Яна Язова
Левски (17)

4. Сестра Ефросиния

Госпожа Евпраксия поведе своя гост по тесния манастирски коридор и като отвори една врата в дъното, влезе заедно с него в класа на сестра Ефросиния, която Васил Левски не бе виждал през време на предишното си пребивание по тези места и която сега обърна неговото внимание със своя искрен и борчески поглед.

— Водя ти гостенин, сестро Ефросиния — каза госпожа Евпраксия. — Той е учител като тебе и е дошъл да се поклони на нашата света обител и да види как се учат нашите ученици.

Васил Левски забеляза, че нито един лъч на изненада не трепна в чистите и открити зеници на сестра Ефросиния. Лъжата на духовната й майка не й направи никакво впечатление. Нейното самообладание бе най-сигурна гаранция, че сестра Ефросиния ще стане една добра работница на светото дело.

— Добре дошли! Добре дошли! — поздрави бързо, но спокойно тя. Като се озърна да им намери места, покани ги да седнат при най-малките, които бяха заели два реда скамейки в дъното на стаята. — Те най-малко ще ви пречат — каза тя, — защото до края на часа ще преписват: «Мамо, мила си ми.» На големите аз току-що прочетох баснята «Магарето и конят».

И като настани при малките своите гости, тя се изправи пред големите, които я изгледаха втренчено със страх и трепет в очите да не би да се засрамят пред чуждия учител.

— Сега Елена да прочете баснята! — каза учителката в расо.

Бързо израсла девойка с две кафени плитки на гърба стана, почервеняла като божур, вдигна книгата си и като преглътна, започна с ясен глас четенето:

— «Магарето и конят»^[1]. Един човек имал един кон и едно магаре. Като пътували заедно, по пътя магарето казало на коня: — Вземи малко от моя товар, ако искаш да не умра. Конят не послушал и магарето, капнало от умора, паднало и умряло. Господарят сложил целия товар върху коня, на туй отгоре и кожата на магарето.

— Елена чете вече много добре! — реши гръмогласно госпожа Евпраксия от последната скамейка, което показваше, че момичето досега е било слабо в четенето.

— Да, тази година тя се труди с голям успех — потвърди сестра Ефросиния. — Седни си, Елено! Кой е написал тази басня? — обърна се тя към целия клас.

— Езоп! — извикаха всички в един глас.

— Петре, кой е Езоп?

— Съчинител на басни, роден в древна Гърция.

— Ти каза съчинител на басни. Какво нещо е басня?

— Баснята е кратък разказ на някоя случка, в който се казва едно нещо, а трябва да се разбира друго.

— Добре, Петре — усмихна се Ефросиния. — А защо този Езоп не е изказвал своите мисли направо, а е бил принуден да се изказва по този прикрит начин?

— Защото е бил роб и не е имал свобода да говори! — извика отривисто ученикът.

Очите на Васил Левски блеснаха, а госпожа Евпраксия му хвърли бегъл, но многозначителен поглед. Само сестра Ефросиния изглеждаше все тъй равна и спокойна, но една слаба гънка, която се очерта в левия ъгъл на устните й, не избягна от наблюдателния поглед на бившия учител. Тя му казваше:

«Виждаш ли, Дяконе, виждаш ли как аз, калугерката, уча децата на българския народ?»

— Да, той е бил роб и не е имал свобода да говори — потвърди тя думите на момчето, които бяха добре заучените нейни думи от предишния час. — Седни, Петре. Деца, какво е искал да каже този принуден да мълчи Езоп в своята басня «Магарето и конят»?

Учениците напрягаха глави и мълчаха.

— Добре — усмихна се калугерката. — Аз ще ви помогна да се сетите. Какви са били магарето и конят на човека?

— Полезни товарни домашни животни! — извика Асен, който беше рус като царевица.

— Да, магарето и конят са били товарни животни на своя господар, какъвто е бил и Езоп в дома на своя господар, защото робът е длъжен от сутрин до вечер да работи на господаря си, но затова трябва да мълчи и никога да не се бунтува. Тук в баснята не става дума за бунт, а за какво? Какво магарето моли коня? Кажи, Марийо!

— Магарето моли коня да му помогне и да вземе част от товара, който бил на гърба му! — с ясен глас извика Мария.

— Да, значи, тук не става дума за бунт на двама роби — потвърди сестра Ефросиния, — а за взаимопомощ. Единият роб моли другия да вземе част от товара, който немилостивият господар е натрупал на гърба му, за да не умре. Но какво направи другият роб — конят? Той не го послуша и магарето, капнало от умора, паднало и умряло. Какво направи тогава господарят? Оставил ли е умрялото магаре да си лежи заедно с тежкия си товар на пътя, или е вдигнал той товара му на гърба си, за да понесе вкъщи? Кажи, Стояне?

— Господарят сложил целият товар върху коня — прочете в своята книжка Стоян, — на туй отгоре и кожата на магарето.

— Тъй — с усмивка потвърди сестра Ефросиния. — Значи вторият роб, който не пожела да помогне на своя другар, биде принуден от жестокия господар да носи двоен товар на гърба си. Каква поука можем да извлечем от тази басня, деца? Поуката е тази, че робите трябва да са единодушни и да си помагат един други. Тъй те по-лесно ще носят товара си, ще печелят сили, а един ден с общи усилия могат да се надяват, че ще извоюват свободата си.

Децата гледаха възбудено в смелите очи на сестра Ефросиния, в които блестеше борчески блясък. Деца на роби, самите те роби, учениците на Горния метох я гледаха с разтуптени сърца и зачервени очи, защото разбираха, че тя говори за тях и ги насочва в живота.

Госпожа Евпраксия се наведе и пошушна нещо в ухото на Дякона. Двамата станаха и приближиха сестра Ефросиния да се сбогуват.

— Щастлив съм, сестро — каза Васил Левски, — че можах да видя от теб и да чуя от устата ти как се обучават децата на българския народ. Ти си достойна наследница на първата българска учителка Анастасия, която преди тридесет години излезе като ученичка от тези килии на Горния метох, за да отвори първото девическо училище в Плевен. Хвала и чест на учители като тебе! Ако българските деца учат и научат баснята за магарето и коня, чрез взаимопомощ и единодушие нашият народ ще може да види честитите дни, които чакаме.

— Аз нарочно те доведох в класа на сестра Ефросиния — каза му вън госпожа Евпраксия, — защото тя е най-голямата бунтарка между сестрите. Миналата година една майка дойде да ми крещи пред олтара, че сестра Ефросиния учела сина й на комитаджилък.

— Какво предпочиташ — я запитах аз, — да пасе овцете или да увисне на бесилото?…

Тя така се уплаши, че побягна и никога не се вести вече, а сина си изпрати на училище в други град.

— Накъде ме водиш? — запита Левски.

— При сестра Серафима.