяко ухо, два пъти да гледа, по веднъж за всяко око и два пъти да помирише, по веднъж за всяка ноздра, но да говори само веднъж, защото това, което ще каже, няма да излиза от неговия ум, а от неговия стомах. И аз така учех учениците си, но Димитър Общи със своята простотия не ме разбра. Аз предвиждах тази гибел за двата най-добри комитета в страната и затуй запретих да се напада пощата в Арабаконак. Обаче виждаш, че съм излязъл безсилен пред глупостта.

Сърцето на Найден Геров омекна.

— Какво ще правиш сега ти? — запита го той с известно участие. — Аз получих писмо от една моя познайница из София, която ми пише: „Този момък, без да даде да го мъчат, обадил им, че ще казва всичко, което знае. Този Димитър указал на много лица, казвал, че имал големи планове, че тия пари били обрани с цел да купуват оръжия, с кои подир година-две да повдигнат България на крак.“

— Ще направя усилия да се промъкна в София — отговори Дякона, — за да видя кои са арестуваните, в какво ги обвиняват и ще мога ли да ги освободя.

— Това е истинска лудост! — извика консулът. — В София ти ще бъдеш познат под каквато и да носиш маска, защото всички очакват ти да се явиш там! София гъмжи от шпиони, войници и всякаква друга охрана. Послушай моя съвет, веднага напусни България, бягай в чужбина! Останал ти е само един отворен път… през Цариград!

Дякона го изслуша мълчаливо.

— Аз не мога да напусна страната, без да зная какво става с моите хора в София.

Консулът се намръщи, отривисто отключи едно поделение на бюрото си и извади оттам някакъв документ, който сложи на масата.

— Само за да не идеш в София, аз съм готов да ти кажа какво става там според последните сведения, които току-що получих от Цариград. Това е рапортът на министъра на вътрешните дела до великия везир. Ето какво се казва в него:

„Ваше Превъзходителство,

Донесено е било напоследък до знанието на Негово Величество Султана по какъв начин някои от привържениците на Букурещкия бунтовнически комитет са попаднали в ръцете на властта и как останалите са се пръснали на малки части. Водители на този въстанал срещу отоманската държава комитет са коджабашите, чорбаджиите и даскалите от Орханийската касаба и селата Къкрина и Извор…“

— Сигурно тука има някаква грешка да се изтъкват за организатори и водачи две села, когато наблизо е големият град Тетевен, на който по-голямата част от мъжкото население е арестувано и закарано в София.

Дяконът го слушаше с горчиво вълнение, изписано по лицето му.

— Нямат грешка — каза той. — Заловили са Голямоизворския окръжен център. — Но като видя недоумението, изписано по лицето на консула, прибави: — През началото на месец септември аз тръгнах да обикалям по комитетите из цялата страна с цел да преустроя комитетската мрежа, да поставя „работниците“ при по-добри, по-сигурни и по-економични условия за работа. Досега цялата работа се ръководеше от Централния комитет и без моя заповед и нареждане нищо не ставаше и не се вършеше по частните комитети. За да знаят какво да работят, частните комитети очакваха да им се прати специален човек от Централния комитет, което струваше много разноски и беше опасно за съществуванието на цялото дело, тъй като пратеникът на ЦК много лесно можеше да се забележи в даденото селище и като външно лице да бъде заподозрян от властта и хванат.

Освен това без специални инструкции частните комитети не се решаваха да работят някоя странична работа на своя глава и в повечето случаи бездействаха, додето отидех аз да подкарам отново колелото на машината. Обаче аз съм сам за цяла България и не мога да бъда навсякъде. Затуй напоследък реших да присъединя някои села и градове, които са близко един до друг, в едно и да им дам ред, по който да се ръководят в работата си сами, без да има нужда да им се праща начесто човек от ЦК. Така избрах някои места за съсредоточил на своите околии, на които да бъдат нагледници и да издават в името на Централния всичките нужни постановления и пр.

Първият мой революционен окръг е именно този с 12 селски и три градски общини: Орхание, Тетевен и Етрополе. В техния център се намира село Голям извор и на него именно аз се спрях. Голямоизворският окръжен център изглежда, че е разстроен поради предателството на Димитър Общи, който познаваше всички, които работеха в него.

Консулът едва видимо се усмихна, това бе повече един мигновен блясък в ъглите на полегатите му очи.

— Доверие за доверие — каза той. — Тъй като аз ти доверявам един таен документ, ти искаш да ме възнаградиш със същото. Не се ли боиш, че ще те издам?

— Ти няма да ме издадеш — отговори Дякона. — А твоето доверие към мене аз отдавам на желанието ти час по-скоро да ме махнеш от България.

Найден Геров се усмихна едва забележимо.

— Аз предварително заявих, че съм готов да ти дам всички сведения, с които разполагам, за да можеш ти незабавно да напуснеш страната — отговори той. — И тъй, продължавам да чета рапорта:

„От сведенията, с които разполагаме, известно ни е, че непосредствените органи на Революционния комитет от Дунавската област са повече от двайсетина души и вършат една превратна агитация, на която трябва да се тури край, като се арестуват и унищожат (изкоренят) главните им агитатори.

От известно време насам едни неблагонадеждни хора избрали България за арена на революционни опити и чрез пари и други средства залъгват и разтревожват населението.

От опит е известно, че колкото по-ненаказани остават подобни хора, толкова по-дръзки стават те в своите предателски деяния. Следователно, за да покаже своята мощ и своето решение, че не търпи подобни неща, държавата трябва да накаже тези, които са в нейни ръце — натъртено повиши глас консулът — чрез една специална комисия, която да се избере и изпрати немедлено в София, съставена от военни и граждански лица, със задача да произведе всестранна анкета и подведе под отговорност провинилите се. Образуваната за тази цел в София специална комисия не може да внуши доверие на местното население, защото тя става и обвинител, и съдия.

Избраната оттук комисия да се председателства от Али Саиб паша, а за членове: Иванчо ефенди, член на Върховния съдебен съвет, и Шакир бей ефенди, бивш помощник-валия в Багдад, сановници, известни по своя безукоризнено правдив характер.“

— Али Саиб паша е бил военен комендант във Видин и Ниш, валия в Шкодра и Битоля, командир на армия, председател на Държавен съвет. Пред него се чертае една бляскава политическа кариера и моите сведения гласят, че той скоро ще избира между двата високи поста: министър на войната или велик везир. Обстоятелството, че назначават за председател на съдебната комисия тогова, който се счита за „най-гъвкав дипломат от турските държавни мъже“, показва какво голямо значение отдава Високата порта на вашия заговор.

Дякона слушаше своя събеседник мълчаливо, като се стараеше да не изтърве нито една дума от това, което трябваше да знае.

— За Шакир бей зная само това — продължи консулът, — че е бил мютесариф в Русе, а после помощник-валия в Багдад. За назначението пък на Иванчо Хаджипенчович ефенди в следствената комисия ти и твоите съмишленици, заловени в София, можете само да се радвате, защото той е българин, високоуважаван от турците, както и от самата Висока порта. Удостоен с дружбата на самия Мидхат паша. Засега той е назначен във Временния съвет за управление на екзархийските работи в Цариград и във Върховния съдебен съвет!

— Голяма чест за нас е — каза Дякона — да бъдем избесени от турчин, пред който „се чертае бляскава политическа кариера, бивш военен комендант на Видин и Ниш, валия на Шкодра и Битоля, командир на армия, председател на Държавен съвет, който скоро ще избира между двата високи поста: министър на войната или велик везир…“ Но още по-голяма чест ще бъде за мене да бъда заловен и обесен от едного българина, „високоуважаван от турците, както и от самата Висока порта, удостоен от дружбата на самия Мидхат паша, член на Върховния съдебен съвет“.

— Аз мисля, че ти бъркаш… Иванчо Хаджипенчович е един човек, който има власт и може да бъде много полезен на твоите хора и на теб, който не знаеш какво е власт!

Дякона стана. Очите му блеснаха със своя лъчезарен блясък на изцапаното му с кюмюр лице.

— Власт има този, който носи народната мъка! — каза той с презрение. — Аз съм роден под въжето на бесило! Възглаве ми беше отрязаната глава на баща ми! Сукал съм кръв от раната, нанесена в гърдите на майка ми! Къпан съм с нейните сълзи! Приспиван съм с нейния плач!

Когато една земя петстотин години тегли такъв живот, тя най-сетне ражда един син като мене, да го гонят навред, да търпи глад, жажда, студ и да страда, но да се бори за нейното освобождение докрай!

Аз съм обречен да стана жертва за своя народ!

Затуй аз имам власт над своите съдии, над своите палачи и над целия народ!

Народната мъка е твърде тежка, за да може да се носи от едного! Тази мъка е моята власт и никой не може да я снеме от моите плещи!